Историята на президентската институция не се изчерпва с Конституцията и с научния анализ на правомощията. Тя се разкрива най-добре, когато проследим действията и изявленията на личностите, които са заемали поста, историческите обстоятелства, в които са действали, и решенията, чрез които президентската институция е придобивала реална значимост и политическа тежест, смята доц. д-р Иван Кьосев, който е юрист и преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и изследовател на правнополитическата история на България. Ето защо той продължава своя разказ за личностите, заемали поста държавен глава у нас.
От 1990 г. насам България преминава през няколко различни етапа: демонтаж на еднопартийната система, изграждане на демократичните институции, тежка икономическа криза, евроатлантическа интеграция, членство в Европейския съюз и периоди на продължителна политическа нестабилност. Всеки от тези етапи поставя различни изисквания към държавния глава.
Важно е да разграничаваме президентите, избрани от парламента в преходния период, от тези, получили мандат чрез пряк вот. Също толкова важно е да помним, че историческите събития по време на даден мандат не са непременно лична заслуга или отговорност на президента. В парламентарната република решенията се вземат от различни институции, а държавният глава има специфична, понякога и решаваща роля.
Петър Младенов (1990) – началото на институционалния преход
Петър Младенов е първият заел новосъздадения пост „председател (президент) на Републиката“, въведен с конституционните изменения от април 1990 година. Избран е от Народното събрание в момент, когато България вече е започнала прехода от еднопартиен политически режим към политически плурализъм.
Неговият кратък мандат е белязан от първите многопартийни избори за Велико народно събрание през юни 1990 г., обществените протести и острия спор за характера, насоката и темпа на политическите промени.
Особено значим е скандалът около телевизионен запис от декември 1989 г., станал публично известен през 1990 г., в който Младенов при един масов протест пред Народното събрание произнася фразата „По-добре танковете да дойдат“. Самият той твърди, че е казал „По-добре Станко да дойде“ (визирайки Станко Тодоров, който тогава е председател на Народното събрание). Записът предизвиква силна обществена реакция и на 6 юли 1990 г. той подава оставка.
Случаят показва колко нестабилна е държавната власт в началото на прехода и колко силно общественото мнение и отслабено доверие могат да повлияят върху работата на една институция като президентската.
Петър Младенов не е президент, избран чрез пряк вот съгласно Конституцията от 1991 година. Той принадлежи към предисторията на съвременната президентска институция – към етапа, в който България търси нов модел на държавно представителство.
Желю Желев (1990–1997) – президентът на демократичния преход
Желю Желев е първият президент, избран от Великото народно събрание след оставката на Петър Младенов, а впоследствие и първият държавен глава, спечелил пряк президентски вот по Конституцията от 1991 година. Философ, учен, общественик, дисидент и един от основателите на Съюза на демократичните сили, той влиза в президентската институция с авторитета на участник в демократичната опозиция.
Неговият период на длъжността държавен глава обхваща един от най-сложните етапи на българския преход.
През 1991 г. е приета новата Конституция, установяваща парламентарната република и принципите на политическия плурализъм и разделението на властите. Следва да започнат икономически реформи, приватизация, промени в държавната администрация, придружени от остри конфликти между политическите сили.
Едно от важните изпитания пред Желев е разпадането на първоначалното политическо единство между участниците в демократичната опозиция. През 1992 г. той влиза в конфликт с правителството на Филип Димитров, а публичната му критика към управлението и позициите му по политическата криза се превръщат в повод за разногласия със СДС.
През 1992 г. той дава известната пресконференция, останала в политическата история като „Боянските ливади“. В нея той изразява критика към управлението. Същата година – през 1992 г.
През 1992 г. с решение на правителството с премиер Филип Димитров, но под знака на силната инициатива на президента Желю Желев, България става първата държава, която признава Македония, която малко преди това – на 8 септември 1991 г. провежда референдум за отделяне от Югославия.
