Зад гърба ни е опит за пробутването на едно „неподходящо решение“ на правителството, касаещо личните осигурителни вноски на бъдещите пенсионери. Целеви аналитици от различни нива се бяха засилили да тичат в обратната посока спринта от 100 метра. Добре че опозицията се оказа неприспана и ликвидира в зародиш коварните попълзновения. А те бяха: да се приберат на сигурно в бюджета половината вноски от втория пенсионен стълб, които е с хоризонт 40 години, за да се закърпи бюджетът за следващата година.
Повече коментари са излишни. Но е полезно да се види опита на Унгария и Полша – две поучителни истории за цената на политическото подчиняване на пенсионните спестявания на краткосрочните бюджетни интереси.
Има една особено опасна заблуда в управлението на пенсионните системи и тя е, че когато държавата изпитва финансови затруднения, натрупаните в частните пенсионни фондове средства могат да се превърнат в удобен резерв за запълване на бюджетни дупки. Че парите, предназначени за доходите на хората след десетилетия труд, могат да бъдат пренасочени към текущите нужди на държавната хазна, без това да има сериозни последици. Когато пенсионната политика се подчинява на краткосрочната фискална сметка, обществото може да спечели временно бюджетно облекчение, но да загуби дългосрочен източник на пенсионен доход, инвестиционен капитал и доверие в правилата.
Унгария започва пенсионна реформа през 1997 г. с въвеждането на тристълбов модел. Първият стълб е държавната разходопокривна система, при която осигурителните вноски на работещите финансират пенсиите на настоящите пенсионери. Вторият е задължителен капиталов стълб, в който част от осигурителните вноски се натрупва по индивидуални партиди в частни пенсионни фондове. Третият включва доброволно пенсионно осигуряване.
Идеята е икономически логична: вместо бъдещите пенсионери да разчитат единствено на демографското и финансовото състояние на държавата, те да притежават и реални финансови активи, инвестирани в икономиката. Системата обаче има и преходен проблем. Когато част от вноските на работещите се насочват към частните фондове, в държавния пенсионен бюджет постъпват по-малко средства, а държавата продължава да изплаща пенсиите на вече пенсиониралите се. Това е цената на изграждането на капиталов стълб в система, която дотогава е била почти изцяло разходопокривна.
Финансовата криза от 2008–2009 г. изостря този проблем. Унгария изпитва сериозни затруднения с финансирането на публичния си дълг и зависимостта от външно кредитиране. През 2010 г. правителството предприема радикален обрат. На практика задължителният втори стълб е ликвидиран. Около 90% от участниците се връщат към държавната система, а приблизително 10% от БВП под формата на натрупани пенсионни активи са прехвърлени към държавата. Според оценките на ОИСР около 11% от БВП в активи са били прехвърлени в
рамките на реформата.
Това е огромен финансов ресурс. Той позволява на правителството да подобри бюджетната картина, да намали част от публичния дълг и да си осигури значително фискално пространство в момент на сериозно напрежение. Но тук се появява фундаменталното противоречие: държавата получава активи, но не получава безплатно бъдеще.
Натрупаните средства са били предназначени да осигуряват допълнителни пенсионни доходи. След прехвърлянето им към държавата тази функция е премахната за огромната част от осигурените. Вместо индивидуално капиталово натрупване бъдещите пенсионни права отново започват да зависят основно от държавната разходопокривна система. Променя се и поведението на осигурените. Доверието в дългосрочната предвидимост на пенсионните правила е сериозно разклатено. Посланието към гражданите е тревожно: дори когато човек редовно внася средства в индивидуална пенсионна партида, политическата власт може да промени правилата и да пренасочи системата.
Показателна е оценката на ОИСР от 2026 година. Според нея унгарската пенсионна система осигурява сравнително високи пенсии и ниска бедност сред възрастните хора, но публичните пенсионни разходи се очаква да нараснат с 4,4 процентни пункта от БВП до 2070 година. Организацията изрично посочва, че създаването на капиталов стълб би повишило устойчивостта на системата спрямо бъдещи демографски сътресения.
Следователно унгарският експеримент не е история за моментален финансов провал. Той е история за временно подобряване на държавните финанси срещу отслабване на диверсификацията на пенсионния модел и натрупване на дългосрочни рискове.
