Den taglichen Rassismus bekampfen! Борете се със всекидневния расизъм! Този доста странен за чуждестранните туристи надпис може да се срещне понякога из малките, странични улички на германските градове. Призраците на миналото явно продължават да смущават съня на мнозина във федералната република, но за съжаление далеч не всички граждани са привърженици на културното разнообразие и политическата коректност.
В началото на ноември миналата година стана ясно например, че трима източногермански неонацисти са убили в периода 2000-2006-а девет живеещи в страната турци и един грък в серия от атентати, които местните таблоиди в изблик на лош вкус нарекоха дюнер-убийства. Разкритието провокира водещи немски политици да заговорят за десен тероризъм, но никой в официален Берлин не си призна, че управляващата класа също носи част от вината.
В други европейски държави положението не е много по-различно. След расистка атака през декември срещу сенегалски амбулантни търговци във Флоренция бяха убити двама африканци и рани тежко трима. По същото време в друг италиански град – Торино, агитката на футболния клуб Ювентус и разгневени местни жители опожариха ромски бараки след твърдение на 16-годишно момиче, че било изнасилено от двама техни обитатели. В драматичен обрат, който познаваме добре от холивудските блокбъстъри, по-късно братът на жертвата се явил в полицията, за да съобщи, че цялата история е измислена от италианката, защото искала да прикрие, че е правила секс с приятеля си.
Няма как да подминем, разбира се, и норвежкия психопат Андерш Брайвик, който през юли 2011-а уби 77 души, но пред разследващите органи заяви, че не изпитва вина, тъй като неговите действия са били необходими за борбата с ислямизацията на Европа. А сега към този ужасяващ списък трябва да добавим и серията от атентати в Южна Франция. Само в рамките на осем дни, от 11 до 19 март, в Тулуза и околностите бяха убити седем души, между които и три деца, като всички жертви са с израелски или северноафрикански произход.
Кой или какво всъщност провокира цялото това насилие и носят ли европейските политици и сегашната икономическа криза част от вината за расизма и ксенофобията, които заливат континента?
Що се отнася до трагичните събития във Франция, не бива да се забравя, че те се случват само месец преди първия тур на президентските избори. Необходимо е да отбележим също така, че по време на цялата предизборна кампания един от основните прийоми, използван от местните политици за мобилизиране на електората, беше подклаждането на страха от имиграцията. За да привлече гласовете на крайната десница, сегашният държавен глава Никола Саркози не се посвени да си присвои риториката, присъща на Марин льо Пен и Националния фронт. В емоционални изказвания, раздухвани от местните медии, той тръбеше, че във Франция вече има твърде много чужденци, че броят на имигрантите трябва да бъде намален двойно и че ако това не стане, страната може да напусне Шенгенското пространство и да затвори границите си.
Естествено, нито Сарко, нито Марин льо Пен носят непосредствена вина за хладнокръвните убийства посред бял ден в Тулуза и Монтобан, но един лидер на европейска политическа партия не би следвало да се държи като уличен бияч и да се провиква пред насъбралото се множество, че ще защитава преди всичко правата на христианите да живеят в мир. Току-виж някой от присъстващите вземе думите му насериозно.
Понякога политическият дебат може да се окаже пагубен за трезвия разсъдък. Живеем в глобален свят и особено в големите градове на развитите индустриални държави се трупат милиони недоволни от живота си хора, за които насилието нерядко изглежда единственият изход от нещастието и позора на всекидневието. Същевременно медиите непрекъснато налагат образа на богатия победител, обграден от всички материални блага на съвременната цивилизация. Чудно ли е тогава, че когато системата и културата на едно общество се фокусират изцяло върху тоталния триумф, в него се раждат и радикални готови на всичко аутсайдери?
Най-страшното в случая обаче е, че икономическата криза в Евросъюза даде тласък на противопоставянето на правата и разбиранията на исторически обусловеното мнозинство срещу тези на придошлите неотдавна малцинствени групи. И в случая вече не става дума за провала в имиграционната политика на редица европейски страни, а за създаването на една нова идеология на омразата, която едва ли не оправдава подобни расистки изстъпления. Ако Брюксел и националните правителства не се справят с този проблем, цялото развитие на Европа след Втората световна война може да бъде поставено под въпрос.
nbsp;
nbsp;
