Много юристи помнят, че в България имаше Държавен арбитраж, който разглеждаше търговските спорове. Арбитрите, които работеха в него, бяха юристи с дългогодишен опит, специализирани, с огромен авторитет, а решенията, които се издават тогава и сега се ползват като образец, разказват Мария Странджанска и Димитър Гочев.
Този арбитраж обаче е закрит в началото на 90-те години. Има идея той да стане основата, върху която да се изгради система от специализирани търговски съдилища, но тя бързо умира – заради липса на пари. Вместо това търговските дела са запратени в общия граждански съд, където производството по тях става в пъти по-бавно. Зачерква се и специализацията на съдиите, която е заменена със "случайното разпределение".
Така се стига от една страна до мудното и некачествено търговско правораздаване, което пъди инвеститорите. А от друга се отвори "ниша" за създаването на множеството арбитражни съдилища – точно защото арбитражът дава възможност за по-бързо и ефективно разрешаване на спорове. Но оставени без контрол, тези частни арбитражи стигнаха до ситуацията, която виждаме сега.
Деконструкция
Годината е 1992-ра. Дотогава в България действа система от държавни арбитражи – има ги във всеки голям град, а в София има и Върховен държавен арбитраж. Всички спорове между търговските дружества – дотогава предимно държавни, минават първо през арбитража. Целта – да се потърси начин за доброволно уреждане на спора, а ако не – бързо решение.
"Това по същество си бяха едни търговски съдилища. Наричаха се държавен арбитраж, но всъщност бяха сформирани като специализирани съдилища, пред които решаването на търговски спорове беше задължително. Срокът за решаване на едно дело беше един месец, но при по-сложни дела можеше да бъде удължавана от председателя на арбитража с още месец. Обжалването ставаше пред Върховен държавен арбитраж, който се произнасяше окончателно – включително и по съществото на спора. Така в продължение най-много на пет месеца един търговски спор намираше своето разрешение. След получаване на изпълнителен лист изправната страна направо можеше да го депозира в обслужващата банка на осъденото юридическо лице и банката беше длъжна да преведе дължимите суми по изпълнителния лист", разказва Мария Странджанска, която тогава работи като юрисконсулт и се занимава точно с търговски дела.
Заедно с плановата икономика обаче и тези арбитражи минават в историята. Законът за държавния арбитраж е отменен. Във Върховния касационен съд се създава едно отделение (Пето гражданско), чиято задача е да поеме търговските дела. В страната пък се обособяват "търговски отделения" към окръжните съдилища. Само че те бързо се затлачват с дела – от една страна споровете между търговци (вече и частни дружества) неимоверно нарастват, а от друга се натрупват проблемите: сроковете по Гражданско-процесуалния кодекс за разглеждане и обжалване пред три съдебни инстанции забавят производствата с години.
"Проблемът започна още в началото на прехода, когато закриха държавния арбитраж. Този орган не можеше да съществува след отпадането на плановото регулиране – поне не и по начина, по който беше уреден тогава. Само че точно в онези години беше моментът, когато можеше да се стъпи върху опита на тези държавни арбитражи и да се изградят търговски съдилища – това беше една стройна система, със свои сгради, персонал. Това на практика бяха едни съдебни органи, специализирани по материя. И трябваше цялата тази система "ан блок" да се прехвърли в съда. Но когато се прие Търговския закон, се създаде във ВКС едно пето гражданско отделение, предназначено да гледа търговските спорове. Аз и няколко души още от арбитражната система бяхме прехвърлени там. А на идеята да се съзадде специализирана система от търговски съдилища, които да решават търговските спорове, се попречи. През годините тя неколкократно се "възраждаше" – за последно си спомням, че имаше такива намерения по времето, когато правосъден министър беше Антон Станков. Но нещата си останаха на етап "обсъждане", разказва Димитър Гочев.
"Няма пари!"
"През 2005-2006 година Националният съюз на юрисконсултите спечели проект, финансиран по USAID и направихме проучване на съдебните практики за ускоряване на търговското правораздаване в Европа и САЩ. Изучихме практиката в 10 държави и два щата – Делуер и Ню Йорк, които са едни от най-развитите н индустриално отношение американски щати. И тогава установихме, че във Франция през 1992 година се поставя началото на специализираните търговски съдилища – точно по същото време, когато държавните арбитражи у нас бяха закрити. Когато представихме резултатите от проекта пред Михаил Миков – тогава той беше преседател на парламентарната група на Коалиция за България, а тя беше водещата политическа сила в тройната коалиция, той направо заяви, че няма финансови средства за създаването на търговски съдилища. Само че малко по-късно в страната бяха създадени 28 административни съдилища – по един във всеки областен център. Как така за административните съдилища средства се намериха, а за търговските спорове нямаше? Още повече, че търговските дела изискват по-голяма бързина и ефективност на правораздаването, защото чрез тях се решават спорове за милиарди левове, от тези решения зависи съдбата на хиляди хора…", пита Мария Странджанска.
