На пръв поглед Тел Авив е точно толкова разтревожен от настъплението на “Ислямска държава”, колкото всички останали правителства в света. Израелските медии съобщават съвестно за щурма на джихадистите срещу кюрдския град Кобане и за зверствата на бойците. Израелският премиер Бенямин Нетаняху и министрите му не пропускат да порицаят ислямисткото движение, а в местната преса се появиха историите на двама палестински граждани на Израел, загинали в битка на страната на групировката.
По оценка на политически наблюдатели в действителност еврейската държава е най-слабо засегнатата или заплашена директно в региона от напредъка на “Ислямска държава”. От една страна, Израел е извън обсега дори на най-съвременните оръжия на джихадистите. И което е по-важно, военните командири на “Ислямска държава” обявиха, че изобщо не възнамеряват да се намесват в израелско-палестинския конфликт и предпочитат да подкрепят сунитите и да въведат своя ред в Ирак. Групировката не представлява дори вътрешна заплаха за Израел, за разлика от повечето държави, граничещи със Сирия. Сравнително късата и наситена със силно военно присъствие граница между сирийците и евреите предотвратява навлизането на бежанци в Израел, както и разпространението на бойните действия. А системата на контрол, която прилага Тел Авив – смесица от известна доза либерална демокрация и действащи военновременни закони, е фиксирала различията между местните избиратели, недоволни от израелското правителство. Което пък предрешава краха на всяко по-широко народно недоволство от сорта на “Арабската пролет”. В отсъствието на солидни инициативи за смяна на политиката Израел има полза да демонстрира официална незаинтересованост към Ирак и прикрит неутралитет към Сирия. Както и да изпрати премерени послания към сирийския президент Башар ал-Асад, че го смята за сравнително надежден съсед и няма да работи активно за отстраняването му от власт.
На практика единствената реална заплаха на “Ислямска държава” към Израел би била опитът на джихадистите да нападнат някоя от “умерените” арабски страни, по-специално Йордания, или да се възползват от местното недоволство в тях. Всъщност именно източната граница на Израел с Йордания прилича на оазис на спокойствието заради добре обучените войски на хашемитското кралство, опитната разузнавателна агенция, финансовата подкрепа на Щатите и монарха сунит, който балансира вътрешната сигурност с известна политическа свобода. Йордания е втората арабска държава (след Египет), с която през 1994-а Тел Авив подписва мирен договор. Неговата 20-а годишнина ще се празнува на 26 октомври. Израелското правителство споделя с Аман разузнавателните данни за действията на джихадистите в Южна Сирия, както и стриктен надзор над ислямистките фракции и в Йордания и на Западния бряг, за да се постигне координация и нито една от двете страни да не бъде изненадана неприятно. Американски генерал дори бе предложил да се модернизират противоракетните системи на Израел, за да осигуряват чадър и над арабския съсед. Да не говорим, че Тел Авив прехвърля без много шум на Йордания военно оборудване, което вече не използва. Тези действия се предприемат въпреки разногласията по палестинския въпрос.
Ключът към запазването на това сътрудничество в дългосрочен аспект е до голяма степен икономически. Бюджетът на Йордания е доста напрегнат, доколкото тя задоволява целите си енергийни нужди от внос и трябва да се справя с изтощителна хуманитарна криза. В кралството живеят 3-4 млн. палестинци – повече от половината от общото население, мнозинството от които са регистрирани като бежанци и имат фамилни връзки с 2.6 -те млн. сънародници от Западния бряг. ООН вече предоставя по около 1 млрд. щ. долара годишно на Аман, като е възможно и осигуряването на кредитни гаранции за още 1 млрд. долара. Израел пък помогна за стабилизиране на политическото положение в Йордания чрез засилване на енергийната сигурност на страната, като подписа на 3 септември предварително споразумение за доставка на природен газ на кралството за 15 млрд. щ. долара за срок от около 15 години.
















