Професор Георги Марков е роден в Пловдив на 17 ноември 1946 г. Работи в Института по история на БАН от 1977 г., доскоро е бил и негов директор. През 2008 г. е избран за академик. Преподава в СУ Св. Климент Охридски и в Нов български университет. Автор е на много книги и сборници, сред които са История на България, България – историческа памет в националната ни идентичност. Преди дни излезе от печат и Балканизация . Геополитическо явление в конфликтознанието.
nbsp;
Проф. Марков, на какво е празник 3 март – на Ботев, Левски, или на руския войник?
– Българският национален празник, свързан с договора от Сан Стефано, отбелязва освобождението на целокупна България. България, която съществува благодарение на Априлското въстание, което е смазано военно, но политически успява, защото мобилизира европейското и руското обществено мнение и предизвика войната срещу Османската империя. Въпреки че Левски не доживява въстанието, то е направено от неговите комитети, Ботев пък загива в него. Тогава Русия не е била готова за война. Александър Втори, живеейки в сянката на катастрофата на Кримската война, се е опасявал, че война срещу Османската империя ще предизвика отново западна коалиция. Силното славянофилско движение, както и големите интелектуалци и писатели – Достоевски, Тургенев и Толстой, са оказали влияние. Войната не е била пряко за освобождение на България, а за освобождение на потиснатите православни и славянски братя. Възстановихме като празници 6 септември – на Съединението, и 22 септември – на Независимостта. Без Трети март обаче нямаше да ги има тези дати. Така че не бива да ни комплексира 3 март като национален празник.
В момента има заявка за нови партии, които ще заложат на националистическата карта – една русофилска, друга на Слави Бинев… Има ли друга причина, освен роенето на Атака, за повишения интерес към националистическото пространство?
– Волен Сидеров беше вторият главен редактор на в. Демокрация след Йордан Василев. Честно казано, не знам кога той стана националист. В онова време БСП разиграваше националната карта много ловко и стана така, че бившата комунистическа партия беше националистическа партия, а СДС – интернационална.
Намеквате, че Сидеров се е учил от БСП на национализъм?
– Така мисля, да. Като историк си пазя в. Демокрация. Те имаха една страница, която пълнеха с мисли като тази на Бжежински, че национализмът е последното убежище на комунизма. Позоваваха се на Милошевич, но съществуват и други примери – хърватският национализъм е антикомунистически, унгарският, полският – също. Разбира се, партия като Атака трябва да съществува, след като има ДПС, трябва да я има и Атака, те са като скачени съдове.
Ще ви разкажа една случка. Миналата година бях в Кърджали, излизам от хотела и обърках пътя към автогарата. Видях как едно момиче отваря плод-зеленчук и я питам за посоката, а тя не можа да ме разбере. Тогава забелязах, че надписите в магазина са на турски език. Ето това е тревожното, защото България си има официален език. Хората се страхуват от това и Сидеров много ловко се вплете в този страх. И Ботев, и Левски са били националисти, защото XIXвек е векът на национализма и националните държави. Но да обичаш отечеството си не значи да ненавиждаш другите.
На какво се дължи успехът на политическия национализъм – на нуждата от протест или на повишена потребност от родолюбие?
– Погледнете към Франция – силата на Льо Пен е в южната част на страната, където хората се чувстват застрашени от арабите. Там те се заселват масово и това няма как да не човърка и да не яде отвътре обикновения французин. Понякога там човек се чувства като в Дубай. Същото се отнася и за цели квартали в Берлин и в Кьолн например. Все едно си в Турция – турски кина, турски ресторанти, турски вестници, турска музика. Това дразни германците, а и кризата налива допълнително масло в огъня. В същото време се оказва, че в минния басейн в Рур, Германия, две трети от работниците са турци и други чужденци. Германецът не желае да слиза под земята, а стои безработен. Ако изгонят гастарбайтерите , те няма да отидат там и да заемат техните места. Още не сме усетили това, но когато дойдат чужденци и искат да живеят по свои закони, те трябва да разберат, че са дошли по собствено желание и трябва да се съобразяват.
Ще продължи ли разпадането на Атака?
– За жалост – да. Сидеров се опита да се прави на водач, но той е медиен образ. Не може да има постоянни съюзници и поддръжници. Характерът му е неуравновесен – меко казано – и не му го позволява. Той не може да бъде обединител. Може да запали искрата, да увлече хората, но не може да се задържи.
Какъв политически проект би могъл да ви привлече идейно?
– Аз също съм националист в добрия смисъл на думата. Не приемам крайния национализъм обаче. Бях вещо лице по книгата Основи на националсоциализма и в съдебната зала млади хора с бръснати глави ме охулиха. Има само една крачка между умерения национализъм и разрушителния. Никога не съм членувал в партия, но възстановихме Дружба родина – културна организация на българомохамеданите, която от 1937 г. играе изключителна роля в Средните Родопи. Участвам в сдружения с национална, а не с политическа кауза.
В новата си книга Балканизация . Геополитическо явление в конфликтознанието развивате тезата, че Великите сили са изиграли основна роля за разделянето на Югоизточна Европа и за балканизирането й. В Гърция се правят аналогии със сегашното отношение на международната общност към Гърция като към фалирала страна длъжник и изискването на практика тя да изостави модела на социалната държава?
