Може ли собственик да бъде изгонен от собствения си апартамент заради неплатени задължения към входа за ток, чистачка и асансьор? Може, и още как. При това твърде лесно. И това се видя ясно от едно решение на Русенския районен съд от миналата седмица – то бързо обиколи новинарските емисии и вдъхна надежда на стотици домоуправители от страната, за които събирането на парите за общите разходи от тарикатите във входа ежемесечно се превръща в истинска военна схватка.
Всъщност истината е, че това, което се случи в Русе, изобщо не е новина. Първо, защото законовата възможност собственици да бъдат принудително прогонвани от собствените си жилища в блоковете съществува от десетилетия. И макар че към нея не се пристъпва често, факт е, че подобни случаи има десетки, а Върховният съд се произнася по тази тематика още в края на 50-те години.
При все това "русенският казус" е интересен. Най-малкото заради това, че подобни проблеми и междусъседски баталии се очаква тепърва да зачестяват.
Накратко казусът: собственик на жилище в русенския блок "Мара Манева" от години предпочитал да живее на гърба на съседите си и отказвал да си плаща вноските за общите разходи. Хората го молили, чакали, накрая дори го и осъдили. Но промяна нямало, а сметките все така си висели неплатени.
Накрая домоуправителят му написал писмено предупреждение, че ако не си разплати борчовете към съседите в 15-дневен срок, ще го изгонят. А когато и това не помогнало, общото събрание на входа се събрало и решило да отстрани съседа от блока за една година. Две седмици по-късно домоуправителят внесъл в съда копия от предупреждението и решението на общото събрание, поискал да получи заповед за изпълнение и тя била издадена почти веднага. Едва тогава съседът тарикат се усетил, че работата отива на зле и подал възражение срещу заповедта за изпълнение – така се стигнало до исковото дело в Районния съд. А то само потвърдило, че заповедта за изпълнение е издадена законосъобразно.
След влизането в сила на решението има два изхода: или тарикатът сам ще си излезе от апартамента, или ще го изгонят със съдия-изпълнител. А след година ще може да се върне и да се ползва от собствеността си спокойно – разбира се, ако започне да си плаща разходите към входа.
Цялата тази процедура е детайлно уредена в Закона за собствеността, в Закона за управлението на етажната собственост и в Гражданскопроцесуалния кодекс. Според тези нормативи всеки вход има право да изгони съсобственик, който не изпълнява "систематически" решенията на общото събрание, руши или застрашава общата сграда и дори ако не спазва правилата на добрите нрави – има случаи съседи да са стигали до тази мярка и заради кокошки, отглеждани на балкона. Максималният срок на "наказателната мярка" е три години, а предварителното писмено предупреждение със срок за "поправяне" на нарушителя е задължително условие тя да бъде приложена. Едва след предупреждението общото събрание на входа може да вземе законно такова решение – необходими са гласовете на съседите, които притежават общо 75% от собствеността в етажната собственост. А възражението, че това е единствено жилище на недобросъвестния съсед и следователно е несеквестируемо, остава без значение, защото не се отнема собственост, а само правото тя да бъде използвана.
Няма домоуправител на вход, който да не знае за тази процедура. Няма и вход без подобни "зрънца", които трупат задължения към съседите си с години. Въпросът е защо толкова рядко се стига до подобни принудителни мерки.
Обяснението далеч не е само в народопсихологията на българина и в нежеланието на съседите да се карат помежду си. Има чисто практически пречки. Но най-важните от тях са две.
На първо място са таксите и разноските за съдебни дела. За цитираното дело в Русе етажната собственост се е изръсила с 50 лв., при това без да плаща за адвокат – ако трябваше да плати и такъв разход, сметката щеше да е доста по-различна. Отделно обаче ще се плати и за изпълнителното дело, с което сумата ще скочи поне двойно. А рискът тези пари да си останат загуба за етажната собственост, ако няма имущество, което да бъде продадено за възстановяването им, е огромен.
На второ място е опасността решението на общото събрание за изгонване на съсед да бъде отменено в съда. А това се случва в огромна част от случаите – заради пропуски при свикването на събранието, при обявяването на дневния ред, заради неправилно изчисляване на кворума и на мнозинството при гласуването, за нередовни протоколи и ред още подробности. В случая от Русе проверката на всички детайли около събранието се е разминала благодарение на факта, че съседът изобщо не е разбрал колко сериозно е загазил. И не е атакувал в съда самото решение на общото събрание в 30-дневния срок, който законът дава за това.
А на трето място е самото изпълнение. Няма пречка то да се случи – с цялата зрелищност, която едно такова производство предполага. Апартаментът ще бъде запечатан, ключовете – предадени на отговорно пазене, а собственикът ще бъде прогонен с една бохча дрехи, лаптоп и телевизор под мишница. Но няма никаква гаранция, че впоследствие този човек няма да се върне – напук на съдебните решения, защото той все пак си остава собственик на това жилище. И после цялата дандания да трябва да започне отначало: с полиция, адвокати и съдебни изпълнители.
Пък и в крайна сметка въпросът е какво ще спечели входът, освен удовлетворението, че е натрил носа на недобросъвестния съсед, ако парите, които той дължи, така си и останат неплатени? А това в крайна сметка ще е най-логичната последица от всичко това…
Така че – откъдето и да се погледне, прибягването до такава крайна мярка изглежда неизгодно – при това и за двете страни. Затова е най-добре разноските да се плащат, а съседите – да се уважават помежду си. Но това у нас изглежда по-невъзможно от всякога…
