Запорите и възбраните при съмнение за пране на пари се налагат от гражданските съдебни състави, никога от прокурор, и се оспорват по реда на Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Това постанови Общото събрание на Наказателната колегия на Върховния касационен съд (ВКС) в тълкувателно решение от днес, сочи "Правен свят".
Върховните съдии отговориха на няколко въпроса, свързани с чл. 12 ал. 2 от Закона за мерките срещу изпирането на пари (ЗМИП) и противоречивата практика по него. Докладчик по делото е съдия Севдалин Мавров, а решението е подкрепено единодушно от колегите му.
Първият спор, на който слага край Наказателната колегия, е дали прокурорът може да налага запори и възбрани на имущество при съмнение за пране на пари. Категоричният отговор на върховните съдии е "Не".
"Прокурорът не разполага с правомощието сам да налага запор или възбрана. Ако въпреки това в нарушение на чл. 12, ал. 3 от ЗМИП, той постанови такъв акт, поради липса на компетентност, същият ще е незаконосъобразен", заявяват те в тълкувателното си решение. Но магистратите констатират, че нито в ЗМИП, нито в ГПК е създаден изричен процесуален ред за ревизия на такъв прокурорски акт. В тълкувателното решение се посочва, че законодателят не е разписал подобен ред "доколкото е немислимо прокурорът да наруши законова разпоредба". В практиката обаче се случва и немислимото – прокурор е наложил с постановление запор на сметки по реда на чл. 12 ал. 3 ЗМИП.
Коментарът на ВКС за подобни случаи е: "Прокурорската интервенция ще представлява незаконна намеса в упражняването на правото на собственост по чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), който е част от вътрешното законодателство с приоритетно значение. Лицата, засегнати от подобни намеси в управлението и ползването на тяхната собственост, по силата на чл. 13 от КЗПЧОС трябва да разполагат с ефективни вътрешноправни средства за защита от съответна национална институция. Безспорно е, че ако прокурор противозаконно постанови запор или възбрана като обезпечителна мярка за целите по ЗМИП в нарушение на чл. 12, ал. 3 от ЗМИП, неговият акт ще подлежи на йерархичен контрол и отмяна служебно или по жалба на заинтересованото лице. Този контрол е гаранция срещу незаконното посегателство върху правото на ползване на собствеността и е ефективно средство за защита на гражданите. С отмяната по този ред на постановлението отпада ограничението на ползване на собствеността и се възстановява законността. Лицето ще може да осъществи сделката или финансовата операция, ако междувременно не е наложен запор или възбрана от съд".
Освен това ВКС постановява, че независимо от обжалването пред горестоящия прокурор, засегнатите от незаконно наложен от обвинител запор могат да искат отмяната му от съда. "В този случай съдебната защита е дължима, съобразно международните и вътрешни стандарти (чл. 13, вр. чл. 6, т. 1 от КЗПЧОС, чл. 56 от Конституцията на Република България и чл. 7, ал. 1 от Закона за съдебната власт), без да се отчита с какъв акт е ограничено правото на ползване на собствеността. Следва да се приеме, че засегнатите от действията на прокурора граждани могат да обжалват постановленията му, с които незаконосъобразно се налагат обезпечителни мерки запор или възбрана на основание чл. 12, ал. 3 от ЗМИП, и по съдебен ред", пише в тълкувателното решение.
Другият въпрос, по който Наказателната колегия слага край на споровете в практиката, е дали наказателните или гражданските съдебни състави трябва да се произнасят по искането на прокурора за налагане на обезпечителни мерки. Отговорът на ВКС е: "В производството по налагане и контрол на обезпечителните мерки по реда на чл. 12 ал. 3 ЗМИП се произнасят съдебни състави, които разглеждат граждански дела".
В тълкувателното решение се прави сравнение между запорите и възбраните, налагани по ЗМИП и по Закона за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество (ЗОПДНПИ).
"Сходните предмет, цели и обезпечителна нужда по ЗМИП и ЗОПДНПИ – да се установят, проследят парични средства с незаконен или престъпен произход или придобито движимо или недвижимо имущество с такива средства и да се отнемат в полза на държавата, са в подкрепа на разрешението за приложимост на правилата на обезпечителното производство по ГПК и компетентния съд. В двата закона са предвидени като обезпечителни мерки запор и възбрана за обезпечаване на бъдещо държавно вземане, тъй като без тях за държавата ще бъде невъзможно или ще се затрудни осъществяване на правото й да отнеме паричните средства или имуществото. В единия случай, искането до съда се прави от прокурора, а в другия – по решение от Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество. И по двата закона няма препращане към НПК и не е конкретизирано какви състави разглеждат искането, но и в двата случая запор или възбрана се налага единствено от съд. И двете производства се развиват винаги извън и независимо от евентуален наказателен процес", пише ВКС.
Върховните съдии сочат, че разликата между двата закона е и в това, че в ЗМИП не е предвиден специален ред за произнасяне по искането на прокурора за налагане на запор или възбрана. А в закона за конфискацията има подробно развит и е посочено, че за неуредените въпроси се прилагат разпоредбите на ГПК.
Затова Наказателната колегия заключава: "Направеното историческо и сравнително тълкуване на посочените закони водят до извод, че поради липсата на специална регламентация на процедурни правила в ЗМИП за налагането на обезпечителна мярка "запор" или "възбрана" и за въззивния контрол на постановените определения, следва да се прилагат процесуалните правила на част ІV, членове 389 – 403 от ГПК – "Обезпечително производство". А по искането на прокурора по чл. 12, ал. 3 от ЗМИП се произнасят съдебни състави, които разглеждат граждански дела".
С решението си от днес ВКС отказва да преразгледа предишната си практика от 2012 г.
