Изказването на Румен Радев след срещата му с председателя на Европейския съвет Антониу Коща за необходимостта от индустриална кохезия в рамките на Европейския съюз е най-важното изказване на премиера от встъпването му в тази длъжност. Може да се каже, че то е и най-важното от започването на политическата му кариера като президент на Република България.
Изказването беше отразено от медиите в техните новини, но не получи кой знае какъв отзвук в коментарите. Първата причина за това е, че в него няма нищо скандално – то е далеч от жълтите новини на деня. Освен това вземането на отношение изисква по-задълбочено анализиране и вникване в тази проблематика.
Идеята за индустриална кохезия би трябвало да се превърне в крайъгълен камък в политиката на България в рамките на Европейския съюз и в основа за формирането на нова европейска индустриална политика. Тя може да бъде възприета и от останалите източноевропейски страни по отношение на тяхното място и роля в Евросъюза.
Европейският съюз днес е много различен от този, в който България влезе с ентусиазъм през 2007 година. Преди две десетилетия съюзът беше търговско-икономически блок, основан на свободната конкуренция, който насърчаваше търговията в рамките на общото европейско пространство и се грижеше за социалната кохезия между страните-членки. Той подпомагаше също инфраструктурното развитие на своите по-изостанали членове.
В днешно време Евросъюзът все повече се превръща във военно-политически блок. Това е най-видимата промяна, която вече всички забелязват. Дълбока промяна настъпи също и в областта на икономическата политика. Идеята за ограничена намеса на държавата в икономиката все повече отстъпва място на активната индустриална политика.
През 2024 г. един след друг бяха публикувани докладите на бившите италиански премиери Енрико Лета и Марио Драги, които биха тревога за изоставането на Европа спрямо нейните основни международни конкуренти – Съединените щати и Китай. Марио Драги призова за мобилизиране на огромен ресурс от 800 милиарда евро, с който да се опитаме да обърнем тенденцията за изоставане на Европа във високотехнологичните области.
Идеите на Лета и Драги бяха повторени от председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен в предложения от нея „Компас за конкурентоспособност“. Този подход беше възприет при разработването на следващата многогодишна финансова рамка на Европейския съюз. В нея вече доминира проектното начало. При него има по-малко запазени национални квоти . За голяма част от ресурсите се състезават предприятия от всички страни членки. Печели този, който покаже най-добри резултати.
Така се променя самата философия на разпределение на евробюджета. Вместо средствата да отиват, както преди, основно за по-бедните и по-изостанали страни с цел ускоряване на тяхното развитие и доближаването им до най-напредналите западноевропейски държави, новите програми все повече са насочени към наливане на ресурси във водещите компании в областта на високите технологии с цел повишаване на тяхната конкурентоспособност на международната сцена.
Последното важи даже и за Общата селскостопанска политика, като беше направен опит средствата за нея да бъдат разтворени в по-общи бюджетни рамки.
На пръв поглед проектният подход изглежда правилен от гледна точка на повишаването на конкурентоспособността на Европейския съюз като цяло. Той също така е обоснован от интересите на водещите високотехнологични компании в Европа, които са концентрирани в северозападната част на континента.
В същото време този подход носи огромната опасност от задълбочаване на различията в икономическото развитие между отделните групи страни. Част от парите, които досега бяха гарантирани за всяка държава с по-изостанала икономика и с необходимост да се развива с догонващи темпове, сега поемат път към най-мощните компании от няколко западноевропейски страни.
Така старото предложение за Европа на две и три скорости се възкресява не като политическа стратегия, а като икономическа реалност, финансирана с европейски средства. Ако това стане, денят на погребението на европейската идея за континент на мира, солидарността и благоденствието, ще се доближи още повече.
Индустриалната кохезия може да се определи най-кратко като равномерно разпределение на модерните високотехнологични производства по територията на целия Евросъюз.
Не е пресилено да се каже, че тя се очертава като въпрос на живот и смърт за българската икономика. Без нея България рискува да се превърне във все по-отдалечаваща се периферия на Европейския съюз.
Но индустриалната кохезия не трябва да се разглежда само като български интерес. Тя може да се превърне в ново направление на европейската политика, което да съчетае повишаването на конкурентоспособността на Европа с намаляването на икономическите различия между нейните членове.
Промяната на политиката на Брюксел в това отношение не е по силите на една отделна страна. Ако България иска да направи нещо в тази посока, тя трябва да се опита да привлече с много активна дипломация всички останали страни-членки, които биха били заинтересовани от нов прочит на политиката за кохезия. А те никак не са малко.
Освен източноевропейските страни в Южна Европа призивът за индустриална кохезия също може да получи положителен отзвук.
Първата задача на София в това отношение е да формулира ясно, подробно и недвусмислено идеята, изказана от премиера Радев, за да може да бъде припозната бързо в достатъчен брой европейски столици.
Наивно е да си мислим, че скокът на България в новите технологии може да стане само със средства от европейския бюджет. Те могат да бъдат само катализатор на процеси, които българската нация е длъжна да извърши.
Оставането ни на борда на световната икономика като конкурентоспособен играч изисква нова роля на държавата в научната и развойната дейност, в преструктурирането на икономиката.
Управляващите имат трудната задача да насърчат частния бизнес да се изкачи на ново технологично равнище. Образно казано, успехът зависи от еднопосочните усилия по линията Брюксел – София – Каспичан.
Валентин Съйков,
председател на „Гражданска инициатива България 2050“
