Една от най-употребяваните думи в днешния политически речник на България и Европа е „популизъм”. В същото време това е терминът, с който може би най-много се злоупотребява. Разбира се, става дума за реално, а не измислено явление, при това съществуващо не от вчера. Социалните науки отдавна го изследват, описват и обясняват. Но ако днес нещо се набива на очи, то е системното използване на понятието като пропагандно оръжие, и то не срещу тези, които го заслужават.
В тази статия нито е нужно, нито е възможно да се прави цялостна и задълбочена характеристика на популизма като социално и политическо явление. Има достатъчно авторитетни и широко приети научни концепции по въпроса. Но тъй като у нас квалифицират като популизъм най-различни неща, все пак трябва да припомним, че най-често посочваните
особености на политическия популизъм
са две. Първо, съзнателното поемане на атрактивни, но неизпълними ангажименти пред обществото и избирателите с цел нечестно спечелване на тяхното доверие, и второ, отричането на ролята и приноса на елитите и контролираните от тях институции за сметка на прякото овластяване на народа.
Ако говорим за лансирането на неизпълними обещания (или такива, които обещаващият няма намерение да изпълнява), сигурно ще е крайно трудно да посочим партия или политик, които в една или друга степен да не заслужават да бъдат упреквани в популизъм. Възможен е (аз лично съм го правил) следният лесен експеримент – изберете няколко политици, които най-често употребяват думата „популизъм” по адрес на противниците, и направете проверка какво самите те са обещавали и какво са свършили.
Разбира се, има достатъчно примери за видимо неизпълними обещания (за които се чудим как някой може да им повярва и дори ги приемаме като обида към елементарния здрав разум на средностатистическия избирател). С такива обаче в едно или друго време са се отличили почти всички партии, и то не само у нас. Разликата не е принципна, а в чувството за някаква мярка в лъжите и в оставянето на някакви вратички за измъкване. По-умните български популисти винаги прибягват до оправдания от рода на "щяхме да го направим, но сме принудени да се съобразяваме с коалиционните партньори (или с Брюксел, или с международното положение)". Въпреки че отдавна е било ясно, че няма как да получат цялата власт, този номер отчасти минава.
По-глупавите лъжат като за последно
и обикновено им е за последно.
Доста по-сложен е въпросът с другата особеност, приписвана на популизма – негативното отношение към елитите и институциите. В този случай понякога се налага да се прави тънко разграничение. Едно е да твърдиш, че партиите въобще са ненужни и вредни, друго – че такива са конкретните партии, които тук и сега поддържат системата и паразитират върху нея за сметка на обществото. Или това, че определяме днешната българска демокрация като пропукваща се фасада, зад която протича един огромен грабеж, съвсем не означава, че сме против демокрацията изобщо. Без елити не може да функционира нито едно съвременно общество, но от това съвсем не произтича, че трябва да търпим днешните псевдоелити.
Като имаме впечатления от повечето натрапчиво активни говорители на тема „популизъм” в публичното пространство, едва ли ще ни изненада, че повечето от тях не са съвсем наясно с тези азбучни положения. Основният проблем обаче не е в това. Не подценявам бушуващото незнание, но размахването на популизма като плашило и лепенето му като "опозоряващ" етикет се обуславя от съвършено съзнателни политически мотиви. Именно на тази користна (политическа и икономическа) целенасоченост се дължи фрапиращата подмяна на адресатите. Въпреки че както у нас, така и в редица европейски страни упражненията на тема "популизъм" са изключително интензивни и разнопосочни, има един общ знаменател – заклеймяването в популизъм е преди всичко
оръжие срещу оспорването на статуквото
За да запазят системата, която ги облагодетелства в огромни размери с цената на драстични несправедливости и неравенства, елитите и техният обслужващ персонал се стремят да внушат на обществото, че алтернатива на статуквото няма и не може да има. Като основна линия на манипулация на масовото съзнание е избрана именно темата за популизма. Парадоксалното обаче е, че реални прояви на политически популизъм се подминават или се третират снизходително поради една очевидна причина – защото не атакуват статуквото, а се вписват в него.