Полският случай е различен, но в някои отношения дори е по-показателен. През 1999 г. Полша провежда мащабна пенсионна реформа, с която преминава към система от три стълба. Първият е държавна разходопокривна система с условни индивидуални сметки, вторият е капиталов стълб с частни пенсионни фондове, известни като OFE, а третият включва доброволни форми на пенсионно спестяване.
Основната цел е да се намали зависимостта на бъдещите пенсии от политическите решения и демографската структура. Част от осигурителните вноски се инвестира на финансовите пазари, като се създава реален капитал, който да допълва държавната пенсия.
Полският модел обаче има сериозен финансов недостатък: държавата продължава да изплаща пенсиите на настоящите пенсионери, но вече получава само част от вноските на работещите. Разликата трябва да бъде покрита чрез бюджетни трансфери и заеми.
Така капиталовият стълб създава преходни фискални разходи. Част от публичния дълг се натрупва именно заради необходимостта да се финансират старите пенсионни задължения, докато едновременно се изграждат нови индивидуални капиталови сметки.
През 2011 г. Полша вече предприема първо ограничаване на задължителните вноски към OFE. През 2014 г. следва много по-мащабна промяна. Около 51.5% от активите на частните пенсионни фондове са прехвърлени към държавната система. Това са предимно държавни ценни книжа и други активи, свързани с публичния дълг. Прехвърлените държавни облигации са анулирани, а съответните пенсионни права са записани в индивидуални условни сметки в държавната система.
На практика държавата намалява видимия си дълг, като едновременно увеличава бъдещите си пенсионни задължения. Тук е същността на полския експеримент. Едно задължение, което преди това е било отчетено като държавен дълг под формата на облигации, се превръща в бъдещо пенсионно обещание към осигурения. Това може да подобри статистическите показатели за публичния дълг, но не означава, че
икономическата тежест е изчезнала. Тя просто е преместена във времето и в друга счетоводна категория.
Освен това след реформата новите вноски към частните фондове стават доброволни по отношение на избора на втория стълб. При липса на изричен избор те се насочват към държавната система. Частните фондове губят възможността да инвестират в държавни облигации.
Международният валутен фонд признава, че реформата има съществен положителен ефект върху фискалните показатели. Оценката му от 2014 г. сочи подобрение на публичните финанси с приблизително 30% от БВП като нетна настояща стойност за периода 2014 – 2060 година. Но МВФ предупреждава и за обратната страна: намаляването на ролята на частните фондове може да отслаби ликвидността на капиталовия и облигационния пазар, да намали диверсификацията на инвестициите и да увеличи скритите дългосрочни пенсионни рискове. Изрично е посочен и рискът от рязък спад на бъдещите коефициенти на заместване на трудовите доходи с пенсия.
Ако разгледаме двете държави заедно, ще открием няколко общи последици. Отслабено беше капиталовото пенсионно осигуряване. И в Унгария, и в Полша частните пенсионни фондове загубиха значителна част от първоначалната си роля. Така бъдещите пенсионери станаха по-зависими от финансовото състояние на държавата и от решенията на поредните правителства.
На второ място бе подменена дългосрочната пенсионна политика с краткосрочна бюджетна политика. И в двата случая правителствата получиха възможност да подобрят непосредствено публичните си финанси. Но подобряването на бюджетните показатели не е равнозначно на създаване на ново богатство. Особено когато става дума за прехвърляне на вече натрупани активи, предназначени за конкретна социална цел.
Не е без значание и ударът върху доверието. Пенсионното осигуряване предполага хоризонт от няколко десетилетия. Ако гражданите виждат, че правилата могат да бъдат променяни радикално, те имат основания да се съмняват в смисъла на дългосрочното спестяване.
Като страничен ефект беше отчетено и отслабването на местните капиталови пазари, защото пенсионните фондове са сред най-значимите дългосрочни институционални инвеститори. Те могат да осигуряват ресурс за инфраструктура, предприятия, облигации и акции.
Пенсионните фондове не са просто касички, в които се събират пари за старини. Те са механизъм за преобразуване на днешните спестявания в бъдещи инвестиции и доходи. Когато този механизъм бъде отслабен, държавата не губи само един начин за изплащане на пенсии. Тя губи и един от потенциалните двигатели на дългосрочното финансиране на икономиката. На български на това му се вика: „След нас и потоп!“