Мандатът на Желев показва едно от основните противоречия на президентския пост: държавният глава може да бъде влиятелен обществен говорител, но не може да гарантира, че политическите сили ще се съобразяват и следват неговите позиции.
Историческото значение на Желев е свързано с утвърждаването на президентстката институция като важен висш държавен орган в период, когато самите правила на политическата система все още се изграждат.
Петър Стоянов (1997–2002) – президентът в условията на криза и стратегически избор
Петър Стоянов поема президентския пост в момент на изключително тежка политическа и икономическа криза. Правителството на Жан Виденов подава оставка в края на 1996 г. след протести в условия на ускоряваща се драматично инфлация, разклатена банкова система, тежко нарушена верига на доставките и недостиг на потребителски стоки. Реално обаче кабинетът „Виденов“ продължава да изпълнява функциите си в оставка до назначаването на служебен кабинет начело със Стефан Софиянски на 12 февруари 1997 година.
Преди това – през януари 1997 г. напрежението достига своята кулминация. На 10 януари протестиращи се събират пред Народното събрание, а политическите сили са изправени пред въпроса дали да се формира ново правителство или да се проведат предсрочни избори.
На 4 февруари 1997 г. кандидатът за министър-председател на БСП Николай Добрев връща мандата за съставяне на правителство след консултации с президента и останалите политически сили. Това отваря пътя към предсрочни парламентарни избори. Президентът Стоянов назначава служебно правителство начело със Стефан Софиянски.
Този епизод се превръща в един от най-ясните примери за реалното значение на президентската институция. В рамките на конституционните процедури държавният глава се оказва важен посредник при излизането от политическа криза.
През 1997 г. – на 1 юли – е въведен Валутният борд, който стабилизира паричната система и ограничава възможностите за финансиране на държавните разходи чрез парична емисия. Основните решения за икономическата политика са на правителството и парламента, но президентската институция подкрепя стратегическата ориентация към международните финансови институции и евроатлантическата интеграция.
През 1999 г. от 21–23 ноември на посещение в Република България е президентът на САЩ Бил Клинтън – събитие със значима символика за международното положение на страната. През същия период България развива кандидатурата си за членство в НАТО и Европейския съюз.
Мандатът на Стоянов съвпада и с войната в Косово от 1998 г. – 1999 г., когато конфликтът поставя на изпитание сигурността на Балканите и външнополитическите позиции на България.
Петър Стоянов демонстрира как президентът може да съчетава посредническа роля при вътрешнополитическа криза с публична подкрепа за дългосрочна външнополитическа ориентация. Заедно с това конкретните икономически реформи и преговори за членство в междудържавни съюзи и международни организации и ЕС са общо дело на редица институции и правителства, със съдействието и съгласувано с държавния глава.
Георги Първанов (2002–2012) – от членството в НАТО до Европейския съюз
Георги Първанов е първият президент на България, преизбран за втори последователен мандат чрез пряк вот. Избран е през 2001 г. като кандидат на БСП и встъпва в длъжност през януари 2002 година.
Десетилетието на неговото президентство е период на голяма промяна във външнополитическото положение на България. През 2004 г. нашата държава става член на НАТО. На 25 април 2005 г. е подписан Договорът за присъединяване към Европейския съюз, а на 1 януари 2007 г. България става пълноправен член на Съюза.
Това са събития, които променят институционалната, икономическата и международната среда на Република България. Президентската институция участва в дипломатическите контакти и представителството на България, а присъединяването е резултат от дългогодишни преговори, реформи и решения на последователни правителства и парламенти.
Сред значимите събития през този период е и случаят с българските медицински сестри и палестинския лекар, осъдени в Либия по обвинения, свързани със заразяването с ХИВ на либийски деца. След години на международен натиск и дипломатически преговори медиците са освободени и се завръщат в България през юли 2007 година.
Президентът Първанов и българските институции участват в усилията за разрешаване на случая, заедно с европейски партньори и други международни участници.