Няма как да не забележим, че дежурната първа реакция срещу всяка идея, инициатива или организация, която се обяви за съществена промяна на статуквото и в същото време тази промяна е насочена срещу интересите на доминиращите елити, е обвинението в популизъм. Веднага се обявява, че въпросните идеи и начинания са неизпълними – без аргументи, без дискусия, със съзнателно манипулиране на фактите и заглушаване на всички призиви в подкрепа на промените, колкото и авторитетни да са те.
Няма съмнение, че и в Европа, и в България най-горещата територия за спекулации с темата за популизма е възходът на
"Сириза" в Гърция и "Подемос" в Испания
Явно, някои треска ги тресе да не стане примерът заразителен, та вече си изпускат нервите. И ако необичайно острите и дори оскърбителни коментари на някои немски медии са разбираеми (не само старата любов, но и старата вражда ръжда не хваща), напъните у нас са направо жалки от гледна точка на съчетанието между уличен език и тотална неинформираност (за компетентност няма смисъл дори да се отваря дума). Например цветистите обвинения в популизъм по адрес на Ципрас и неговата партия вървят ръка за ръка с очевидния факт, че никой от критиците им дори не си е направил труда поне да прегледа предизборната им програма или да се запознае с достатъчно авторитетни анализи на гръцката криза. А за такива авторитетни становища примери – колкото искате.
Още през 2010-а, когато наложиха на Гърция „спасителната програма”, двама Нобелови лауреати по икономика предупредиха, че "философията на остеритета" ще доведе до големи страдания и няма да има положителен ефект. Сетиха се за тях едва сега, и то за да ги обвинят, че едва ли не са платени пропагандатори на „Сириза”. Същото се отнася до проф. Тома Пикети, който неотдавна в една от популярните си статии с числа доказва аргументирано заглавието й: „Направиха пари с гръцкия дълг” и подкрепя основната теза на Ципрас – че е нужен принципно различен подход към задлъжнялостта на равнище ЕС и че трябва да се промени из основи стратегията за реформи в страни с такива проблеми.
За да приключим темата с „популизма” на „Сириза”, е необходимо да се отбележи още един факт – във внесеното от Гърция предложение за реформи, което бе одобрено от еврозоната, Европейската комисия и МВФ (дали ще мине през Бундестага остава да видим), са залегнали всички основни точки от предизборната програма на партията. Иначе казано, след премерването на силите, макар и с голямо неудоволствие
Европа призна политиката на „Сириза”
Сега тези български евродепутати, журналисти и анализатори, които се пенявиха по темата, се оказват в твърде неудобно положение – посочените европейски институции и органи също ли са „популисти”?
Още по-смешни са опитите у нас да се обвиняват в популизъм (или да си приписват постижения) чрез сравнения със "Сириза". Първо, защото нито една от българските партии (освен донякъде ГЕРБ) не може да се доближи до нея по мащаб и характер на обществена подкрепа. Второ, защото всички български партии (каквото и да говорят) са част от статуквото и не могат да съществуват извън него. Трето, защото по неизпълними и неизпълнени обещания "Сириза" може само да диша прахта на българските политически формации. Ако нещо буди недоумение, то е защо българските „борци срещу олигархията” заклеймяват и тази част от политиката на Ципрас като "популистка" – може би защото са борци само на думи, а всъщност нямат нищо против да похапват от яслата на олигархията?
Яростното стигматизиране с клишето на популизма на "Сириза" и "Подемос", а преди това – на "Движението на възмутените" и "Окупирай Уолстрийт" бе предизвикано не от неизпълнимостта (реална или измислена) на техните послания и искания, а от точно обратното – от страха, че и в България ще се появят обществени и политически сили, които ще посочат необходимостта от коренна промяна на статуквото и ще поведат голяма част от българското общество към такава промяна.
Затова, ако оставим настрана професионалния научен анализ, истинският тест дали една политическа програма е популистка, или просто отдава приоритет на публичния интерес и на добруването на народа, е много прост – вижте кой я ругае.
Александър Маринов
