Един от основните принципи в правото още от римско време е Non bis in idem. Съгласно него никой не може да бъде съден два пъти за едно и също нещо. Може ли обаче това правило да има опасни последици, ако бъде разширено прекалено и заплашва с абсурдни резултати? С това ще се занимава Върховният касационен съд по повод на образувано в наказателната му колегия тълкувателно дело заради противоречива практика на съдилищата.
Наказателнопроцесуалният кодекс (НПК) постановява, че не се образува наказателно производство, а ако е образувано – се прекратява, когато спрямо едно и също лице за едно и също престъпление има незавършено наказателно производство, влязла в сила присъда, постановление или влязло в сила определение или разпореждане. Посочената разпоредба не допуска повторното наказване на едно и също лице за същото деяние и изключва възможността за провеждане на нов наказателен процес срещу същото лице за същото престъпно деяние. Този принцип е въведен и в Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН). И той забранява повторно наказване за извършено административно нарушение, ако то е било санкционирано вече с влязло в сила наказателно постановление. Дотук спорове няма.
Проблем възниква в случаите, когато едно и също деяние представлява едновременно престъпление и административно нарушение. Но той идва не от българската съдебна практика, а от тази на съда в Страсбург. Десетилетия наред българските съдилища дават предимство на наказателната отговорност, чието търсене не може да бъде спънато от евентуална административнонаказателна санкция. Тази практика е основана на изрични разпоредби в ЗАНН, а също и на три тълкувателни решения съответно от 1966-а, 1978-а и 1979-а, съгласно които при започнало наказателно преследване административнонаказателно производство не се образува. А ако е образувано, се прекратява и делото отива в прокуратурата. Ако пък се стигне до осъдителна присъда след влизане в сила на наказателно постановление, тя е повод за възобновяване на административнонаказателното дело и за отмяна на наложената по него санкция.
Объркването у нас започва след осъдителното решение на съда в Страсбург от 2010 г. по делото "Цоньо Цонев срещу България". Жалбоподателят отишъл в дома на друг мъж в Габрово, сбили се и бил арестуван. Съставили му акт и кметът му наложил 50 лв. глоба за проникване в чуждо жилище и за нанасяне на побой. Така той нарушил общинската наредба за опазване на обществения ред. Скоро след това обаче прокуратурата му отправила обвинение за нанасяне на телесна повреда и за взлом. Делото приключило с осъдителна присъда за 18 месеца затвор. И съдът в Страсбург, до който стигнало делото, приел, че Цонев е бил "осъден" два пъти за едно и също нещо, понеже административнонаказателното производство можело да бъде уподобено на наказателно производство.
До този момент международният съд вече бил постановил няколко решения с подобно тълкуване на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Но именно делото "Цоньо Цонев срещу България" объркало българските съдилища. Някои магистрати започнали да прилагат закона по този начин, други продължили да следват възприетата у нас практика. Та – със сегашното тълкувателно дело трябва да бъде решено дали съдилищата да се откажат окончателно от нея – това предполага да бъдат отменени цитираните три стари тълкувателни решения.
Дали обаче съдът в Страсбург не прекалява с правозащитните си тези и не уврежда много повече права, отколкото защитава? Приравняването на глобата с осъждане и на акта с наказателно обвинение е практически една крачка от безнаказаността. В общия случай административнонаказателните производства се развиват изключително бързо – в рамките на един месец. И пак в повечето случаи те не биват обжалвани по съдебен ред, защото санкциите не са особено тежки. Обикновено става въпрос за глоби, които нарушителите нямат намерение да плащат, разчитайки администрацията да не ги потърси или открие. А през това време абсолютната двегодишна давност да изтече. При това тази давност е за административното наказание "глоба", докато за "временното лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност" тя е шест месеца, а за "общественото порицание" – три месеца.
Да се развие наказателно производство, което да приключи с влязла в сила осъдителна присъда в рамките на няколко месеца, е практически невъзможно. Това означава, че при наложената административнонаказателна санкция за деяние, което е едновременно административно нарушение и престъпление, деецът ще бъде освобождаван автоматично от наказателна отговорност. Резултатът е не просто абсурден, но и в разрез с целта на закона и на правото. Нещо повече – този резултат създава огромни възможности за заобикаляне на закона и за корупционни практики. Макар че административнонаказателните разпоредби в законодателството биват променяни периодично в посока към завишаване на глобите, рядко ще се намери човек, който да предпочете присъда, вместо да плати парична сума. При това плащането й дори не е условие за прекратяване на наказателното преследване – достатъчно е глобата да е наложена и наказателното постановление да е влязло в сила. С постановлението в джоба си извършителят на престъпление изобщо не се нуждае от адвокатска защита.
