Системата за глобално позициониране (GPS), създадена от американските военни, се превърна в част от обичайния живот на обикновените граждани. За нейната история вече има написана книга – Little Blue Dot („Малка синя точка“), която в Уолстрийт джърнъл представят накратко.
Те припомнят куриозен случай – в началото 2026 г. френски морски офицер решава да направи редовния си крос от около 6.5 км – подобно на милиони други спортуващи по света – като качва данните за тренировката си в Strava – фитнес приложение, което нанася маршрутите върху карта. Трасето му показва кръгове, „висящи“ над откритите води на Източното Средиземноморие.
Използвайки сателитни снимки, направени час по-късно, журналисти от френския вестник Le Monde бързо установяват местоположението му – както неговото, така и на много негови колеги моряци. Оказва се, че той е тичал в кръг на борда на военен кораб от групата самолетоносачи „Шарл дьо Гол“. В действителност Франция и по-конкретно министерството на отбраната пазели в тайна къде се намира въпросното плавателно средство, но заради глупостта на офицера тя била разкрита.
Тази история е само един любопитен детайл сред разказите на бизнес репортера и редактор Катрин Дън – автор на книгата „Little Blue Dot“ („Малка синя точка“).
Тя започва с това как години наред определянето на собственото местоположение е било въпрос на обосновано предположение. Моряците са използвали следния метод – взимали за ориентир известна точка, умножавали скоростта по изминалото време и разчитали, че ще получат приблизително точен резултат. Географската ширина можела да се определи по звездите, но за географската дължина било необходимо средство за по-точно измерване на времето.
С появата на системата за глобално позициониране – GPS – дългогодишният проблем с определянето на местоположението намерил своето решение. Ключът към него бил във времето: приемникът изчислява собствената си позиция, като използва времето за разпространение на сигналите от няколко сателита с известни координати. Накратко – картата в джоба ви разчита на атомни часовници, намиращи се в небето.
Всичко започнало с провокация от страна на Съветския съюз – през октомври 1957 г. „Спутник“ прекосил американското небе, издавайки ритмични сигнали. Двама учени от университета „Джонс Хопкинс“ уловили сигнала. На база промените във височината на тона, излъчван, докато спътникът прелитал над тях, учените успели да възпроизведат цялата му орбита, използвайки само една приемна станция на земята. Тогава на учените им хрумнало, че могат да се възползват и от обратната логика: щом една точка на Земята може да определи местоположението на спътник в небето, значи и спътникът в небето може да определи местоположението на точка на Земята.
За да доразвият идеята си в цяла военна програма, роля изиграла войната във Виетнам. В продължение на години американските военни не успявали да разрушат нито един мост при Тхан Хоа – но не защото нямали достатъчно бомби, а били много неточни. Бъдещият главен архитект на GPS Брадфорд Паркинсън – полковник в американските ВВС, очаквал, че благодарение на нововъведението войниците му ще успеят да хвърлят „пет бомби в една и съща дупка“. Въпреки амбициозната цел в първите години след въвеждането на GPS системата малцина във военните среди я разбирали, а още повече проявявали интерес към нея.
Повратният момент настъпил през 1983 г., когато съветски изтребител свалил полет 007 на Корейските авиолинии, след като пътническият самолет погрешка навлязъл в съветското въздушно пространство. Тогава президентът Роналд Рейгън обещал на американските граждани, че все още незавършената GPS система ще влезе в употреба.
Останалото свършил бизнесът. До 1985 г. предприемачите в Силициевата долина успели да намалят размерите на приемника до тези на пишеща машина. Един тогавашен стартъп, търсещ публичност, предоставил устройство на писателя Уилям Ф. Бъкли-младши – „фанатичен любител мореплавател“. Бъкли прекосил Тихия океан с устройството и споделил впечатленията си в „Ню Йорк Таймс“. Основното му послание гласяло: „Навигацията някога беше изключително сериозен въпрос, но това устройство промени всичко“.
Благодарение на „най-великия дар, който американският данъкоплатец някога е поднасял на света“ – както твърди един от ръководителите на проекта, задействан от Рейгън, днес GPS представлява невидима инфраструктура. Той е онзи сигнал, който позволява на приложение за запознанства да открие самотни сърца в радиус от една миля, управлява и часовниците, осигуряващи синхронизацията на мобилните мрежи и финансовите борси. И все пак, на първо място, той си остава военен нструмент.
През 1991 г., когато Пентагонът пренасочва спътниците си към Близкия изток заради войната в Персийския залив, обхватът на GPS над територията на САЩ намалява. Сред засегнатите дейности са поддръжката на пътната мрежа, изготвянето на графици за железопътния транспорт и засичането на земетресения. Според Катрин Дън тогава за първи път, но със сигурност не и за последен, американските граждани си дали сметка за какво всъщност е предназначен GPS.
И така – през 2006 г. във Военноморската академия в САЩ решили, че GPS системата е достатъчно сигурна и надеждна и заради това преустановили обучението на курсантите по астронавигация – дисциплина за определяне на местоположението на кораба чрез измерване на позицията на Слънцето и звездите в точно определен момент. Само 9 години по-късно обаче – през 2015 г. – заради заглушаването на сигнали и кибератаките американските военноморски сили решили все пак да си върнат старата дисциплина в учебната програма. Не че GPS-ът не е надежден, но той е просто една малка синя точка.
