Александър Маринов
Последното (поредното) заседание на конгреса на БСП не предизвика нито големи предварителни очаквания, нито особени размисли. По наложилата се клюкарска медийна тенденция да се акцентира главно върху междуличностните скандали вниманието се съсредоточи върху промените в устава на партията, пресилено наречени „анти-Станишев”. Встрани останаха главните два въпроса – първо, в състояние ли е социалистическата формация да предложи нови политически идеи и управленски проекти, алтернативни на доминиращите в България, и второ, има ли реална воля да ги осъществи (като се има предвид, че трайният отлив на подкрепа за БСП се дължи главно на
пропастта между думи и дела
между лява реторика и десни, проолигархични практически стъпки). В речта си пред конгреса председателят на партията Михаил Миков няколко пъти подчерта, че БСП е „единствената алтернатива на дясното управление”, но това по-скоро е „жалба по младост” – днес социалистите не само не са единствената опозиция, но и само с голямо усилие на въображението могат да бъдат припознати като алтернатива в точния смисъл на думата. Не е трудно да се докаже, че мнозинството от българите, които не приемат наложилото се идейно-политическо и управленско статукво (и то твърде условно може да бъде определено като дясно), не виждат в лицето на БСП субекта, който би могъл и поискал да го промени радикално.
В този ред на разсъждения си струва да се постави въпросът – направиха ли социалистите някаква що-годе внушаваща доверие заявка, че ще се опитат да променят принципите и
насоките на социално-икономическото развитие
на страната? Съдейки по приетите документи и изказванията на ключовите фигури на партията, и от тази трънка няма да изскочи заек. Ако въобще в лявата пустош е останала някаква искрица живот. Заклинания имаше много, но смислени идеи и предложения за нови, ясни принципи на лява политика – почти никакви, да не говорим за конкретни политически проекти. Така наречените „Стандарти за местна лява политика” представляват просто набор от добри пожелания с предполагаема привлекателна сила за избирателите. Но избирателите със сигурност ще пожелаят да разберат как, с какви ресурси и чрез какви инструменти ще бъдат реализирани привлекателните заявки. А тук и документите, и водещите фигури на социалистите са пределно уклончиви и неконкретни, включително и по отношение на станали емблематични за БСП грешки.
Ето само един пример. От известно време насам БСП упорито повтаря, че е за възстановяване на прогресивното данъчно облагане и за въвеждане на семейното подоходно облагане, т.е. за
отмяна на плоския данък
Но нито веднъж не определи еднозначно въвеждането му като политическа грешка с дълбоки социално-икономически последици, при това напълно недопустима за една лява и дори лявоцентристка партия. Ръководството не определи и не пое политическата отговорност за допускането й и не посочи персонално носителите на тази отговорност. Това е стара и очевидно непреодолима слабост на БСП (а и въобще на българските партии) – неспособността да се посочат грешките и да се покаже, че те са осмислени и няма повече да бъдат повтаряни. Тезата, че въвеждането на плоския данък е била правилна стъпка през 2007-а, но изведнъж се е превърнала в лоша няколко години по-късно в резултат на глобалната финансово-икономическа криза, е не само съдържателно погрешна. Тя води до голяма уязвимост на партията от гледна точка на нейната същностна идентичност, която се поставя в зависимост от конюнктурата и се превръща в непреодолима пречка за възстановяване на доверието сред естествения й електорат.
В допълнение, не само официалните документи, а и
посланията на лидерите на левицата
не подсказаха някакво искрено намерение за промяна. В миналото БСП имаше ръководители, които умееха да формулират мащабни, дори въодушевяващи цели, друг е въпросът докъде стигаше реализацията им. Днес нито председателят на българските социалисти Миков, нито президентът на европейските социалисти Станишев успяха да покажат, че имат визия и са способни да убедят сподвижниците си да положат усилия за осъществяването й. В това отношение особено потискащо бе пълното с клишета и безсъдържателно изказване на бившия председател на БСП, което – ако е показателно за начина на политическо мислене на върха на ПЕС – ясно обяснява защо европейските социалисти са в такава дълбока криза. Станишев успя да извади една-единствена теза на БСП за местните избори – „да не позволим цялата власт да отиде при ГЕРБ”, но не я подкрепи с аргументи какво по-добро може да предложи левицата, ако има тази (местната) власт.
Председателят на партията Миков говори доста по-дълго от Станишев, но не каза почти нищо по-стойностно. Освен познатите заклинания за върховното зло –
„неолибералния модел” и „лошите десни”
които са съсипали социалната държава, и най-общите призиви за по-активна роля на държавата, БСП и този път не предложи нищо ново и конкретно. Редица от констатациите (за бедността, за срива на социалните системи, за демографската криза, за регионалните диспропорции и прочие) са верни, но не се разбра каква дългосрочна нова политика за решаването на тези проблеми лансират социалистите. Позоваването на един или два законопроекта, отхвърлени от мнозинството, е крайно скромен актив за партия, която претендира да е „единствената алтернатива” на действащия модел на управление.
Неслучайно най-ярките и разбунили духовете изказвания на конгреса бяха посветени на проблеми, по които нито документите, нито лидерите заеха ясни позиции – например правилно ли е било поведението на социалистите в контекста на
кризата между Запада и Русия
Нещо повече, в този случай се очерта едно от видимите разминавания между Миков и Станишев. Докато председателят на ПЕС очевидно изразява позициите на европейския истеблишмънт, отричайки съществуването на реален политически проблем пред БСП, Миков обвърза реалните предизвикателства пред позицията на БСП (и на България) с формулирането и отстояването на националния интерес. Позиция правилна, но отново пределно обща и лишена от ясни насоки за политическо действие.
Ако обобщим, поредният форум на социалистите показа, че засега не се очертава реална стратегическа алтернатива в насоките за социално-икономическо развитие на България, а ако такава се появи, тя едва ли ще дойде от БСП.