Случаите, в които едно деяние припокрива напълно съставите на едно престъпление и на едно административно нарушение, на пръв поглед не са толкова много. Но въпреки че поначало правната доктрина и законодателят се стремят да разграничат изцяло тези правонарушения, това не се получава. Какво би станало например, ако бъде наложена глоба от 50 лв. за непристойно поведение, изразяващо се в побой, в резултат на който настъпи тежка телесна повреда или дори смърт? Административният орган, който е установил нарушението и е съставил акт, а после издаде в законовия срок съответното наказателно постановление, ще е изпълнил изискванията на закона. А докато прави всичко това, той може дори да не знае дали деянието, което наказва, съставлява престъпление. Ако се върнем към примера с побоя, възможно е актосъставителят и административнонаказващият орган да не са разбрали или дори да не са се поинтересували за последствията.
Не са и длъжни да го правят, след като са си свършили работата по установяването и санкционирането на проявата, която съдържа признаците на административно нарушение. Ако нарушителят не възразява и не оспорва наложената му административна санкция в съда, производството ще приключи бързо и практически само на основа на съставения акт. Наличието на телесни повреди се установява по-късно от съдебни медици и експерти, а смъртта като последица от тези увреждания може да настъпи още по-късно. И е напълно възможно административното наказание да е наложено далеч преди разследването изобщо да е започнало. Парадоксът е, че виновни няма да има, защото всеки си е свършил работата, но наказателното производство ще трябва да бъде прекратено.
Не всички деяния, които покриват коментираните нормативи,
притежават едновременно белезите на престъпление и на административно нарушение. Но разликата в санкциите изобщо не е за пренебрегване. Да сравним два сходни текста – единия в Наказателния кодекс (НК), другия – в Закона за акцизите. Съгласно чл. 234 от НК, който продава или държи акцизни стоки без бандерол, когато такъв се изисква по закон, в немаловажни случаи се наказва с лишаване от свобода от една до шест години и с глоба до 10-кратния размер на пазарната цена на продаваните стоки, както и с лишаване от права да упражнява определена професия или дейност. При това наред с този основен състав в НК фигурира и квалифициран: ако деянието е извършено повторно, от група лица или ако предметът на престъплението е в големи размери. В тези случаи наказанието лишаване от свобода е от две до осем години. И при всяко положение предметът на престъплението се отнема в полза на държавата.
А ето какво казва чл.123 от Закона за акцизите. Той предвижда физическо лице, което държи, предлага, продава, превозва или пренася акцизни стоки без бандерол, когато такъв е задължителен, или акцизни стоки, облепени с неистински или подправен бандерол или с бандерол с изтекъл срок на валидност, да бъде глобено с двойния размер на дължимия акциз, но не по-малко от 1000 лева. При повторно нарушение пък минималният размер на санкцията е 2000 лева. Дори само този пример е достатъчен и не е нужно човек да е математик, за да стане ясно за какви разлики в наказанията става въпрос. Именно заради нея, а и заради неяснотата за производствения ред, по който да бъдат преследвани нарушителите, юристи се оплакват от произвол в определянето му. А произволът обикновено не е случаен – става въпрос за корупция. Който си плати на когото трябва, минава с глоба. Който не го направи – попада в прокуратурата и в съда.
До излизането на тълкувателното решение разнородната практика вероятно ще продължава. Е, може и да не в същия вид. Едни състави ще спират делата до произнасянето на наказателната колегия на ВКС, други ще продължат да прилагат новите стандарти на съда в Страсбург, тъй като България е страна по конвенцията за правата на човека и тя има предимство пред вътрешното ни право. ВКС трябва обаче добре да помисли дали може да приеме изцяло крайните правозащитни уклони на международната юрисдикция, които се приемат нееднозначно дори в развитите европейски страни. В случая е редно да бъдат взети предвид особеностите на българския правен риболов, посветени на избягването на всякакъв вид отговорност. Има вече подозрения, че за едно тълкуване съгласно схващанията на съда в Страсбург може да лобират едри правонарушители (да речем, в областта на обществените поръчки), които искат да си гарантират, че ще се измъкнат от наказателна отговорност, след като бъдат глобени. И тук пак стигаме до проблема с баланса между индивидуалните права на онзи, който гази закона, и обществения интерес.