Вътрешнополитическият профил на президента Първанов се характеризира с вече наложения рационален модел президентството да бъде институция на диалога и националното съгласие.
Мандатът на президента Първанов е важен за разбирането на президентството в условията на относителна институционална нормализация: основните стратегически цели на прехода вече са постигнати, но се появяват нови въпроси за качеството на управлението, прозрачността и отношенията между политическите сили.
Любопитен детайл е, че през април 2010 г. само 6 гласа не достигат на мнозинството в българския парламент, за да приеме предложението на управляващата партия ГЕРБ за прекратяване на пълномощията на президента Георги Първанов. Повод за това е разпространената в медиите стенограма и запис на срещата на Първанов с вицепремиера и финансов министър Симеон Дянков без негово знание.
Станалото бе изтълкувано от управляващите и част от опозицията като нарушение на конституционните права на Дянков. Искането за импийчмънт бе подкрепено от 155 души от ГЕРБ, Синята коалиция и „Атака”, при необходими минимум 160+1 гласа.
Макар че за внасянето на искането за импийчмънт на президента в Народното събрание бяха събрани повече от необходимите гласове (162 гласа), за да мине през ситото на парламентарната процедура. „Против” гласуваха опозиционните и бивши управляващи партии БСП и ДПС.
Според Конституцията искането за отстраняване на държавния глава се повдига с гласовете на най-малко 1/4 от депутатите, а се поддържа от НС, ако за него са гласували над 2/3 от общо 240 депутати. Провалът дойде от отказа на малката партия „Ред, законност и сигурност” да го подкрепи в пленарна зала, въпреки че преди това депутатите й се бяха подписали под документа.
Така първият в България импийчмънт не успя да стигне до Конституционния съд и се превърна в надцакване с аргументи „за” и „против” президента и олицетворението му на единството на нацията, преплетени с кризата и партийните пристрастия.
Росен Плевнелиев (2012–2017) – президентството в сянката на кризи
Росен Плевнелиев е избран за президент през 2011 г. и встъпва в длъжност през януари 2012 г. Неговият мандат обхваща период на обществено недоволство, правителствени кризи и значителни промени на международната сцеда, в резулнан ва световната финансова криза от предходния политически период.
През февруари 2013 г. масови протести срещу високите сметки за електроенергия и по-широкото недоволство от управлението водят до оставката на първото правителство на ГЕРБ с премиер Бойко Борисов. Президентът назначава служебно правителство начело с Марин Райков и насрочва предсрочни парламентарни избори.
През 2013 г. започват и продължителни протести срещу правителството на Пламен Орешарски. Повод за силно обществено възмущение става назначаването на новия председател на ДАНС, отменено след масова реакция. Протестите поставят въпроси за прозрачността на властта, политическите зависимости и доверието в институциите.
През 2014 г. банковата криза около Корпоративна търговска банка води до сериозни сътресения във финансовата система. След политически консултации и оставката на кабинета „Орешарски“ президентът назначава служебно правителство начело с Георги Близнашки.
В международен план мандатът на Плевнелиев е белязан от анексирането на Крим от Русия през 2014 г. и войната в Източна Украйна. Президентът заема ясно изразена позиция в подкрепа на териториалната цялост на Украйна и на евроатлантическата ориентация на България. Тези позиции предизвикват политически дебати в страната относно отношенията с Русия, санкциите и националните интереси.
През 2016 г. Плевнелиев обявява, че няма да се кандидатира за втори мандат. Същата година президентските избори са спечелени от Румен Радев.
Президентството на Плевнелиев показва как институцията може да се превърне в публичен участник в дебати за демократичните стандарти и външнополитическата ориентация. То показва и колко трудно е държавният глава да остане извън партийното противопоставяне, когато политическата среда е силно поляризирана.
Румен Радев (2017–2026) – президентството в условията на политическа поляризация
Румен Радев е избран за президент през ноември 2016 г. и встъпва в длъжност през януари 2017 г. Като представител на висшия офицерски състав и командир на Военновъздушните сили, той влиза в президентската институция в момент, когато България вече е член на НАТО и Европейския съюз, но продължава да се сблъсква с проблеми, свързани с доверието в институциите, корупцията и политическото представителство.
