През последните години Македония направи дълга поредица от политически гафове, които не просто отдалечиха страната от набелязаните цели – членство в ЕС и НАТО, но и я лишиха от правото дори на минимални нови грешни стъпки. Управляващите в Скопие не сътвориха почти нищо, с което поне да опитат да сплотят разделеното общество или да променят неотстъпчивостта на съседна Гърция по споровете около името на държавата. Въпреки уроците от миналото балкански страсти в македонски вариант отново са напът да предизвикат струпване на буреносни облаци по и без това неясното политическо небе над Скопие. Поводът за проблемите този път не е породен от актуални критики на Брюксел или пореден ултиматум от Атина по стария конфликт. Заплахата сега е изцяло вътрешна.
В бившата югорепублика Македония албанци и славомакедонци все още са чужденци в собствената си държава. Единадесет години от края на войната между тях и от подписването на Охридското споразумение, очертало рамките на мирното им съжителство, пропастта между двете етнически общности опасно расте, подклаждана от национализма на замесените страни. През последните дни рязко зачестиха нападенията на представители на албанската общност срещу македонци. Броят на ранените достига десетки, спряно е футболното първенство на страната. Опозицията обвини правителството, че не е способно да контролира ситуацията. Наложи се президентът Георге Иванов и премиерът Никола Груевски да се оправдават. Сред обвиненията беше, че властите преднамерено настройват македонците срещу албанците, за да влезе Македония в НАТО. Подобно идиотско предположение досега не бях чувал, коментира Груевски.
Проблемът с албанците вероятно е най-тежкият за съвременна Македония. Представителите на албанската общност са около една четвърт от населението на страната. Раждаемостта сред тях е много по-висока, отколкото сред македонците. Освен това по време на бомбардировките на Югославия на територията на Македония се оказаха стотици хиляди бежанци от Косово, много от които са останали в страната.
Албанците бяха и част от населението на СР Македония в състава на Югославия. В нейните западни райони те бяха мнозинство, но така и не получиха никаква автономия , за разлика от албанците в Косово. Те не получиха автономия и през 1991 г., когато републиката се отдели от Югославия и стана независима държава. Представители на албанското малцинство изразиха своето недоволство и ситуацията постепенно се изостри. Македонските албанци създадоха Армия за национално освобождение (АНО) по подобие на Армията за освобождение на Косово.
През пролетта на 2001 г. отряди на АНО започнаха да извършват нападения срещу полицаи и военни, а след това и срещу граждански представители на славянската националност. Постепенно се стигна до широкомащабни бойни действия. Въоръжените сблъсъци се прекратиха едва след намесата на ЕС и НАТО. Под натиска на Запада властите решиха да направят отстъпки на албанците. Те влязоха в състава на правителството, получиха свой общонационален телевизионен канал. В някои райони на страната албанският език получи официален статут, а червеният флаг с черен орел може да се развява свободно. Крехкият мир до момента се задържаше, но ето че ситуацията отново се изостри.
Напрежение в този регион практически винаги е имало. Особено силно то се усеща между радикалните организации. Но едва ли може да се говори, че в днешна Македония е възможно повторение на конфликта от 2001 година. И македонските, и албанските партии, представляващи интересите на двете общности, вече са се оформили и никоя от тях не иска да клати лодката на македонската държава. Важното сега е Скопие да бъде част от възможно най-голям брой международни организации. А с това има проблеми – например заради прословутия спор за името с Гърция. В момента за голям брой местни албанци не е изгодно отделянето от Македония. Никой няма да признае новата странна държава, която теоретично може да се появи в западните райони на Македония. И без това вече има Албания, има го и признатото от почти всички западни страни Косово.
Съвременните албанци не са толкова единен и сплотен народ. Сред тях има многобройни етнически групи, а всяка има собствен начин на живот. В Албания не искат да се обединяват със Западна Македония или Косово. Друг е въпросът, че албанците се борят за подобряване на своето положение в различните страни. Може би техните политици си мечтаят за Велика Албания, но практически това е неизгодно за тях, тъй като подобно развитие на събитията неминуемо би довело до проблеми с всички съседи. А конфликтите на Балканите са дълготрайни и опасни.
Анатоли Стайков
