Желязно правило е, че у нас въпроси се задават, когато вече е безпредметно да се отговаря. След приключването на Олимпийските игри в Лондон, където българското участие се върна на нивото отпреди 60 години, заваляха обичайните въпроси и философски заключения – Кой е виновен?, Какво да се прави? и Въобще за какво ни е този елитен спорт?. Също така привични (защото се използват при провал във всяка област) са отговорите – няма пари, държавата нехае, съсипа ни поредният антибългарски заговор, а върхът безспорно е интерпретацията на премиера – нашите били добре подготвени, но нямали късмет. С една дума, надделява типичното отношение на запалянковеца, който се радва или страда, но не е в състояние да направи трезва оценка на фактите и резултатите.
Всъщност, кое точно се разпадна?
nbsp;
Бойко Борисов, Стефка Костадинова и цялата плеяда наши заслужили олимпийци може би наистина изпитват носталгия по старата система, която им даде много – като се започне от чиновете в армията и МВР, мине се през премиите и престижа и се свърши с трогателните снимки с Тодор Живков. Не казвам, че за повечето от тях това бе незаслужено. Но тази система си отиде завинаги. Званията, ведомствените клубове, офицерските чинове и длъжностите VIII разряд за спортистите, наливането на пари и поправянето на недъзите с решения на Политбюро – всичко това е безвъзвратно в миналото. Останаха само снимките с първия ръководител – една от малкото задачи, която днешният български министър-председател върши активно и с видимо удоволствие.
Като изключим тази промяна, в България все още са в сила жилавите стереотипи и дори все още се употребяват клишета като това, че спортът е най-влиятелният посланик на страната ни или най-атрактивната витрина на успехите ни.
Това са синдромите на посткомунистическото комплексарско поведение на управниците, които нямат с какво друго да се похвалят – нито пред своите граждани, нито пред света. Така Тодор Живков се снимаше със световноизвестни спортисти и певци. Същото важи за Борисов, Плевнелиев и останалите герои от българската политическа върхушка.
За съжаление, и по-голямата част от българското общество е в плен на подобно двулично отношение към спорта. За лицемерието и користта, заливащи една иначе чиста дейност като спорта, най-малка (не казвам никаква) вина имат спортистите и треньорите.
Всички българи настояват за
победи и световни рекорди
nbsp;
но малцина признават, че за това трябва да се плати определена цена или ако признават, искат да я плати анонимната държава. Хубаво е да се иска от държавата да строи стадиони, гребни канали, закрити плувни басейни, многофункционални зали с 10 хил. места и дори писти за бобслей. Но в същото време никой не би допуснал това да става за сметка на болници, училища, научни центрове, социални домове за деца и възрастни хора. Повече пари искат не само спортистите – с едни или други основания за същото настояват млекопроизводители и градинари, лекари и медицински сестри, учители и научни изследователи, полицаи и миньори.
Впрочем, обяснението, че сривът в Лондон се дължи предимно на дефицит на средства, не е вярно. За току-що приключилия олимпийски цикъл държавата е изразходвала – главно чрез спортния тотализатор – десетки милиони. Тези пари са били изхарчени за стотина състезатели плюс съпътстващите ги екипи от треньори и лекари. Срещу това България спечели два медала. Парите не изглеждат малко, не само с оглед състоянието на други сектори у нас, но и на похарченото от други, по-развити от нас страни. Например българският бюджет за олимпийска подготовка е малко по-голям от този на Австрия и други доста по-развити в икономическо отношение страни.
Ако въобще приемем, че класацията по медали е показателна и важна, няма как да не видим, че пред нас в нея са нации, където стотици хиляди умират от глад, мнозина живеят само от хуманитарни помощи, водят се кръвопролитни граждански войни. Като оставим настрана, че никой не се ангажира с отговорна оценка колко точно пари са нужни за резултатите, които смятаме за необходими, ясно е, че е важно не само колко пари се отделят за спорт, а и как се харчат те, контролират ли се разходите и в края на краищата –
някой носи ли отговорност
nbsp;
за крайния ефект?
Има влиятелни среди в българския спорт (и зад него), които настояват, че решението е единствено в това да се дават повече пари. Преди време един от вечните олимпийски деятели заяви, че любов и спорт стават само с пари и ако някой каже, че не е така, значи е глупак. Любовта, която става само с пари, знаем какво представлява – в тази област страната ни е постигнала завидни успехи, като имаме предвид динамичния ръст на експорта на проституция за целия Европейски съюз. Лошото е, че този манталитет се просмуква и в другите сфери на живота.
