Петър Андронов, главен изпълнителен директор на СИБАНК, пред в. БАНКЕРЪ
Г-н Андронов, българските и световните финанси са изправени пред много предизвикателства през 2012-а. Едно от тях е оцеляването на еврото. Каква е вашата прогноза?
– Еднозначният отговор на този въпрос е доста труден. Въпреки това аз си мисля, че независимо от опасностите, пред които е изправена общата европейска валута, съществуването й е единственото решение не само за държавите в еврозоната, но и за финансовите пазари като цяло. Тук въпросът е дали ще може да бъде изградена правилната съпътстваща политическа и фискална инфраструктура на еврото.
Еврото страда в момента, не защото е погрешно създадено като парична концепция, а защото не е подкрепено с политическа и фискална интеграция. Проблемите му идват оттам, че политическият съюз в Европа е свръхдемократичен, силно национален и поради това решенията се вземат трудно и бавно. Спекулантите на международните пазари вече са абсолютно наясно, че политическото рамо на евроконструкцията е толкова слабо, че пречи на нормалната работа на паричното рамо. Да не говорим, че фискалното изобщо не съществува. Тези слабости са очевидни за спекулантите и атаката им е закономерна.
Чакайте, стана доста академично. Може ли да обясните какво точно имате предвид?
– Искам да кажа, че единната европейска валута страда от слабата политическа и още по-слабата фискална интеграция. И както виждате, през последните няколко месеца европейските лидери се опитват да работят именно в тази посока, без отново обаче да са готови за по-радикални промени, които пазарите очакват.
Но да се върнем на първия ви въпрос. Смятам, че независимо от трудностите пред единната европейска валута, всички в Европа осъзнават, че без нея е по-лошо, отколкото с нея. Освен това ефектите от евентуално разпадане на еврозоната ще са толкова тежки извън Европа – в САЩ и в страните от Далечния изток, че те също не биха желали това да се случи.
Като споменахте темата за европейска фискална интеграция, как според вас трябва да изглежда тя?
– Ами, както във всяка държава има двeгрупи инструменти за икономическо въздействие – парични и фискални, така и в еврозоната е нормално освен единната парична политика, провеждана от Европейската централна банка, да има координация и между отделните фискални инструменти, прилагани от държавите в еврозоната.
По същия начин в условия на криза трябва да има еднаква отговорност между паричния емитент – ЕЦБ, и отговорността при прилагането на фискалната политика. Сега паричният емитент е една единна структура, която взема решения, които са едни и същи за всички държави в еврозоната, независимо от равнището им на икономическо развитие и текущите им потребности. Например от това, което виждам до момента, Германия притиска ЕЦБ да води парична политика, която отговаря на състоянието на самата Германия, но тя съвсем не е подходяща за други държави от еврозоната. Затова говоря за единни фискални общовалидни ограничения. Не става дума за фискален съюз с еднакви данъци, единни правила за облагане и единни данъчни ставки. Това на този етап е неосъществимо.
От това, което казахте досега, излиза, че е добре да има едно европейско министерство на финансите?
– Дали е добре да има такова министерство е сложен теоретичен въпрос. На този етап това е политически невъзможно, тъй като представителите на държавите в ЕС имат по-скоро национално, отколкото съюзно мислене. То и сега има комисариати в ЕС и по финансите, и по търговията, и по външната политика. Но те са с твърде ограничени правомощия, а всъщност доминиращите и водещите са националните представителства на силните държави в ЕС като Германия например и политиките, които те провеждат в съюза, стават валидни и за останалите държави членки.
От еврозоната обаче днес се очаква много повече общностно мислене и затова ще се наложи да се приемат единни правила за конструиране и изпълнение на бюджетната рамка на всички държави, като в нея бъдат заложени тавани по различни бюджетни параметри – например максимален размер на дефицита. Тази схема, според мен, ще бъде приемлива на сегашния етап за всички държави. Но веднага ще кажа, че дори тази схема да бъде осъществена, пак остава въпросът с единната парична политика, която не може да бъде подкрепена от адекватни фискални действия в отделните страни.