Първият му мандат преминава през няколко правителствени кризи и периоди на напрежение между президентството и изпълнителната власт. През 2017 г. на власт се връща правителство на Бойко Борисов, а разногласията между държавния глава и кабинета постепенно се задълбочават, включително по въпросите на отбраната, външната политика и управлението.
Протестите от 2020 година
През юли 2020 г. България е обхваната от масови протести срещу правителството на Бойко Борисов и главния прокурор Иван Гешев. Непосредствен контекст на напрежението са действията на прокуратурата в президентската институция и разрастващият се обществен спор за начина на упражняване на изпълнителната власт и върховенството на закона.
Радев изразява подкрепа за протестиращите и отправя остри критики към правителството и прокуратурата. Така президентът се превръща в един от най-видимите институционални участници в политическата динамика на функционално ниво.
Това е важна промяна в публичния образ на президентството. При предишни държавни глави също има конфликти с правителствата, но при Радев реактивността и динамиката се превръщат в трайна характеристика на политическите отношения.
Периодът на служебните правителства
След парламентарните избори през април 2021 г. България навлиза в продължителен период на затруднения при формирането на устойчиви парламентарни мнозинства. В рамките на президентските му мандати Радев назначава няколко служебни кабинета, които организират управлението между изборите и при неуспехите на парламента да излъчи редовно правителство.
Особено важни са служебните кабинети от 2021 г., и последвалите правителства, назначени при нови парламентарни кризи. През този период президентът придобива значително по-голяма публична видимост и авторитет в сравнение с годините, когато редовните правителства разполагат с по-устойчиво парламентарно мнозинство.
Тази ситуация показва как едно конституционно правомощие може да придобие различна тежест в зависимост от личността на държавния глава и политическата обстановка. Президентът не получава нова обща изпълнителна власт, но назначаването на служебни кабинети го поставя в центъра на управлението за продължителни периоди.
През декември 2023 г. конституционните промени променят правилата за назначаване на служебно правителство. Това е опит да се ограничи възможността на президента при избора на служебен министър-председател. Част от тези изменения са обявени за противоконституционни от Конституционния съд през юли 2024 г., което допълнително подчертава значението на съдебния конституционен контрол при спорове за институционалния баланс.
Войната в Украйна и външнополитическите спорове
След руското пълномащабно нахлуване в Украйна през февруари 2022 г. външната политика става още по-важна тема на вътрешнополитическите разногласия. Президентът Радев многократно изразява резерви към определени форми на военна помощ за Украйна и подчертава необходимостта от дипломатически усилия за възможно най-своевременно и трайно прекратяване на военния конфликт.
Тези позиции предизвикват разногласия с политически сили и правителства, които подкрепят по-активна военна и дипломатическа подкрепа за Украйна. Споровете показват, че президентът може да упражнява значително влияние върху външнополитическия дебат, дори когато окончателните решения се вземат от правителството и парламента.
Предсрочното прекратяване на мандата през 2026 година
На 19 януари 2026 г. президентът Радев обявява оставката си в обръщение към гражданите. На 23 януари Конституционният съд прекратява предсрочно правомощията му и вицепрезидентът Илияна Йотова поема президентския пост.
Това е безпрецедентен момент в историята на президентската институция след 1991 г.: за първи път действащ президент прекратява мандата си предсрочно чрез оставка, а вицепрезидентът довършва президентския мандат съгласно конституционната процедура.
Президентът Румен Радев оставя след себе си период, през който президентството се превръща в един от основните центрове на публична власт. Неговият мандат показва както възможностите за влияние на държавния глава при продължителна парламентарна нестабилност, така и важната роля на президента при силно междупартийно противопоставяне, парламентарна фрагментация и засилена конфронтация.
