Мирослав Терзич, режисьорът на „3 Weeks After“, спечелил Europa Cinemas Label, пред „БАНКЕРЪ“
След световната си премиера в основния конкурс за „Кристален глобус“ на 60-ия Международен филмов фестивал в Карлови Вари, сръбско-българската копродукция „3 Weeks After“ се открои като едно от най-стилно реализираните заглавия в главната програма. Филмът спечели и престижната награда Europa Cinemas Label, присъдена с единодушно решение от журито (Софи Янсен, Наташа Юрчова Финдрова и Грегори Льо Перф) заради автентичното представяне на живота на днешните тийнейджъри, силната групова динамика и зашеметяващото режисьорско майсторство.
Български копродуцент на филма е Invictus Films. С впечатляващата операторска работа на Дамян Радованович, прецизния монтаж и изключителния контрол върху ритъма и психологическото напрежение режисьорът Мирослав Терзич превръща ограничените пространства на автобуса и хотела в активни драматургични участници.
Вместо да показва самия акт на насилие, филмът проследява последиците от едно ученическо самоубийство през погледа на онези, които остават живи – родители, учители, съученици и свидетели. Изчистеният визуален език и силата на внушението превръщат „3 Weeks After“ в произведение, което въздейства не чрез показаното, а чрез онова, което съзнателно остава
извън кадър.
Срещнахме се с Мирослав Терзич в Карлови Вари, за да разговаряме за емпатията в дигиталната епоха, работата с младите актьори и философията зад този впечатляващ режисьорски подход.
Преди да станете режисьор, сте учили право, а първият Ви професионален досег с киното е като клапър на снимачната площадка на „Ъндърграунд“ на Емир Кустурица. Като погледнете назад днес, какво Ви дадоха тези два на пръв поглед толкова различни свята?
– Всъщност попаднах в правото почти случайно. Имаше стипендии, а Юридическият факултет се намираше съвсем близо до Факултета за драматични изкуства. По онова време още не знаех накъде ще поема. По-късно обаче осъзнах, че именно правото ми е дало изключително много.
То ме научи да анализирам, да мисля и да изграждам аргументи. Този начин на мислене по-късно пренесох и в киното. Помага ми да разбирам героите, техните мотиви и конфликтите помежду им.
Истинското ми кинообразование обаче дойде по-късно. Първата ми работа на снимачна площадка беше като клапър в „Ъндърграунд“ на Емир Кустурица. Да наблюдавам отблизо начина, по който той работеше, беше най-ценната киношкола, която можех да получа. Именно там, малко по малко, започнах да разбирам как се прави кино.
Действието в „3 Weeks After“ се развива почти изцяло в две затворени пространства – автобус и отдалечен хотел. Защо избрахте именно тази ограничена среда и какво Ви позволи тя да разкажете, което една по-отворена драматургия не би могла?
– Тази концепция беше заложена още в самото начало. Още докато пишехме сценария, искахме филмът да бъде максимално оголен и изчистен. Автобусът и хотелът никога не бяха просто места на действието – те се превърнаха в още един герой на историята.
Заедно с оператора Дамян Радованович изграждахме атмосферата чрез самото пространство. Не само природата – едновременно красива и тревожна – а и архитектурата на сградата имаха ключова роля. Това е бруталистична сграда, построена в края на 70-те години специално за ученически екскурзии.
Имахме големия късмет хотелът да не работеше по време на снимките и цялата сграда беше на наше разположение. Като човек, който обича киното, веднага направих асоциация със „Сиянието“. Това ме развълнува още повече. Във филма дори има малък поклон към Кубрик.
Филмът започва с една трагедия, която остава извън кадър, но присъства през цялото време. Решението какво да покажете и какво да оставите невидимо изисква много деликатен баланс. Как намерихте баланса между това какво да покажете и какво да оставите извън кадър?
– Когато продуцентът Бане (Бранислав) Трифунович и писателят Владимир Арсениевич започват да разработват проекта, те се вдъхновяват от реални случаи на училищен тормоз и една конкретна трагедия. Аз се присъединих по-късно и заедно започнахме да търсим най-точния начин да разкажем тази история.
Имаше едно изречение, което не ни напускаше през целия творчески процес. То беше казано от майката на момче, посегнало на живота си: „Представете си – само три седмици след смъртта на сина ми целият клас замина на училищна екскурзия.“
Тези думи промениха всичко. Запитахме се как изглежда една такава екскурзия. Какво се случва с група деца, принудени да се върнат към привидно нормалния живот само три седмици след подобна трагедия? Три седмици не стигат дори на възрастните, за да преживеят подобна
загуба. А какво остава за децата?
По време на проучванията си попаднахме на множество сходни случаи. Моята режисьорска концепция дори тръгна от видеоклип в YouTube, в който две момичета унижаваха и удряха свое съученичка. За мен насилието между деца е още по-смущаващо от насилието между възрастни.
Още от самото начало знаехме, че не искаме да предложим фалшива утеха. Не искахме да създаваме изкуствена „светлина в края на тунела“. Светът, в който живеем, рядко предлага лесна утеха, а всяка подобна надежда би прозвучала нечестно.
