Истерията около промените в конституцията показа ясно само едно: че докато парламентът е тъпкан с безмозъчни послушковци, които свеждат отговорността си само до успешното натискане на "правилното" копче, реформи у нас просто няма да има – нито в съдебната система, нито къде да е другаде.
Какво се случи всъщност? След като всички се съгласиха, че Висшият съдебен съвет трябва да бъде разделен на две колегии – на прокурорите и на съдиите, бяха представени и два модела за промяна в устройството на ВСС. А спорен остана само въпросът какъв да бъде съставът на тези две колегии. Но той е важен, защото това е конкретният инструмент за "трансмисия" на политическото влияние в съдебната власт.
Моделът, заложен в конституцията, изисква 11 от членовете на ВСС да се избират от магистратите и да съставляват т. нар. професионална квота, а другите 11 – да посочва парламента. Съставът на ВСС се допълва и от тримата "големи" в съдебната власт. Този модел е заложен, за да може да се спази един основен принцип в управлението на държавата, наследен още от времето на Монтескьо: всяка власт да може да възпира другата от злоупотреба с правомощия. Само че се оказа, че принципът "власт-власт възпира", който действа ефективно в куп държави по света, у нас се оказа невъзможно изроден.
Бедата идва оттам, че в "политическата квота" на ВСС не се попада по професионални заслуги, а с политически връзки и срещу съответните обещания. Няма ясно формулирани критерии за професионализъм, които да се вземат предвид при попълването й. Няма никаква пречка даже цялата тази квота да се подреди само от бивши депутати с юридически дипломи, които нямат и ден в съдебна зала, но вече са навъртели по 15 години "юридически стаж" само с търкане на банките в парламента.
А когато към това "политическо наместване" в съдебната власт се прибави и фактът, че и тримата "големи" – председателите на ВКС и ВАС, както и главният прокурор, също безспорно са там с политическа протекция (б. ред. – фактите, които водят до този извод, са повече от изобилни), "политическото" във ВСС започва да надделява чувствително. И това поражда проблем, защото пряко рефлектира върху независимостта на съда.
Истината обаче е, че нито едно от обсъжданите с толкова политическа злост предложения не решават основния проблем: самото наличие на "политическата квота" във ВСС. Точно тя е причината всяко следващо правителство да се чуди как да разтури стария ВСС, за да попълни следващия със "свои хора". А за да има изобщо някаква реформа, първо трябва да се реши точно този въпрос: или да се намали политическата квота във ВСС, или да се промени поне начинът, по който политиците изпращат "своите" довереници в най-висшия кадрови орган на Темида.
Нищо подобно обаче не се случва. За такова нещо не се и говори. А не би и могло – поне не и с този състав на Народното събрание,защото подобна промяна може да направи само Велико народно събрание. А това я прави невъзможна – поне на този етап. Затова и двата станали известни проекта за промени в конституцията са изначално несъвършени. А споровете опират дотам кое от двете предложения за състава на ВСС всъщност е по-малкото зло. Вариантите бяха два, а разликата между тях беше, че в единия само прокуратурата оставаше под "политическа шапка", а в другия – и тя, и съдът.
Да поясним: в първия проект за промени на конституцията идеята е прокурорската колегия да бъде 6:6 (по равно членове от "политическата" и от "професионалната" квота, при което към последната бе "зачислен" и главният прокурор. С обяснението, че по-голяма независимост не е необходима, тъй като и без това всичките прокурори и следователи в тази колегия ще гласуват така, както каже началникът им. Съотношението в съдийската колегия пък бе направено 6:5 плюс двамата председатели на върховните съдилища. Превесът беше в полза на "професионалния" състав – за да може да се парира възможно най-силно опитът за политическо вмешателство при кадровото израстване на съдиите.
Инфарктните политически совалки родиха втория проект за разделение, който просъществува само два дни и авторство за него не призна никой. Но бе очевидно договорено между ГЕРБ и ДПС. В него съотношението в квотите бе "разбутано": за прокурорската колегия бе предвидено разделението да бъде 6:5 в полза на "професионалната" квота. Но пък бе "надута" политическата квота в съдийската колегия – там съотношението стана 6:6 плюс двамата "големи" – председателите на ВКС и ВАС. А доколко последните двама са политически необвързани може да се каже само след като някой все пак изясни какви точно професионални постижения "катапултираха" Георги Колев на върха на ВАС. И с какво в крайна сметка се оказа по-добър Лозан Панов от претендентката за шеф на ВКС Павлина Панова.
Споровете за квотите всъщност бяха спорове за влияние. Е, резултатът вече е ясен. Както е ясно и друго: че реформа всъщност няма да има. Поне докато политическото представителство във ВСС продължава толкова явно да "посяга" към независимостта на съдебната власт.
Впрочем от цялото това нищоговорене през седмицата стана ясно и друго: че някъде по пътя окончателно се загуби едно от най-съществените предложения за промени в конституцията – възможността всеки съд в държавата да може да сезира Конституционния съд и да поиска отмяна на противоконституционен закон. Това предложение, залегнало и в приетата с фанфари и овации стратегия за реформа в съдебната власт, просто отпадна. При това с "любезното съдействие" на представители на всички политически сили – без изключение, защото дори членове на Реформаторския блок се изказваха публично срещу тази идея.
Официално мотивът беше, че щяло да се злоупотребява с това право и Конституционният съд щял да бъде засипан от жалби. Но истината е, че с него щеше да се осъществява силен професионален контрол върху работата точно на депутатите. А подобна промяна застрашава техните "хранилки" и възможността да прокарват лобистки интереси в законодателството.
Партиите приеха единствено възможността Висшият адвокатски съвет да бъде добавен към институциите, които могат да сезират КС. Което е повече, но съвсем не е достатъчно. И също изобщо не може да се назове реформа.
Всъщност точно единомислието, с което партиите отсвириха тази реална възможност за контрол върху упражняването на законодателната власт, бе най-яркото доказателство за нашата теза: че докато не променим начина, по който избираме депутатите си, ще трябва да забравим за всякакви смислени реформи…
