Наближават местните избори, на които според всички прогнози ГЕРБ отново ще бъде безапелационен победител и ще разшири още повече влиянието си в страната. Бойко Борисов се кани да спечели десети по ред вот. И с пълно основание, след като той и неговата партия засега нямат алтернатива – нито като конкуренция в дясното пространство, нито като опозиция вляво. Реформаторският блок е нестабилен, с твърде стеснено влияние и не се очертава скоро то да стане по-голямо. Левицата е в криза и изход не се вижда. Националистите са разединени. ДПС си тича по своята си писта, а няма и нови що-годе интересни лица на политическата сцена.
С всеки следващ избор за парламент ГЕРБ получава по-малко гласове и вкарва в Народното събрание по-малко депутати, но остава първа политическа сила именно поради тази безалтернативност. През 2009-а за партията на Борисов са гласували 1 678 614 души и тя е влязла в парламента със 116 депутати. През 2013-а доверието си и дават 1 081 605 избиратели и 97 народни представители попадат в Сградата на съединението. Година по-късно те вече са 84, изпратени там от 1 072 491 души. Да, подкрепата за Бойко Борисов и формацията му пада, но за останалите партии тя намалява още повече и ГЕРБ остава на върха. Това дава основание на социолозите и политолозите да твърдят, че у нас се е установил еднополюсен модел – ГЕРБ и всички останали. Което от своя страна помпа самочувствието на Борисов, който понякога се изживява като едноличен господар на държавата.
Някои наричат това мек авторитаризъм, или мека диктатура. В този смисъл и управлението на страната може да се нарече еднопартийно. През първия мандат на Борисов то си беше откровено такова. Премиерът се разпореждаше, раздаваше задачи, вземаше решения, без да се съветва с никого. С други думи, ставаше това, което той кажеше. Сега ГЕРБ управлява в коалиция, но като се има предвид, че партньорите са малки и неравностойни, пак думата на министър-председателя е решаваща за всичко. Видяхме какво стана около сагата с конституционните промени и съдебната реформа. Накрая Борисов взе нещата в свои ръце, формулира три точки с доста стеснен периметър, около които всички партии кротко се обединиха. Нещо такова се получава и със законопроекта на Меглена Кунева. Пак той се намеси да успокои обстановката и той каза, че след три месеца този антикорупционен проект отново ще бъде внесен в Народното събрание. Разбира се, преди това ще бъде пипнат, най-вероятно редуциран, и тогава ще мине. Така че реформи някакви ще има, но те ще са толкова незначителни, че няма да променят нищо съществено. Такава, изглежда, е и целта. От една страна, правителството може да се закичи с брошката "реформаторско" и никой да не обвинява Бойко Борисов, че не прави реформи. От друга, всичко да си остане постарому, както е удобно и на него, и на т. нар. политическа класа на статуквото, а и на бизнеса, който стои зад нея.
В крайна сметка няма как да не възникне въпросът какъв точно тип управление имаме? Очевидно, че не е чисто еднопартийно или еднолично, а е с елементи на плутокрация, при която решенията на управниците не се базират на мнението на народа, а се вземат от влиятелен кръг, съставен от богати хора. Официално ГЕРБ се е обградила на върха с няколко по-малки партньори и на повърхността имаме коалиция. Но зад официалната власт в държавата, независимо в чии ръце е тя, стоят обръчи от фирми и едри бизнесмени, които в ядрото си са едни и същи. Те намират общ език с всяко управление – дясно или ляво, печелят обществени поръчки, завладяват бизнеси, поглъщат фирми и пълнят предизборно партийните каси и лични джобове. Този модел придоби популярност с названието КОЙ, след гражданските протести през 2013-а и не се забелязва днес да е залинял.
Вярно е, че въпросният модел не се роди нито при ГЕРБ, нито при правителството "Орешарски". Той си ни е още от зората на демокрацията. Проблемът е, че с всеки нов управленски екип той се развиваше, възмъжаше, натрупа богатство и при кабинета на БСП и ДПС откровено посегна към властта. Но необичайно острата реакция на обществото и протестите го накараха да си остане в задкулисието, където впрочем се чувства най-добре. При втория мандат на Борисов пък си осветли бизнеса, само че не се забелязва това да е раздразнило будната гражданска съвест. И никой не задава неудобни въпроси.
Остава впечатлението, че премиерът и обкръжението му са в отлични отношения с модела КОЙ. Затова не бива да ни учудва, че ще продължат всевъзможните пиар акции за хвърляне на прах в очите. А и хората вече трудно правят разлика между политическите партии и кръговете, които стоят зад тях. Има дълбоко недоверие на гражданите към партиите, казва социологът Антоний Гълъбов. "Те започват да се възприемат като "глутници", воюващи помежду си за плячка – за властта като плячка. Това е изключително сериозен риск за демокрацията", обяснява той.
Във втория си мандат Бойко Борисов определено гледа да не се кара с противника. Опитва се да влезе в кожата на Симеон Сакскобургготски, който се постара да управлява с всички формации, като покани в правителството си техни членове в лично качество, без да се ангажира политическата сила. И този трик донякъде успя, като омекотяваше критиките на опозицията. Днешният Борисов е доста по-миролюбив дори и в отношението си към БСП (може би защото и Станишев, който не слизаше от устата му, отдавна го няма). Дори помогна на социалистите да си изберат омбудсман чрез гласовете на депутати от ГЕРБ. ДПС пък официално е в опозиция, но никак не страда от това. Никакви интереси на Движението не са накърнени и то продължава да взима каквото поиска. А и самочувствието му расте като незаобиколим фактор при вземането на важни за ГЕРБ решения в парламента, когато малките коалиционни партньори са несговорчиви. Даже "Атака" от нищо не се оплаква. Лидерът й Волен Сидеров е станал хрисим, агресията му се е стопила, живее си в своя свят и не ругае грозно Бойко Борисов и управлението му.
