Йонко Грозев е роден през 1965 година. Завършва право в СУ Климент Охридски и в Харвард. Адвокат и правозащитник, работи по дела в Европейския съд за правата на човека в Страсбург. Бил е директор на програмата за правна защита на Българския хелзинкски комитет, в момента е програмен директор в Центъра за либерални стратегии. Йонко Грозев е един от учредителите на Движение България на гражданите и беше председател на инициативния комитет за създаването на партията.
nbsp;
Г-н Грозев, според социологически изследвания България на гражданите, която наскоро стана партия, може да е факторът, който да реши съставянето на следващото правителство. Какви условията бихте поставили, за да участвате във властта с другата дясна партия с най-голям електорален потенциал според проучванията – ГЕРБ?
– Много е рано за такава прогноза. Какво ще се случи ще зависи много от конкретните резултати на парламентарните избори и от постигането на съгласие по конкретна управленска програма и управленски решения. Ние ще държим това да се договори публично. Оценката ни за управлението на ГЕРБ като цяло е отрицателна, а за една коалиция не на последно място е важно и наличието на доверие. Доверие, че договорените управленски решения ще бъдат наистина реализирани. ГЕРБ не изпълнява собствените си предизборни обещания. Какви са тогава гаранциите, че ще спазва едно коалиционно споразумение? За мен лично би било важно реформата в съдебната система да бъде един от ключовите фактори при достигането до подобно решение. Реализирането на такава реформа е изключително важно за моето участие в България на гражданите. Не защото това съвпада с професионалните ми интереси, а защото ефективно и справедливо правосъдие е изключително важно за цялостното развитие на страната. Липсата на ефективна правосъдна система, която да решава споровете на гражданите, на бизнесите и която да създава среда на предвидимост и управляемост в дългосрочен план, е сериозна пречка в развитието на България.
Хората обикновено влизат в политиката, за да участват в управлението. Коя е властовата позиция, на която вие бихте се чувствали добре?
– Не мисля в категориите на властови позиции, а в категориите на прокарване на определени управленски решения. Една от причините да подкрепя този политически проект е, че вече достатъчно ясно е описано какво е необходимо да се направи като реформи в съдебната система. Необходимите промени бяха формулирани няколко пъти в различни документи от водещите неправителствени организации. Придвижването от мъртвата точка обаче не се случва не поради липса на идеи за това какво да се прави, а поради липсата на политическа воля. За това е необходимо да се подпомогне политическият процес така, че да се формира в парламента критична маса, която да подкрепи този набор от реформаторски мерки за съдебната система. Моето желание е да подпомогна създаването на такава политическа сила, която да стане катализатор на този процес. Това е мотивацията ми. В каква роля ще подпомагам този процес е второстепенен въпрос. Все още не съм решил до каква степен мога да се ангажирам с участие във властта.
Каква е оценката ви за работата на президента Плевнелиев – опитва ли се да се отдели от опеката на управляващите, или се поддава на натиска им?
– Ветото и върху Закона за съдебната власт, и върху Закона за горите бяха важни и положителни решения, но бяха взети по-скоро в синхрон с правителството. Очакванията към президента са, че той ще действа самостоятелно. Връщането на двата закона все още не може да се приеме като еманципация от цялостната лоялност на г-н Плевнелиев към кабинета. Би ми се искало, особено по отношение на съдебната реформа, държавният глава да приема една по-активна позиция и да стане инициатор и гарант за това, че тя ще се случи.
С какво България на гражданите се различава от ГЕРБ и НДСВ, които също като вас се целяха в протестния вот на десните избиратели?
– Надявам се – с една по-рационална, прозрачна и последователна политика. С това, че ще успеем да дефинираме по-добре основните приоритети, по които трябва да има промяна, и ще успеем да ги удържим и реализираме в дългосрочен план. Рискове има. Един от рисковете пред партията е прекалено бързото влизане във властта. Това би създало реални проблеми при взимането на решения, преди да сме успели да се подредим вътрешно. Влизането в управленска коалиция е именно такъв риск. В същото време има огромно обществено очакване и натиск в сравнително обозрими срокове управлението на страната да се промени. Не можем да игнорираме тези очаквания. Балансът е труден.
Досега на прага на четвъртата година след парламентарни избори българските правителства страдаха от силен отлив на доверие. Този път обаче е по-различно. На какво го отдавате?
– Не мисля, че е много по-различно. Просто това правителство хвърля много повече усилия и енергия върху начина, по който се отразява работата му в медиите и върху поддържане на един приемлив публичен образ. Което в някаква степен забавя спада на доверие, но тенденцията е ясна. В крайна сметка оценката ще бъде по резултатите, независимо от медийните фойерверки. За мен е важна и историческата гледна точка. А за историята дали един кабинет е бил успешен или не няма да се преценява от това дали е бил преизбран, а дали е взимал добри управленски решения. В някои случаи добрият държавник трябва да взима и непопулярни на момента решения.