В един момент учителката казва, че учениците са „отвратителни, зли и гадни“ и че всяко следващо поколение е по-жестоко от предишното. Но в този конкретен случай сякаш се появява още един фактор – новите медии, с които децата израстват. Как според Вас това променя ситуацията?
Смартфонът се превърна почти в нов човешки орган. Той е станал лицето на децата. Те не просто го използват – той е начинът, по който се представят пред света, общуват и изграждат самоличността си. Моето поколение не израсна така, но за тях телефонът е естествено продължение на тялото.
Това неизбежно променя начина, по който общуват, а заедно с него и начина, по който преживяват емпатията. Все повече деца се затварят зад екрана и постепенно губят способността да съпреживяват.
Но когато учителят казва, че всяко поколение е по-лошо от предишното, според мен той всъщност не говори за децата. Той говори за възрастните. Това е израз на нашето собствено безсилие. Много по-лесно е да обвиняваме младите, отколкото да поемем собствената си отговорност.
Не можем да предотвратим всяко насилие. Но можем да направим много повече за неговата превенция. Най-важни са хората, които стават свидетели на подобни ситуации. Освен извършители и жертви винаги има и трета, най-многобройна група – наблюдателите. Ако те застанат на страната на по-слабия, тогава нещо наистина може да се промени.
Да обърнеш глава, защото „не е твоя работа“, може да изглежда удобно. Но това също е морален избор.
Мълчанието и избягването сякаш са основните механизми, чрез които класът реагира на трагедията. Според Вас мълчанието е преди всичко индивидуална психологическа реакция или е поведение, което обществото ни е научило да възприемаме?
– Мисля, че трябва да погледнем към обществото, в което живеем. Историята и средата ни учат, че за някои неща се говори, а за други – не. Това е поведение, което усвояваме.
Във всяка история за училищен тормоз има извършители и жертви. Но най-голямата група винаги са хората, които наблюдават. Именно към тях трябва да се обърнем. Ако те намерят смелост да застанат на страната на онези, които са застрашени, едва тогава можем да говорим за истинска превенция.
Докато оставяме пространство насилието да съществува необезпокоявано, то само ще се разраства, ще променя формите си и ще става все по-силно. Това вече се случва пред очите ни.
Филмът проследява реакцията на целия клас след самоубийството на един от учениците. Как работихте с този впечатляващ млад актьорски ансамбъл, за да изградите поведение, което
едновременно изглежда напълно естествено и в същото време носи драматургичното напрежение на историята?
– Подборът беше много дълъг. Видяхме около петстотин–шестстотин деца, преди да изберем окончателния състав. В началото не ги карахме да играят. Помолихме ги просто да разкажат собствените си истории за училищното насилие.
Някои бяха жертви. Други признаха, че самите те са тормозили свои съученици. Имаше и такива, които са били само свидетели. Всички носеха личен опит. Разликата с нашето детство е, че днес всичко е много по-видимо и за него се говори много повече.
Дадохме им възможност да бъдат напълно искрени. Дълго време изобщо не репетирахме сцени. Просто разговаряхме – не само за филма, а за темите, които ги вълнуват. Постепенно между тях се изгради истинско доверие.
Едва седмица-две преди снимките започнахме работа върху конкретните сцени. Дотогава основната ни задача беше да създадем сигурно пространство, в което децата да се чувстват свободни. Огромна помощ ми оказаха Бане и Тиха, които във филма играят учителите, а извън него
са професионални актьори.
Много от идеите дойдоха именно от децата – включително музиката, която звучи във филма. Аз принадлежа към друго поколение и не бих могъл да направя тези избори вместо тях. Те внесоха собствената си реалност и именно това направи класа толкова убедителен на екрана.
И предишните Ви филми, както и този, се отличават с изключително прецизен контрол върху психологическото напрежение. Как успявате да поддържате това постепенно натрупване, без да разкривате емоционалния заряд твърде рано?
– Това е нещо, което идва много интуитивно. Разбира се, мисля постоянно за всяка сцена и за нейното въздействие, но винаги се опитвам да показвам по-малко и да оставям повече на въображението на зрителя.
Предпочитам да дам възможно най-малко информация и само отделни, внимателно подбрани ориентири. Докато гледа филма, зрителят сам събира отделните елементи и изгражда цялостната картина. Аз никога не искам да му казвам как точно трябва да изглежда тя.
Това напрежение възниква ли още на етапа на сценария, или окончателната му форма се ражда по време на снимките и монтажа?
– И в двата етапа. Най-вече в непрекъснатия диалог с хората, с които правя филмите си. Докато пишем сценария, всичко изглежда ясно и подредено. Но когато започнат снимките, оставям място за импровизация.
Имам ясни рамки, които сценарият ми дава, но в тях винаги може да се появи нещо ново. Например по средата на снимките реших да включа още деца в една от сцените. Такива решения продължават да променят филма чак до последния ден на монтажа и звуковата обработка.
За мен киното работи най-силно на подсъзнателно ниво. Съзнателно можем да отвърнем поглед от насилието, но не можем да спрем онова, което то поражда вътре в нас. Затова предпочитам да не показвам всичко пряко.
Много по-силно е, когато зрителят сам преживее ужаса в собственото си съзнание. Понякога именно това е по-страшно от всичко, което бих могъл да покажа на екрана.
Разговора води Марта Монева