Вие явно виждате огромен проблем в липсата на синхрон между единната парична политика на ЕЦБ и липсата на единна фискална политика в ЕС?
– Ще припомня последните събития. Открай време Германия оказва сериозен натиск върху ЕЦБ да стерилизира паричното предлагане, така че да не се повишава инфлацията, и в резултат курсът на еврото спрямо долара и другите международни валути дълго време не се обезценяваше. Подобна политика е добра за Германия, защото и при сегашния висок курс на еврото спрямо останалите валути нейната икономика остава конкурентоспособна. Същото обаче не важи за икономиките на Гърция, Португалия и Испания например. За тях една обезценка на еврото ще е много полезна за икономиките им. Тези държави правят много тежки фискални реформи, а в същото време конкурентността на производството в тях не се подпомага от паричната политика на ЕЦБ.
То тази политика на ЕЦБ влияе и на България, защото левът е фиксиран спрямо еврото?
– Да, така е. Нали се сещате, че ако еврото – респективно левът, бяха по-евтини спрямо долара например, износът ни щеше да е още по-голям, туризмът много по-атрактивен.
Може би затова години наред – от време на време, у нас започва дискусия за промяна на курса, при който левът е фиксиран към еврото. Какво е мнението ви по този въпрос?
– Мнението ми е, че това е толкова абсурдно, че дори не бива да се дискутира. Самото обсъждане на този въпрос е в разрез със здравия разум.
Като заговорихме за България, какви ще са основните предизвикателства пред банковия сектор у нас през 2012-а?
– Неприятното е, че банковата система, макар и успешно, работи в условията на криза вече четвърта година. Това е доста дълъг период дори и за добре капитализиран сектор като нашия, тъй като резервите, колкото и да са големи, имат някакъв лимит.
Икономиката, потреблението и инвестициите са свити не само от чисто финансовите и търговските ефекти на кризата, но и от кризисното мислене на предприятия или граждани. И докато тези процеси не бъдат преодолени, банковата система ще продължи да трупа негативи. Сега сме в ситуация, при която банките са затрупани с огромна ликвидност, която се увеличава заради ръста на депозитите, докато в същото време възможностите да пласираме тези средства в доходоносни активи остават свити. Размерът на предоставените кредити продължава слабо да надвишава направените от длъжниците погашения.
Само че бизнесът буквално крещи, че банките не му отпускат кредити. Къде е истината?
– Фирмите, които биха могли да получат заем, защото отговарят на изискванията за кредитиране, въобще не крещят. Нещо повече – те не са вербални, не можете да ги чуете да се оплакват. Добрите клиенти на банките дори са отегчени от досаждането на банковите служители, които под всякаква форма се опитват да ги накарат да вземат заем. Вярвайте ми, че повечето банки са изнамерили, описали и класифицирали всяка една добра компания, която е годна да вземе заем. И на вратите на тези фирми чукат по няколко банки на ден. Та тези дружества въобще не се оплакват, защото могат да получат колкото искат заеми на каквато си искат цена.
Крещят онези фирми, които имат такива резултати от бизнеса си, че никой няма дори да си направи труда да им разгледа молбите за заеми. Защото те не могат да преминат през която и да е система за оценка на риска. В момента, в който ги пуснеш за проверка, и започва да свети червена светлина с надпис Загуба. А нали не смятате, че който и да е банкер ще даде назаем пари на компания, след като предварително е ясно, че вероятността кредитът да не бъде върнат е очевидна.
