Анализът вади наяве фрапиращи примери за калпава работа. Един от тях се превърна в емблема на бавното правосъдие: става дума за делото "Анчови" – наказателно производство, което се проточи 18 години и приключи във ВКС едва преди няколко месеца.
Сагата започна на 31 януари 1998 г., когато маскирани мъже нахлуха в дома на това семейство в село Чепинци, пребиха бащата Веско Анчов, изнасилиха двете му дъщери – на 11 и на 16 години, и задигнаха над 90 000 лв. и скъпоценности. Обвинителен акт бе внесен пет години след това, без обаче в него да са посочени всички извършители на престъплението. На всичко отгоре се оказа, че е избран погрешният съд – Софийски градски. Последва размотаване, след което през 2007 г. делото все пак стигна до военните магистрати. Но съвсем не свърши бързо – първо на два пъти Софийският военен и Апелативният съдилища оправдаваха подсъдимите, а ВКС им връщаше делото за ново разглеждане. Докато при третото разглеждане на делото касационната инстанция сама се зае да свърши работата на първите две – да приема експертизи и да разпитва свидетели, за да изясни обстоятелствата по делото така, както долните съдилища са били длъжни, но не са направили.
Друго дело пък, внесено в съда през 2007 г. и превъртяно няколко пъти през инстанциите, включително и заради факта, че по него на три пъти се сменяли подсъдимите, чак през 2014 г. е върнато на прокурора – за допуснати процесуални нарушения, които е трябвало да бъдат установени далеч по-рано. То и до ден днешен не е приключило – последно през 2016 г. ВКС го е върнал за ново разглеждане на Военноапелативния съд.
Трети случай: след 15 съдебни заседания по дело за убийство по непредпазливост Сливенският военен съд решава да изпрати папките към ВКС, за да му кажат на кой съд въобще е подсъден спорът. Делото е от 2008 г., но е висящо и до днес.
Изброяването на примерите, посочени в анализа, може да продължи още. Но по-важни са изводите, които правят на фона на конкретиката проверяващите съдии от ВКС: "Впечатлява големият брой въззивни отменителни решения, базирани върху дефекти в съдържанието на обвинителния акт, които първата инстанция не е съзряла. Очевидно практиката на съдилищата, както и отговорното отношение на съдиите-докладчици към процедурата по подготвителните действия за разглеждане на делото се нуждаят от сериозно осмисляне, тъй като връщането на делото на прокурора от втората инстанция е един от най-неприемливите варианти за развитие на наказателното производство. Липсата на мотиви – непълни или противоречиви, също е тревожен сигнал за занижени стандарти на правораздаване. Посочените дела показват дефицити в готовността на първоинстанционните и въззивните състави да решават различни по сложност от фактическа и правна страна казуси…"
