Пътят на Левски към Голгота започва от Пази мост, някъде между Ловеч и Севлиево. (Който не знае, да чете книжки, който пък го мързи, да прелиства, да сърфира в Интернет.)
За съвременния държавен чантаджия или административен парашутист страхът от своеобразна Голгота започва (и завършва) с Пази стол. Нека така наречем състоянието, при което в името на стола можеш да направиш безброй простотии и поразии, демек да се направиш на маймуна… Всеки, назначен на "службичка" по длъжностна характеристика, трябва да е непукист, безотговорен, безотчетен и неконтролируем.
Преди време министър с ограничен интелектуален багаж е поканен да присъства на българо-арабска бизнес среща (няма да унижаваме страната, затова не й споменаваме името). Дават му думата за приветствие. Той срича нещо за традиционно добрите връзки между нашите два народа, споменава някакъв стокообмен, равен приблизително на джобните за ден на тамошния властник. Накрая, както си му е редът, дълбокомислено заявява: „Ясно е, че в областта на икономическите взаимоотношения състоянието не ни дава повод за спокойствие, има още много какво да се желае“.
Арабските бизнесмени ръкопляскат угоднически, те са отзивчиви към началници по принцип. После скачат от местата си, веят белите си патрахили и започват да убеждават министъра и българските си колеги, че в страната им предстои икономически бум. Има заделени няколко стотици милиарди долари, търсят няколко десетки хиляди специалисти.
Арабите, а и нашенците, имат безброй много въпроси към министъра. Той си записва нещо на едно листче, след което скача, извинява се, че го викат по спешност в правителството, обещава да отговори на всички въпроси и хуква. Арабите го считат за кръвна обида.
Марияна Хил, може би най-добрата ни преводачка, каза един път, че чуждите гости, участници в разни форуми у нас, най-често недоумявали от това как министър или някакъв държавник си изчита приветствието и напуска форума. Сакън да не поеме някой ангажимент. Най-вероятно не е наясно за какво става дума, не го интересува, защото в тази работа „няма сухо“, или пък го е страх да не го подпука опозицията. Крайният резултат е този – пълна пасивност и апатия.
Това е в цялата държава – държавата на "парашутистите" и на непукистите, спуснати до управленски стол. Ако има опасност от наводнение или свлачище – „Точно на нас ли ще се случи?“. Ако може пък нещо добро да се направи – „То, ако е толкова добро, все ще се намери кой да го направи“.
Във Великобритания местните предизборни кампании минават без плакати и билбордове. Кандидатите са убедени, че те не работят. Затова ходят по пазарите, училищата, пенсионерските домове, читалищата, влизат дори и в домовете на хората. За да им кажат какво конкретно ще направят за тях.
Тук няма какво да обещаят. Защото всичко зависи от политическите централи и от „кьоравото“ – в случая обществените поръчки и европрограми. Затова у нас всичко върви мъчително бавно. И безпосочно.
А мъдрецът е рекъл: „Който върви, без да знае накъде, стига до никъде“
