В края на 2011 г. изследванията на социологическите агенции показват, че водещата група на най-популярните български политици се формира от Кристалина Георгиева, Росен Плевнелиев, Бойко Борисов, Георги Първанов и Меглена Кунева. Независимо какво е личното ни мнение за всеки от тях и за цялата петорка, това е засега върхът на айсберга на българския политически елит. (Не пренебрегвам разликата между популярност и реален политически капацитет, но това е друга, по-сложна тема.) Въпреки че не са способни на чудеса, нито имат еднакви шансове, посочените личности в значителна степен ще дават тон на събитията през 2012 г. и на тенденциите, подготвящи изборната 2013 година. И, разбира се, от петимата (и донякъде от отношенията между тях) ще зависи отстояването на българските национални интереси в една трудна (и влошаваща се) европейска и глобална ситуация.
Преди всичко, колкото и да са различни (някои дори биха приели за кощунство самото им поставяне в един кюп), петимата водещи български политици имат една съществена обща характеристика – много силни, съизмерими
лични политически амбиции
nbsp;
макар и проявявани (и прикривани) по различен начин.
Макар и парадоксално, и обичащите да се къпят в славата Борисов и Първанов, и възприелите ролята на сдържани елитни технократи Георгиева и Кунева, и внушаващият симпатия с несръчността на начинаещ Плевнелиев – всички те имат много мощен мотивационен двигател за политическо издигане в себе си. Това е нормално – как би могъл да бъдеш национален лидер, ако не притежаваш голям резервоар от енергия, воля и амбиция за победа. В същото време всеки от петимата има специфични проблеми и възможности при реализацията на своите амбиции и те са свързани най-вече с противоречието между стремежите и наличните институционални и политически рамки, в които е принуден (или е избрал) да действа всеки от тях.
Противоречие означава не само и не толкова, че институциите ги ограничават и обезличават. Напротив, имам предвид по-скоро неизползваните възможности, които дори незрелите и неефективни български институции предлагат. Например един министър-председател има зад гърба си (потенциално) мощния експертен и координиращ ресурс на администрацията на правителството и може да постигне много, ако го организира и насочи по предназначение, вместо да се опитва да го замести с личните си (неизбежно лаически в много отношения) изяви. Или, убеден съм, че президентската институция позволява на един енергичен, но и диалогичен лидер с държавнически (преди всичко визионерски) капацитет да направи много за обединението на нацията, без да го свежда до задкулисни комбинации и дребнаво самоизтъкване.
Освен това всеки от петимата има свой
личен политически проект
nbsp;
(който не трябва да се разбира непременно или непосредствено като начинания от типа на партийното строителство). В това отношение единственият изчистен случай е на Бойко Борисов, който дълбоко вярва, че е правилният човек на правилното място в правилното време. Всеки от останалите четирима е в процес на активно политическо инженерство – Кунева прави партия, Първанов се колебае дали да се опита да си върне БСП, или да я ръководи чрез някаква по-обща и аморфна (междупартийна) структура, Плевнелиев очевидно се готви да реконструира съществено вътрешното съдържание на президентската институция, а Георгиева се стреми да се утвърди като еврокомисар , но не пропуска подходяща възможност за политическа изява на българска почва.
В края на краищата, само две ситуации могат да изиграят ролята на истински тест за качеството на новите политически проекти – изборите и кризите. През 2012 г. избори по план няма, а предсрочните засега могат да се третират като чисто теоретично предположение, така че остава кризата – безспорен факт в европейски и национален мащаб.
Всеки от петимата – иска или не – ще бъде поставен на проверката на кризата и всеки ще трябва да го премине, макар и по различен (с оглед на специфичната политическа и институционална позиция) начин. Именно по повод на поведението и резултатите на фона на кризата петимата ще постигнат различни успехи при неизбежното вътрешнополитическо прегрупиране и борбата за изгодни медийни и публични позиции, които да осигурят максимално печеливши изходни позиции за 2013 г. – годината на редовните парламентарни избори в България.
