Кредитните институции у нас ще трябва да внесат до края на годината общо 82.17 млн. лв. в новоучредения Фонд за преструктуриране на банки. Той е създаден по силата на приетия през годината Закон за възстановяване и преструктуриране на банки и финансови институции. Администрира го управителният съвет на Фонда за гарантиране на влоговете. Цитираната сума е първата вноска в този нов фонд и е за изтичащата 2015-а. Тя е част от общата сума, която за десет години трябва да постъпи във фонда. Тя съставлява процент от общия прогнозен размер на гарантираните влогове в банковия сектор. Конкретните суми, които ще трябва да внесе всяка банка, се изчисляват по сложна формула, която фигурира в специален Регламент на ЕС. С други думи, тези правила задължително и директно се прилагат у нас, без да се изисква приемането на специален нормативен акт. Това е разликата между правните статути на регламента и на директивата. Важна подробност е, че вноската на всяка банка зависи от дела и от броя на негарантираните влогове в нейните пасиви. Да, няма грешка – става дума за негарантираните влогове. По тази причина банките с по-голям дял на негарантираните влогове в привлечените си средства ще трябва да внасят повече пари.
Набраните във фонда суми ще се ползват при процедурите по преструктуриране на закъсали кредитни институции. За разлика от средствата, натрупани във Фонда за гарантиране на влоговете, които се ползват само за плащане на гарантираните влогове в банките. Но вноските и във двата фонда са невъзвръщаеми. С други думи, те се третират като директен разход за банките.
Вноските във Фонда за гарантиране на влоговете се възприемат от финансистите като своеобразна такса "сигурност", която плащат банките. Банковите шегобийци вече назоваха вноските във Фонда за преструктуриране "Такса ремонт". В това има резон, защото, както казахме, парите от фонда ще се ползват именно за "ремонтирането" на кредитни институции с установени капиталови и финансови дефекти. Освен това парите от фонда ще могат да се ползват и за възстановяване на щети на кредитори на банки, към които са приложени по-строги от необходимите мерки за преструктуриране. Ако, разбира се, те протестират.
Когато става дума за ремонтиране на структуроопределяща банка, парите, набрани във Фонда за преструктуриране и през тази, и през следващите няколко години вероятно няма да са достатъчни. Но тогава според закона недостигът трябва да бъде попълнен от държавата след съответното решение на министъра на финансите. Което означава, че управляващите политици носят крайната отговорност за това дали една банка ще бъде спасена, или не. Тази аксиома трябва да е абсолютно ясна и сега, и за в бъдеще. А не когато, не дай си Боже, се стигне до преструктуриране на банки, министри и депутати да започнат да кършат пръсти в търсене на решение.