Последиците
"Известно е че природата не търпи празни пространства, при липсата на специализирани търговски съдилища се нароиха арбитражните съдилища, чийто смисъл е точно този – да решават бързо търговските спорове. Само че при арбитражните съдилища решенията са необжалваеми. И при допускане на грешки – волни или неволни, те не могат да бъдат поправени. Освен това никоя държавна институция не следи за качествата на арбитрите, да не говорим за това дали някой въобще знае дали се нарушават морални норми или дали има свързаност между арбитрите и спорещите страни. Според мен този проблем няма да се реши с опитите да се "санират" нароилите се арбитражи с поправки в няколко закона.
Затова създаването или по-скоро възстановяването на търговските съдилища у нас съвсем не е лукс, а необходимост. Те могат да бъдат в разумен брой – в най-развитите индустриално райони на страната, например. И ще могат да се самоиздържат от таксите, които ще събират при разлеждането на делата – все пак търговските спорове обичайно с с голям имуществен интерес. А това ще допринесе за независимо, бързо и ефективно правосъдие, при спазване на процесуланите права и интереси на страните. Ще нарасне и доверието на инвеститорите…", казва Странджанска.
С нейната теза е съгласен и Димитър Гочев: "Вярно е, би трябвало да има някакъв контрол върху тези арбитражни съдилища, някакъв режим за допускане на регистрацята. Не искам да се меся, не мога аз да преценя кой може и кой не би трябвало да бъде арбитър, но трябва да има някаква преценка. Би трябвало да има и една висока степен на реномираност – да бъдат авторитетни тези арбитри, хората да предпочитат тях предр редовните съдилища, да бъдат убедени вкачеството на правораздаването".
Според Странджанска и Гочев, скандалите около избуялите като гъби след дъжд частни арбитражи е най-доброто доказателство, че идеята за създаването на търговски съдилища е актуална и днес. "Това беше нещо добро, нека се прецени дали пък не си струва да се възроди. Ресурси има. Има и необходимост – всяка година се отчитат зашеметяващи числа за размера на междуфирмената задлъжнялост. И не може един доросъвестен производител да си търси с години парите – какво става с него, как да купува суровини, как да плаща заплатите през това време? А ако има търговски съд, който както по-рано да решава споровете за пет месеца, той ще може да си прибере парите – още докато този, който му дължи има активи…".
И още нещо важно:
"Знаете ли, че и до днес има хора, които ми казват: "Добър ден арбитър Гочев!" Повече от 25 години бях арбитър. В големите арбитражи, какъвто беше нашият, имаше специализация – арбитрите се бяха специализирали в определена материя а това е много важно, не само в арбитражие, а изобщо в правораздаването. Специализацията е едно разковниче за съдебната реформа, тя се е доказала хилядолетия назад във времето. За съжаление обаче се тръгна в обратната посока – сега се отрече специализацията и говорима случайно разпределение на делата. Моето убеждение е, че точно специализираното правораздаване може да реши проблемите в съдебната система, защото освен корупцията е важна и ефективността на работата на съдилищата. Говорим не само за търговските спорове, това важи за всички видове спорове. Най-доброто доказателство за това са административните съдилища – вижте, там за забавяне на процеса въобгще не се говори, там просто няма такова. А случайното разпределение е измислено, за да предотврати корупционните практики, тази навързаност между председателя на съда, който възлага и съдията, който изпълнява поръчката – да се реши делото по определен начин. Само че според мен не е това начинът – тази практика не може да се пресече със случайното разпределение. Срещу корупцията трябва да се воюва, като се знае проблемът – трябва да се удари там, където той съществува, по мястото, което е загнило, защото не навсякъде е така. Но да се лишаваме от специализирани съдии с цел предотвратяване на корупцията, ми се струва погрешен подход", казва Димитър Гочев.
Димитър Гочев е първият ни съдия в Страсбург и бивш конституционен съдия. Повече от 25 години е работил и като арбитър към Държавния арбитраж и арбитража към БТПП.
Мария Странджанска е юрист, специализиран в търговското право. Името й дълги години беше свързано с Националния съюз на юрисконсултите. Понастоящем адвокат.