У нас претенциите за повече пари от държавата вървят ръка за ръка с видимо нежелание за отчет и отговорност как се харчат те, пренебрежение към очевадни злоупотреби, прехвърляне на топката и лицемерие. Един от най-успешните ни спортове в последно време – волейболът, е типичен пример за това. В нашия спорт бяха създадени познатите хаос и непрозрачност, който направиха възможен масовия грабеж на средства от българския бюджет и от европейските програми и фондове. Опашката на желаещите да паразитират (не само в престижно, но и в съвсем материално отношение) върху българския спорт е дълга. Те лакомо късат големи парчета от нетолкова голямата баница, а никой не ги удря през ръката. Вероятно защото този, който трябва да направи това – властта, също се облажва.
Днешният
български спорт е болна система
nbsp;
която се управлява непрозрачно, некомпетентно и меркантилно, в която властват болните амбиции на отделни личности и силно влияние имат сенчестите икономически интереси. Това не са вътрешни болести на спорта, те бяха привнесени отвън, от българската политика. Това, което българските политици направиха в обществото като цяло, нямаше как да подмине и спорта.
Нека припомним, че именно проектантското бюро на българския преход – симбиозата на влиятелни среди от бившата комунистическа партия и службите за сигурност – отреди на спортистите ролята на пушечно месо в процеса на първоначално натрупване (по-точно първоначален грабеж) на капитали. Първите силови структури бяха съставени почти изцяло от спортисти, но във всяка от тях (като високопоставени съветници) задължително имаше поне по двама-трима бивши офицери от Държавна сигурност. Популярно е било обяснението, че и едните, и другите са били изхвърлени на улицата и не са имали друг избор, освен да преминат на тъмната страна на силата. Това е само отчасти вярно – за някои от най-наивните и необразованите. Повечето бяха подмамени с обещания за луксозен живот и власт като във филмите за американските гангстери. Това впрочем се оказа истина. Тези момчета поживяха като въпросните гангстери – скандално, луксозно и… кратко. Когато този етап от плана Български преход приключи, те станаха ненужни и бяха отстранени.
Но остана огромното влияние на
сивата икономика в спорта
nbsp;
За него няма по-добра илюстрация от българския футбол. Преди няколко години нямаше отбор от професионалната футболна група, който да не се притежава и управлява от мафиоти или измамници. Положението днес не е по-различно, затова да си собственик на футболен клуб е една от най-опасните професии у нас – гърмят ги, отвличат тях или близките им, съдят ги, издирват ги в чужбина, непрекъснато са замесени в скандали. Безумните трансферни суми на фона на липсата на публика и други реални източници на печалба отдавна са превърнали футбола в очевадна пералня на пари, която не виждат само компетентните органи. Вероятно защото комисиите на футболния съюз са пълни с техни представители.
Това се разпространи и върху другите спортове. Постоянните спорове относно законовата уредба на режима на собственост и стопанисване на спортните обекти и имоти бяха свързани главно с интересите на едни или други групировки, които искаха да сложат ръка върху тях, за да ги експлоатират в своя полза, а не л полза на спорта.
Както в цялата държава, и в спорта ни действа един уникален
български, изкривен пазар
nbsp;
Въпросът е само да се наливат пари, но без да се пита откъде идват и за какви цели се харчат. Затова много от спортните хора, които така горещо защитават миналото, трябва да се сърдят само на себе си. В началото на второто десетилетие на ХХI век българският спорт е организиран и управляван по правила от ранния феодализъм. В ръководството на спорта умишлено се избират несамостоятелни, зависими хора, които се държат като слаби владетели, принудени непрекъснато да сключват сделки със своенравните и алчни феодали. А феодалите искат никой да не им се меси, за да могат да харчат обществените пари по свое лично усмотрение. Достатъчно е да си припомним как преди години бе попречено за председател на БОК да бъде избрана Светла Оцетова – един изключително интелигентен, с професионални (а не само спортни) успехи и международно уважаван човек.
Както навсякъде в обществото и в спорта е решаващо качеството на ръководителите. Качеството на спортните ни ръководители за съжаление е моделирано по модела на управляващите страната. Вижте хората, които най-страстно се бъркат в спортните дела – премиера, безбройни депутати и заместник-министри, председатели и заместник-председатели на федерации и клубове. Щом главата е такава, защо се чудим, че рибата се е вмирисала?!
Най-страшната зараза, която българската политика прехвърли върху спорта и спортните хора, е бягството от отговорност. И сега, след провала в Лондон, пак никой няма да е виновен …
Александър Маринов
nbsp;
nbsp;
