Заместник държавният секретар на САЩ Антъни Блинкен пристигна на 20 януари в Сеул, откъдето отправи искане към Китай за засилване на натиска върху Северна Корея и възпиране на ядрените й авантюри. Изглежда, Вашингтон е разбрал, че ключът към обуздаването на непредвидимия севернокорейски лидер Ким Чен Ун се намира в Пекин. Въпросът е дали призивът му ще намери отклик?
Северна Корея отново изправи на нокти света, след като в началото на годината обяви за успешно извършено изпитание на водородна бомба. Достоверността на съобщението на Пхенян бе поставена под съмнение от редица експерти, тъй като взривът бил твърде слаб за истинско термоядрено оръжие – по-скоро ставало дума за атомна бомба, "подсилена" с тритий или деутерий. Независимо от това комунистическата страна отново разтревожи планетата, а нейното ръководство начело с незаменимия Ким Чен Ун отпразнува с фойерверки забележителния успех на учените си, раздаде им награди и – както обикновено – заплаши Южна Корея и САЩ с война.
Световната реакция бе предвидима – всички значителни фигури на глобалната сцена осъдиха ядрения опит, а Съветът за сигурност на ООН се събра на извънредно заседание. Най-засегнатата от развоя на събитията държава и главна потенциална мишена на оръжието за масово унищожение – Южна Корея, реагира особено остро. Пропагандната война от двете страни на 38-ия паралел бе възобновена с пълна сила и Сеул отново включи прословутите си говорители по границата със северния си съперник, които го засипаха с критики към режима, новини от широкия свят и южнокорейска поп музика – т.нар.кей поп, познат у нас с хита Gangnam Style. Пхенян отвърна със своите аудиомощности, заредени със злостно осъждане на империализма и химни във възхвала на Ким Чен Ун.
Какво още може да се предприеме оттук нататък? Използването на военна сила, за да бъде накаран севернокорейският режим да се откаже от ядрените си амбиции, е немислимо – както заради съмнителния си характер от гледна точка на международното право, така и заради катастрофалните последици, до които би довело. Другата възможност за натиск върху КНДР са санкциите. Само че през последните години тя бе подложена на какви ли не наказания от ООН, ЕС и редица отделни държави и те по никакъв начин не накараха управниците в Пхенян да омекнат. Макар и реално изключена от световната финансова система, Северна Корея се е нагодила към ситуацията и дори през последните години отбелязва скромен икономически растеж.
Президентът на Южна Корея Пак Гън Хе посочи източника на проблема. Още преди посещението на Антъни Блинкен тя обяви, че единственият начин Пхенян да "почувства болка" от санкциите е да бъде притиснат от Пекин. Всъщност това, че КНДР все още се държи на краката си, се дължи преди всичко на икономическите й връзки с Китай. Сделките с Поднебесната империя съставляват около 90 на сто от цялата севернокорейска външна търговия. Досега обаче китайските власти не налагат икономически ограничения на съседа си, макар че не крият раздразнението си от ядрените му своеволия. За това си има причини – наказателни мерки срещу Пхенян вероятно ще доведат до рухване на комунистическия режим и обединяването на корейците. Между двете злини – да търпи своеволния режим на Ким-овците или стратегическият съюзник на САЩ – Южна Корея, да достигне до границата му, Китай все пак би избрал първата. Едва ли може да очакваме той да се откаже от подкрепата за Пхенян, докато вижда в лицето на Вашингтон основен стратегически съперник, застрашаващ интересите му. А и не бива да забравяме, че между Китай и Северна Корея съществува военен съюз.
Специалистът по международни отношения от руския Далекоизточен университет Артьом Лукин сравни отношенията между двете страни с тези между САЩ и Саудитска Арабия – и в двата случая имаме голяма световна сила, която в името на интересите си е принудена да поддържа съюзнически връзки с режим, приятелството с който не я поставя в добра светлина. Дори и когато има търкания помежду им.
