Когато редица международни наблюдатели решиха, че са се ориентирали в сирийския конфликт и започнаха да чертаят по-близки и по-далечни перспективи за разрешаването му, един от главните актьори – и предполагаеми виновници за него – пое инициативата. Става дума за обявеното от саудитския министър на отбраната принц Мохамед бин Салман решение на страната му да оглави ислямска военна коалиция срещу тероризма. Мотивирайки се с това, че мюсюлманите са пострадали от тероризма повече от когото и да било, принц Мохамед обясни, че съществуващата сега антитерористична коалиция не бива да остава сама в борбата с групировката "Ислямска държава".
Разбира се, саудитската инициатива би могла да се тълкува наивно и като дългоочакван отклик на призивите на западните държави мюсюлманските страни да дадат по-голям принос в борбата с джихадистите. Само че го няма отговора на големия въпрос, в каква точно посока Рияд възнамерява да търси решението на сирийската криза?
Обявяването на новия съюз дойде след две други решения, които показаха, че Саудитска Арабия търси алтернативни пътища за защита на интересите си в региона. Първото бе отказът й да заеме място в Съвета за сигурност на ООН през есента на 2013-а. А второто – оглавяването през март 2015-а на коалицията в Йемен, чиято цел е връщането на власт на международно признатия президент Абд Рабу Мансур Хади, който беше изгонен от столицата Сана от хусите – подкрепяни от Иран шиитски бунтовници. На практика през цялото си модерно съществуване кралството е използвало както нефтеното си богатство, така и по-специалния си статут сред мюсюлманите, за да посредничи при решаването на конфликтите в тази част на света, често пъти със средствата на задкулисната дипломация. Сегашната безпрецедентна криза в Близкия изток обаче доведе до засилването на ролята на най-големия му религиозен и политически съперник – Иран, и Рияд явно прецени, че е време за по-агресивна външна политика.
Не са без значение в случая и действията на САЩ. Вашингтон най-напред тръгна да се изтегля от Близкия изток, с което създаде вакуум в сигурността, а последвалата намеса срещу "Ислямска държава" изглежда лишена както от енергия, така и от стратегия. Има и още нещо – макар че Саудитска Арабия продължава да обменя разузнавателни данни със Съединените щати и да получава от тях най-съвременно оръжие, изглежда, в Рияд са стигнали до извода, че политическите приоритети на задокеанския им съюзник вече чувствително се различават от техните. И това се отнася до сблъсъците, засягащи най-много кралството – тези в Йемен и Сирия, където саудитските призиви за радикални действия срещу бунтовниците хуси и президента Асад не намират желания отклик отвъд Океана. Не по-малко важно е, че въпреки постоянно изтъкваната от Рияд позиция за деструктивната и опасна роля на Техеран, САЩ подписаха споразумение с Иран за ядрената му програма и откриха пред него пътя към завръщането му на световната сцена. Стремежът на Вашингтон да се дистанцира до известна степен от спора между сунитския и шиитския лидер принуди саудитските управници да се погрижат сами за интересите си – по същия начин, по който Иран си организира обръч от шиитски приятели.
Иначе и принц Мохамед бин Салман, и саудитският външен министър Адел ал Джубеир категорично заявиха, че новата коалиция няма да се ръководи от религиозни съображения – нито по отношение на участниците в нея, нито по отношение на мишените й. Министърът на отбраната специално подчерта, че съюзът ще атакува не само сунитски терористични групи, каквато е "Ислямска държава", но и всякакви групировки, които "дестабилизират региона". И може би това е ключът за истинските му цели – под маската на борба с джихадистите да се окаже помощ на силите, опитващи се да свалят подкрепяния от Русия и Иран режим на Асад.