Илияна Йотова (от 2026 г.) – президентството в нова институционална ситуация
Илияна Йотова е избрана за вицепрезидент заедно с Румен Радев през 2016 г. и е преизбрана през 2021 г. Преди това има политическа кариера в Българската социалистическа партия и в Европейския парламент. На 23 януари 2026 г. тя поема функциите на държавен глава след решението на Конституционния съд за прекратяване на президентския мандат на Радев.
Нейното встъпване в длъжност е исторически момент за съвременната президентска институция. В политическата релност се демонстрира как Конституцията не само определя редовния начин за избиране на държавен глава, но и как действа механизмът за институционална приемственост при предсрочно прекратяване на мандата.
Президентът Йотова поема президентството в период, когато отношенията между парламента, правителството и президентската институция са белязани от продължителни спорове за конституционните правила, служебните кабинети и границите на президентските правомощия.
Един от първите въпроси пред нея е назначаването на служебно правителство при действащите след конституционните изменения правила. В публичните си изявления тя критикува ограниченията, наложени върху президентската роля в този процес, и поставя въпроса за политическата отговорност при съставянето на служебен кабинет.
През април 2026 г. Румен Радев, президентът в периода 2016- 2026г., печели парламентарните избори начело на политическата формация „Прогресивна България“. Това променя кардинално политическия контекст, в който Йотова упражнява президентските си функции.
На 7 май тя връчва мандат за съставяне на правителство на спечелилата изборите формация, а Радев се връща в изпълнителната власт като министър-председател. Тази ситуация създава нова конфигурация между президентската институция и правителството. Радев и Йотова са работили заедно в продължение на девет години, но институционалните им роли вече са различни: единият ръководи правителството, а другият е държавен глава.
Към 24 октомври 2026 г. Йотова продължава да изпълнява президентските функции. Президентските избори са насрочени за 25 октомври, а евентуален втори тур – за 1 ноември 2026 година.
Как се променя президентската институция през годините?
Историята на президентските мандати показва, че формалните правомощия остават в значителна степен постоянни, но практическата тежест на президентския пост се променя според историческия момент и личността на всеки конкретен държавен глава.
При мандатите на Желю Желев президентът е част от изграждането на новата демократична система. При Петър Стоянов институцията придобива ключова посредническа роля по време на тежка политическа и икономическа криза. При Георги Първанов институцията функционира в периода на присъединяването към НАТО и Европейския съюз. При Росен Плевнелиев се открояват публичните спорове за управлението и външнополитическата ориентация.
При Румен Радев президентската институция се превръща в траен център на политически авторитет и придобива по-голяма оперативна видимост чрез изявленията и обръщенията на държавния глава и многократното назначаване на служебни кабинети. Илияна Йотова поема функцията и поста държавен глава в различен конституционен и политически контекст, който все още се развива и се намира в състояние на активна динамика.
От тази последователност на развитието на правнополитическия процес и междуинституционалните взаимодействия могат да се откроят няколко важни извода:
Първо, президентът е особено видим в периоди на криза. Когато редовните институции работят устойчиво, президентските функции могат да изглеждат предимно представителни. Когато парламентът не успява да формира правителство, значението на конституционните правомощия на държавния глава нараства.
Второ, позицията и авторитетът на президента (самостоятелна демократична легитимност) му позволяват да участва активно в политическите и обществените дебати. Но тя не му дава автоматично възможност да определя и насочва правителствената политика.
Трето, президентите имат различен стил на упражняване на властта. Някои наблягат на посредничеството и представителството, други на публичната аргументирана критика и институционалната динамика. Този стил влияе върху политическото значение на институцията, без сам по себе си да променя конституционните ѝ граници.
Четвърто, историята на президентската институция е тясно свързана с развитието на цялата политическа система. Промените в отношенията между президент, парламент и правителство често отразяват по-широки процеси – международното положение, динамичните промени в партийната система, нивата на общественото доверие, външнополитическите приоритети и юридически валидната конституционна рамка.