Коя е границата, която, ако бъде премината, бихте се отказали от участието си в България на гражданите?
– Ако този политически проект престане да изразява обществения интерес. И ако се превърне, както за съжаление се превърнаха много други политически проекти, в инструмент за преследване на индивидуални цели.
Идвал ли е досега при вас някой с неприлично предложение за финансиране на партията или на сдружението?
– Не, слава Богу, досега не се е случвало. Финансирането е съвсем минимално и то идва от индивидуални дарения. Но това ще се промени, партията изисква повече средства. Ще гарантираме публичност и прозрачност при финансирането си – това съвсем основателно е ключов елемент от общественото доверие. Очевидно е, че през финансирането на партиите минават една голяма част от лобистките интереси и влияния.
Досегашната работа на правосъдния министър не опроверга ли схващането, че хората, идващи от неправителствения сектор като нея и като вас, са носители на свежи идеи и могат да реформират системата?
– Не знам доколко това е дефицит на самия министър или на правителството като цяло. Факт е обаче, че за три години този кабинет не успя да осъществи цялостна концепция за реформа на съдебната система, независимо от предизборните си обещания. Правителството имаше план в началото, но някъде по пътя желанието за неговото изпълнение изчезна и започнаха да се правят съвсем други неща. Като например специализирания съд или даването на безрезервна подкрепа на съдебния съвет, който отвърна с взаимна любов, избирайки на ключови позиции приятелите на министъра на вътрешните работи. Неправителствените организации, ангажирани с проблемите на правосъдната система, през февруари отново предложиха на министър Ковачева пакет от мерки, изпълними в кратките срокове до края на мандата на правителството. За съжаление от всички предложения беше прието само едно – по-подробно регламентиране на избора на членове на съдебния съвет от парламента.
Познавате добре юридическите среди. Изминалите години като че ли затвърдиха впечатлението, че голяма част от колегите ви, работещи в съда и в прокуратурата, възприемат себе си като отделна каста. Как е възможно съдебната система да се саморегулира и самопречиства без политическо вмешателство?
– Това е въпрос на добър баланс между политическо влияние върху системата и нейното вътрешно самоуправление. Балансът в момента не е добре направен. Съдът и прокуратурата в момента са формално изключително независими, резултатът е, че не се отчитат интересите на обществото и неговите приоритети. В същото време те са силно податливи на задкулисни политически влияния. Трябва да променим целия набор от механизми за независимост и обществен контрол така, че да се постигне по-добър баланс. Трябва да позволим засилен политически контрол през определени места, като в същото време го направим максимално публичен и открит, така че да има и политическа отговорност. А на другите места, където не трябва да има такъв политически контрол, да го минимализираме. Казано по-просто – трябва да отделим управлението на съда, където необходимостта от независимост и забраната за политически контрол е по-голяма. В същото време трябва да позволим повече политически контрол върху прокуратурата, но той да е максимално публичен, да е ясно кой го упражнява и да се носи отговорност. Това съвместяване на управление на прокуратура и съд по силата на конституцията от 1991 г. е крайно неудачно. То не е възприето като модел в демократичните страни и съвсем очевидно води до сериозни проблеми.
За какви промени бихте настоявали във ВСС?
– Отделно управление на прокуратурата и да се намали квотата на парламента в съдийския съвет, като по този начин се засили елементът на самоуправление на съдийската общност. Добре би било и ако в парламентарната квота бъдат включени неюристи. Опитът на други страни показва, че това има положителен резултат. Мярката е необходима и за да не се позволява прекалено затваряне на съдиите и прекалената им изолация от дневния ред на обществото. Разбира се, нужни са и активни медии и обществено мнение, които непрекъснато да настояват за контрол и които да гарантират публичност на взимането на решения.
Има ли консенсус в юридическата общност за допускане на неюристи във ВСС?
– Не, за това няма консенсус. За съжаление в съдебната система все още има твърде силно влияние на институционалния интерес, което не позволява формирането на консенсус за нейната промяна. Аз не мисля, че е реалистично да очакваме тя да формулира идеите за своята реформа. Те трябва да дойдат отвън.
Другият важен приоритет е промяна в управлението на прокуратурата. По закон прокуратурата е господар на предварителното производство, т.е. тя трябва да осъществява наказателната политика. Тя обаче не носи никаква политическа отговорност как осъществява тази си дейност. Това е проблем от гледна точка на цялостното конституционно устройство. Трябва да се вкарат елементи на политическа отговорност. Къде точно да се постави балансът на тази политическа отговорност е труден въпрос. В много страни прокуратурата е част от изпълнителната власт, но според мен в българските условия това крие по-скоро рискове от прекомерно концентриране на власт на едно място. По-добър вариант би бил самостоятелна отговорност на главния прокурор пред парламента, което създава в по-голяма степен прозрачна система на отчетност.
Разговора води Димитър Ганев
