Александър Маринов
До местните избори през есента остават около шест месеца, а може би единственото ясно нещо към момента е, че такива ще има. Защото основните въпроси не са свързани с вътрешнопартийното и междупартийното премерване на силите, а имат много по-дълбоки корени и измерения.
На първо място, все по-голяма тревога будят
влошеното състояние на местното самоуправление
и капацитетът на местната власт, най-вече за осигуряване на нормални условия за съществуване на местните общности. През последните години неотклонно се провежда противоречив и разрушителен процес на централизация на ресурси и децентрализация на необезпечени със средства функции. Държавата непрекъснато се освобождава от отговорности и ги прехвърля „надолу”, но не прави зависещото от нея за създаване на нормативна и материална основа на жизнено самоуправление. В резултат не повече от една пета от българските общини функционират, общо взето, нормално, а поне една трета са перманентно на ръба на фалита и постоянно зависят от кризисно подпомагане от централната власт, което, разбира се, има своята политическа, управленска, финансова и морална цена. Като цяло местната демокрация, която е основата на всяка демокрация, се изпразва от съдържание или се изражда до разнообразни прояви на локален, партиен и кланов егоизъм. Да не говорим за обсебването на местната власт от корпоративни интереси – „частните” градове и общини у нас набъбват правопропорционално на спада на жителите им.
Задълбочаващите се проблеми не могат да бъдат решени единствено чрез наближаващите местни избори, но кога, ако не при това допитване до избирателите му е времето да се обсъди сериозно нерадостното положение. Както се вижда обаче, няма нито желание, нито намерение такава дискусия да се случи. Основните партии или въобще не коментират проблемите пред местното самоуправление, или (типичен пример е БСП) се задоволяват с набор от голословни (неподкрепени с конкретни проекти и ресурсни разчети) пожелания. Иначе казано, отново пристъпваме към поредното самоцелно премерване на партийните мускули.
Политическите формации не само не проявяват стремеж към идентифициране и обсъждане на основните местни проблеми, те дори не полагат усилия навреме да бъде създадена необходимата нормативна и организационна среда за нормалното протичане на изборите. Например, след всеки пореден зле организиран и помрачен от неуредици местен вот се говори, че е нужно този тип избори да се насрочват по-рано, за да се осигури достатъчно време за подготовка. Само че това едва ли ще се случи и тази година, тъй като са необходими не само формални промени в няколко текста от Изборния кодекс, а и своевременни решения (което означава и предварителни консултации) по редица други спорни въпроси. По принцип партиите предпочитат да взимат такива решения в последния момент, за да поставят опонентите и най-вече обществото пред свършен факт, но този път това може да им изиграе много лоша шега.
Няма съмнение, че парламентарно представените партии най-страстно желаят
да елиминират преференциалното гласуване
като го сведат до фикция. Вместо да извлекат поуки от драматичните и комичните ситуации през последната година, те упорито показват желание да надхитрят нарастващото мнозинство от българите, които виждат в преференциалния механизъм единствения, макар и доста слаб начин да се изявят като върховен суверен. Затова водят тайни преговори както точно да извъртят този номер и, изглежда, постигат почти пълно единодушие. Вероятно надлъгването се състои в това, кой да опере пешкира на общественото недоволство, но независимо от крайния изход на играта едно е ясно – времето за нормативни промени изтича. Още повече че има и други теми, които предизвикват спорове, най-вече в управляващата коалиция. Например идеята за
референдум за изборната система
на който българите да се произнесат по някои основни възможности за електорална реформа. Който и вариант да бъде избран, няма съмнение, че неговата подготовка и реализация ще изисква доста време – не само за намиране на приемливи експертни решения, но и заради изключително деликатните политически преговори и подготвяне на общественото мнение. Едва ли има по-лош вариант от зле подготвено, противоречиво тълкувано и обществено компрометирано допитване до народа. Може би някои политици целят именно това, но правят голяма грешка, подценявайки по-цялостните и перспективни последици.
Споменавам значението на дефицита от време, защото условията, при които ще се проведат изборите, имат пряко отражение върху вероятните им резултати. Всички се опитват да калкулират ползите и вредите от едно или друго решение, но от една и съща порочна и несъстоятелна позиция – намерението да си осигурят определени „служебни” предимства. Улисани в тези дребни сметки (които най-често се правят без „кръчмаря”), партийните елити пропускат фаталното закъснение и трудностите при намирането на правилни отговори на редица ключови въпроси, които имат политически, а не процедурен или нормативен характер.
Не са нужни особени доказателства, че местните избори ще поставят на изпитание партиите от управляващата коалиция, най-вече ГЕРБ и Реформаторския блок (тъй като АБВ ще се състезава в „друг мач”, а Патриотичният фронт ще играе реална самостоятелна роля за ограничен брой места). При това залогът е много висок и не оставя възможности за тънки сметки или за „електорална благотворителност”. Още от евентуалните промени в изборните правила, през подготовката на изборите и самата кампания управляващите партии, най-вече участващите в правителството, ще трябва непрекъснато да си задават
въпроса „какво губят, като печелят” и обратно
Частичните избори в Сърница, колкото и специфични да са условията там, показаха, че дори изправени срещу ясен общ противник, ГЕРБ и Реформаторският блок срещат редица трудности при консолидиране на ресурсите си. Можем да си представим какво ще се получи, когато им се наложи да влязат в челен сблъсък, особено в някои големи градове, където вероятно техните представители ще отидат на балотаж.
По-малка по мащаб, но не и по значение ще е драмата на премерването на сили вляво, където за левицата определено се очертава „игра с нулева сума” – който и да спечели, останалите губят.
Парадоксално, но за момента (освен общи призиви, като „тръгвайте по места”) партиите не правят почти нищо, за да подобрят кондицията си. Което означава, че или разчитат на непублични, недемократични средства, или – поне някои – вече разчитат само на чудо.