Тъжната констатация е, че липсата на доходоносен бизнес или по-точно неговият недостиг, е истинското предизвикателство за банките и те ще трябва да продължат да се настройват към тази неблагоприятна среда. Възможността ни да влияем върху подобряването на тази среда е много малка. За съжаление както на банките, така и на другите сектори в бизнеса, ние сме прекалено много зависими от събитията в еврозоната. Въпреки че не може да се преодолее напълно, негативният външен ефект може частично да се неутрализира с фискални стимули и други действия на държавата за съживяване на бизнеса.
Какви биха могли да бъдат те?
– Не е нужно да се открива топлата вода. Например в Германия в началото на кризата правителството стимулира купуването на нови автомобили, като по този начин подаде ръка на един огромен сектор в индустрията си. Знам, че подобни мерки не дават дългосрочни ефекти, но те помагат да се избегнат острите фази на икономическата криза.
До кризата икономиката у нас разчиташе за развитието си до голяма степен на строителния сектор. Той даваше голяма част от брутния вътрешен продукт. С настъпването на кризата този сектор буквално се срина. Той не функционира заради липсата на пазарно търсене. И смятам, че може да бъде частично възстановен с намесата на държавата. Не казвам, че това трябва да става агресивно и с огромни средства, но нищо не пречи да се създадат някакви стимули за възстановяването на този сектор, така че той отново да може да формира част от брутния вътрешен продукт.
Само че държавата казва, че няма пари за подобни инициативи?
– Управляващите говорят за високия кредитен рейтинг, за това, че сме на второ място по най-малък размер на дълга спрямо БВП и на пето по размер на дефицита. При това положение не може да не бъдат намерени средства, които да стимулират определени индустрии, така че да се неутрализира поне малко негативният външен ефект върху икономиката ни. Когато бизнесът страда заради проблеми, които са извън страната, държавата може да помогне. Мисля, че е очевидно, че не правим достатъчно, за да се промоцират на външните пазари успехите, които сме постигнали като фискална стабилност. Аз ви казвам, че извън България почти никой не знае за нашите отлични фискални параметри. За чуждестранните инвеститори ние сме в една група с Гърция и Румъния. И каква тогава е ползата за нас от добрите резултати, постигнати от правителството, щом инвеститорите не ни забелязват.
Добрите фискални и макроикономически параметри бяха и се надявам все още да са отлична позиция за емисия облигации на външните пазари. Това е най-сигурният начин да привлечем вниманието на инвеститорите върху нас. Да не говорим, че така правителството ще си осигури необходимите средства за създаването на онези стимули за бизнеса, за които вече стана дума.
Не се търсят активно инвестиции от Близкия и Далечния изток, от Русия, от Турция, които са в добра икономическа кондиция. Казвам всичко това, за да се разбере, че държавата може да помогне съществено за съживяване на икономиката. Разбира се, тя трябва да бъде поздравена за фискалната стабилност, но това вече не е достатъчно.
А не могат ли банките да стимулират икономиката, като намалят цената и увеличат предлагането на потребителските и ипотечните кредити?
– Ние правим всичко възможно в тази област. Лихвите по ипотечните кредити паднаха почти до нивата отпреди кризата. По потребителските кредити има толкова много промоции на ниски лихви, че и там цената се приближава до предкризисните равнища. Освен това знаете ли какво се случва? В момента много хора, получили малко повече пари, бързат предсрочно да си погасят задълженията към банките. Предплащанията по взети заеми от гражданите за 2011-а са два пъти повече, отколкото две-три години по-рано. И пак ви връщам на темата за платежоспособните клиенти – в период на криза те просто не искат да дължат пари, по които се начислява лихва.
Има и още един факт, за който малко хора се сещат. През 1998-а и 1999-а, когато кредитирането бе на кота нула, икономиката растеше с около 4% на година, а през 2006-а, когато ръстът в кредитирането бе 70% годишно, икономическият ръст бе 6 процента. Това означава единствено, че активното кредитиране не е решаващ фактор за стимулиране на икономическия ръст. Затова нека да не говорим, че банките не правят необходимото за подобряването на икономическата среда. Това просто не е вярно.