– Гърците имат самочувствието, че страната им е родината на демокрацията и че целият свят трябва да ги поддържа. Знаят, че са дали на света и Аристотел, и Перикъл, и Сократ. Разглезени са, защото бяха приети още като бедна държава в Европейския съюз. Не забравяйте, че дори един Байрон е отишъл да загине във въстанието за братята елини. За днешните гърци е много трудно да затягат колана, но мисля, че е крайно време да го направят.
Не се ли е превърнал негативният образ на балканските държави в самосбъдващо се пророчество?
– Ние тази печална слава си я поддържаме и взаимно, защото десетилетия наред се печатат книги и сборници, които изобличават съседите. Когато отиваме да ни прочетат присъдата в Ньой през 1919 г., сърбите издават на три езика книга за българските зверства. Включително описват как сръбските бебета сме ги въртели на шиш с щиковете. Това се разпространява и остава в библиотеките. И ние обаче сме писали немалко за сърбите, както и за гърците и турците. Извън Балканите обаче, особено отвъд Океана, не ни различават – за тях всички сме си балканци. Трябва да спрем да се охулваме, защото даваме импулс и на другите да говорят лошо за нас.
Успява ли България да се възползва от положението си на страна членка на ЕС, която е влязла в съюза преди Сърбия, Македония и Турция, за да прокара националните си интереси?
– За жалост не. Не можем като гърците да вадим направо червения картон, но поне външното ни министерство трябваше да извади жълт картон. Македонците при 30 процента безработица, при държава, която едвам диша, извадиха 250 млн. евро да правят нов исторически център на Скопие и там наблъскаха и Александър Велики, и цар Самуил, и братята Кирил и Методий, и Гоце Делчев и Яне Сандански – и то на коне. Те никога не са били на коне, но нали покрай Александър Велики… Издигнаха и една Триумфална арка, на която е изобразена карта на Древна Македония при Филип Втори, която включва територията на половин България и половин Гърция. Гръцкото външно министерство веднага изпрати остра нота, а Николай Младенов отиде в Скопие и въобще не обърна внимание.
Румънската партия Велика Румъния пък възстанови преди 15 години картата на Велика Румъния в центъра на Букурещ. На нея лъчове сочат до Балчик – толкова километра, до Силистра, до Добрич… Ние не защитаваме историята и националния си интерес от криворазбрано добросъседство. Между другото така беше и преди 1989 година. Една нация трябва да има достойнство.
Неотдавна казахте, че македонските историци служат на държавната политика на страната си. На кого служат българските историци?
– Историкът трябва да бъде общественик, да се отвори към обществото. Освен това трябва и да отворим историята към медиите, за да стане тя достъпна, разбираема и дори интересна. Слабост на мнозинството от колегите е, че те правят кабинетна наука, а историята е хуманитарна наука. Ние трябва да пишем по вестниците и да се явяваме и по радиото и по телевизията. Иначе ни заместват аматьори и тъй като сега няма цензура, си пишат каквото си искат.
В момента се стараем да разширим изследователското поле и да изследваме съпоставително в европейски контекст – България, Балканите, Европа. Това е сравнителна история. Трябва да разширим спектъра на изследванията си извън националното.
Същевременно трябва и да съхраним историята си като национална идентичност, без да я превръщаме в политическа пропаганда. Историята е ДНК на народите – ние сме различни и затова сме интересни.
Не налага ли официалната българска история чувството, че сме жертви и че винаги са ни виновни другите – турците, сърбите, руснаците, Великите сили?
– Да, има го това. Особено след двете национални крушения през 1913 г. и през 1919 г. след Първата световна война се появява синдром на пораженство. Казват: Каквото и да правим да печелим битките по бойни полета, други ни решават съдбата. Аз съм изследвал войните за обединение. Правени са фатални грешки, от които са се възползвали съседните държави, които формират коалиции против България. За внушението, че сме жертви, роля играе и сателитният синдром, който се открива и при другите балкански държави. С една разлика обаче. Докато съседите избират печелившата велика сила, ние все сме залагали на губещата…
Много наблюдатели правят паралел между сегашния период и тридесетте години на миналия век – времето на Голямата депресия. Виждате ли основание за подобно сравнение?
– След Първата световна война страните победителки са смятали, че ще живеят в благоденствие, но във Версайската система има голяма грешка. Клемансо казва: Победените ще платят. Има предвид Германия и такива като нас, българите, австрийци и унгарци.
Голямата депресия доведе Хитлер на власт и е една от причините за Втората световна война. През 1929 г. Хитлер вкарва само дванадесет депутати в Райхстага, а едва четири години след това партията му става най-силната в страната. Германците са били в отчаяно положение, били са икономически смазани, имало е 6 млн. безработни.
Смятам, че днес отново може да се завие крайно надясно. Мнозина ни противопоставят на скандинавците, които са благоденстващи и мирни, но видяхте как един норвежец за 77 минути уби 77 души. Значи и там има проблеми. Ако кризисните процеси продължават все така, те ще се пренесат и в политическия живот – въпреки уроците на историята. Мисля, че САЩ и ЕС, които управляват в момента, много надцениха възможностите си, а междувременно виждаме как центровете на съвременната цивилизация се изместват.