Най-трудна е позицията на Бойко Борисов, който след убедителната двойна изборна победа през есента на 2011 г. е изправен пред две кумулативно действащи изпитания. Първо, да проведе реформи в редица сектори, които са източник на периодични кризи. Преодоляването на това изпитание е много трудно, и то не само поради критичността и съпротивата на мнозинството от българите, убедени, че този подход към реформите ще накаже за пореден път жертвите, а не причинителите на колапса в съответните сектори. Голямата трудност и малкият шанс за успех идват от очевидната липса на експертно обосновани, добре организирани и правилно комуникирани политики, каквито очевидно това управление не е в състояние да предложи. Изборната победа и относително стабилната подкрепа за премиера им обаче правят силно губеща тактиката на протакане и палиативни мерки (каквито наблюдаваме в т. нар. пенсионна реформа).
Второ, още по-трудно изпитание пред Борисов е да не позволи възникването на конкурентен политически властови център, и то не само извън ГЕРБ, а и в самия периметър на партията си (тук напрежения идват и от Плевнелиев в новата му роля, и от Цветанов). Това предизвикателство е по-трудно не заради реалната му сложност, а заради манталитета на Борисов, който страда от липса на комуникативност, гъвкавост и способност на стратегически политически компромиси.
Същото изпитание, но точно в противоположен смисъл, стои пред Меглена Кунева и Георги Първанов. Ако искат да се задържат в челото на българските политици и да играят непренебрежима роля, всеки от тях трябва да се постарае да създаде
обединяващ опозиционен център
който да бъде алтернатива на управляващите или поне да бъде възприеман като такава. След ненужно протакане и неизбежна загуба на темпо Кунева най-после тръгна да прави партия или, най-малкото, обяви открито, че ще го прави. Засега обаче съставът на най-близкото й обкръжение подсказва, че това ще бъде по-скоро НДСВ-2, а не партия на гражданите, ако това въобще е целта й.
Първанов, на свой ред, продължава да преживява дилемата на Буридановото магаре и нищо чудно да последва съдбата му. С разликата, че въпросното добиче умряло от глад, чудейки се от коя купа сено да яде, докато отиващият си президент трябва да избира между мъртвородената си формация и проблемната битка за овладяване на БСП (да оставим настрана всичките му клетви, че повече няма да се върне на Позитано).
Въпросът при новия президент е кога и как, а не дали
ще се еманципира Плевнелиев
и какви ще са последиците за ГЕРБ и лично за Бойко Борисов.
Тези, които побързаха да обявят избирането му за български вариант на сагата Путин – Медведев, вероятно ще бъдат горчиво опровергани. Известно е, включително и в българската политика, че една от първите задачи, с които се заемат куклите на конци, е да прережат конците. Предвид личната биография и особеностите (характер, политически опит) на Плевнелиев обаче този процес вероятно ще отнеме малко повече време.
Безспорно най-трудно за прогнозиране е развитието на Кристалина Георгиева, за която е открит въпросът дали може (и дали иска) да бъде българският вариант Монти (иначе разговорите относно съставянето на някакво експертно правителство на националното спасение видимо се активизират). Засега българският еврокомисар играе ролята на контрапункт на българските партийни политици и демонстрира, че е освободена от типичните им слабости и страхове. Подобно на новия италиански премиер Марио Монти Георгиева е с кариера на университетски професор и международен технократ. Проблемът на този модерен днес профил е, че намирането на работещите решения в условия на криза е невъзможно без широк публичен диалог, социална свръхчувствителност в смисъл на повишено внимание към всяко разумно предложение, откъдето и да идва то, отказ от претенциите за монопол над истината, гарантиран от властови позиции. Всичко това означава да се нагази в мътните и мръсни води на българската политика.
Накрая – и петимата български топполитици се намират днес
между Сцила и Харибда
nbsp;
Едновременно ги дебнат предизвикателствата на външната (европейската) кризисна среда, но и пресата на българската стабилност в мизерията. В Европейския съюз бързо се развиват процеси на преразпределение на власт и на въвеждане на нови, вкл. и спорни по своята легитимност правила. Всички, но особено малките държави, ще бъдат изправени пред необходимостта да преутвърдят и устоят своите интереси, което изисква не само висока класа, но и координация между националните институции и лидери.
В същото време това, което се изтъква (поне от управляващите) като най-силния български коз пред Европа – финансовата дисциплина и макроикономическата стабилност, е самоцелно и непродуктивно за просперитета на България. Уви, най-добре го формулира не български, а германски експерт. По думите на Марк Майнардус макроикономическата ситуация в страната действително е стабилна, но нека погледнем на какво мизерно равнище е постигнат подобен баланс. По-тъжно стабилна може да бъде само тишината на гробищата!
Александър Маринов
