Светът научи за най-малко два случая на масово избиване на цивилни в Сирия, след като Кофи Анан представи своя мирен план през март. Наскоро специалният пратеник на ООН трябваше да признае, че неговите шест точки за прекратяване на кръвопролитията не се спазват. Всичко сочи, че кланетата в Хула и в селцето Мазрат ал Кубаир в провинция Хама са само началото на това, което тепърва предстои, а не финалната конвулсия на конфликта, който вече причини смъртта на повече от петнадесет хиляди души.
Има зловещи прилики – и двете атаки бяха предприети след артилерийски обстрел, много от убитите са жени и деца, проправителствени милиции са действали заедно с армията и са приклещили бягащите жители в овощна градина, където е извършено масовото убийство. Не на последно място, в атаките има и религиозен оттенък – нападателите и в двата случая са дошли от съседни алауитски села. Ако това се повтори, то със сигурност ще последва акция за отмъщение – гражданската война от ливански тип, която мнозина прогнозираха, може вече и да е започнала.
Сирийската опозиция ненавижда приказките за гражданска война, тъй като нейният бунт срещу тиранията е също толкова легитимен, колкото и в Тунис, Либия, Йемен и Египет. Разликата в Сирия е лоялността на армията, безпощадността на отговора на режима и подкрепата, с която той продължава да се ползва. В Сирия има народен бунт, но той не е всеобхватен. Една трета от сирийското население подкрепя бунта, една трета подкрепя правителството, а останалите не го харесват, но се страхуват от алтернативата.
Ако това е вярно, то Башар Асад може до безкрайност да играе игрички със съзнанието на хората. Особено след Хула и Ал Кубаир. Колкото по-поляризиран и религиозен става конфликтът, толкова по-трудно ще бъде за народния бунт да успее. По-трудно става и за опозицията да даде смислени гаранции на малцинствата – алауитите, християните и кюрдите, които най-много се страхуват от смяната на режима. За пореден път терорът на Асад е тактически с един ход напред – религиозното разделение е инструмент, който може да продължи да използва. Идеята, че Асад, който сравнява проливането на кръв от сирийската армия с действията на хирург, който ампутира крайник, за да спаси пациент, се подготвя да преговаря, е изключително привлекателна. Но войната и терорът се превърнаха в единствената политика за запазването на режима.
Реакцията трябва да прозвучи различно от това мирният план на Анан да бъде обявен за мъртъв, дори и да е умиращ. Трябва да се засили натискът върху Русия и Китай да наложат неговото изпълнение. За разлика от Судан или Либия, Китай няма петролни интереси в Сирия. Пекин няма какво да спечели от гражданска война в Сирия. Русия също няма голяма полза от провала на плана на Анан. Алтернативите – да не се прави нищо или да се предприеме военна интервенция с или без подкрепата на ООН, ще доведат до един и същ изход – дълга война с неясен изход, възможно е дори да се стигне до разпадането на Сирия.
След варварските кланета в Хула и Кубаир призивите на обикновени хора и политици за външна намеса стават все настойчиви и нетърпеливи, но на тях трябва да се устои. Ако това, което започна като бунт, започва да добива междукланови и религиозни очертания, принудителното оттегляне на Асад от властта няма да реши въпроса, а само ще отхлупи капака на кипящото гърне на раздора, както стана при чуждестранната интервенция в Ирак. Трябва ли Западът да се забърква в такова нещо точно след като приключи мъчителното изтегляне от Ирак и докато още се опитва да се измъкне от Афганистан?
За момента е крайно коварно САЩ и Великобритания да призовават за действие в Сирия и да обвиняват Русия, че спъва международните усилия. Отстъпчива Москва само ще изложи на показ безсилието на Запада. Реалността има две страни. Едната е планът на Анан, който, макар хилав и безрезултатен, единствен дели района от хаоса. Другата – че има моменти, когато трайно решение може да се постигне само ако враждуващите бъдат оставени буквално да се преборят за него. За Стария континент кризата в еврозоната може да изглежда като заплаха за света, какъвто го познаваме, но това ще е нищо – наистина нищо – в сравнение с онова, което ще се случи, ако Сирия експлодира.
Ще се допусне ли на сирийския президент Башар ал Асад да му се размине за масовите убийства, както стана с баща му преди 30 години? Някои от обсъжданите сега идеи може да значат именно това – златен парашут за изгнание в чужбина. Без обвинения във военни престъпления, без съдебно преследване, без съдебен процес. За разлика от сваления египетски диктатор Хосни Мубарак, който на 2 юни беше осъден на доживотен затвор, и за разлика от либийския Муамар Кадафи, който беше убит от бунтовниците, Асад ще предаде властта и ще напусне Сирия. Именно това каза държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън след среща на външните министри на арабски и западни страни в Истанбул. Идеята е известна като йеменско решение и беше лансирана от американския президент Барак Обама на срещата на Г-8 през май. Това е алюзия за споразумението, след което на йеменския президент Али Абдула Салех беше предоставен имунитет срещу съдебно преследване за убийствата на протестиращи. В замяна той предаде властта на вицепрезидента и обяви намерението си да замине в изгнание в Етиопия.
Трудно е да се преглътне идеята сирийският лидер да си тръгне безнаказано след 15 месеца на брутални репресии срещу несъгласните и серията от кланета, които станаха причина за възмущение и осъдителни изказвания. Но вербалното възмущение не сваля диктатори, ефектът на икономическите санкции за промяна на поведението е ограничен, както показва случаят с Иран, а във Вашингтон и в други столици липсва каквото и да било желание за военна намеса. Ако на Башар му се размине за убийствата, той ще довърши семейната традиция. Баща му Хафез, от когото наследи властта, управляваше с масови убийства в още по-големи мащаби. Башар ал Асад има доста неща, от които да се страхува в страна, която все повече върви към открита религиозна война, но изглежда Международният наказателен съд в Хага не е едно от тях.
Анатоли Стайков
nbsp;
nbsp;
nbsp;
