Бойко Рашков е кандидат за член на следващия Висш съдебен съвет (ВСС), издигнат от левицата в лицето на депутата Михаил Миков. Бивш директор е на Националната следствена служба и Специализираната следствена служба, член на предишния ВСС, народен представител в 39-ото Народно събрание, бивш заместник-министър на правосъдието и председател на закритотоНационално бюро за контрол на специалните разузнавателни средства.Той е доцент-доктор и преподава наказателно процесуално право в Университета за национално и световно стопанство. Рашков беше изслушан пръв от всички кандидати на заседанието на правната комисия във вторник (11 септември) и упрекна неправителствените организации, че несправедливо сатанизират членовете на съвета от парламентарната квота. Реагира остро на въпроса на депутата от РЗС Емил Василев за корупционните практики, свързани с правните фамилии в съдебната власт, определяйки задаването на такъв въпрос в Народното събрание като крайно неприлично. Съпругата на Бойко Рашков е нотариус, а дъщеря му – съдия в Софийския районен съд.
Г-н Рашков, състоя ли се обещаният от управляващите прозрачен дебат при изслушването на кандидатите за ВСС?
– Да, това е една положителна стъпка при защита на номинациите за членове на съвета. Трябва да признаем, че сме свидетели на нещо съвършено ново в практиката на българския парламент и да оценим процедурата по достойнство. Дали е върхът на онова, което сме очаквали, е отделен въпрос – при всяка първа стъпка има неудачи и напрежението си казва думата. Моето 50-минутно участие например вероятно доведе до притъпяване на вниманието на участниците, а би трябвало да се осигури спазване на еднакво темпо. Не твърдя, че съм изслушан при някакъв специален режим, но очевидно регламентът позволява разтегляне на времето и насочване на вниманието към определен кандидат за сметка на други. Би трябвало всеки да има равни възможности, а виждам, че и неправителствените организации са поставили различен брой въпроси към отделните кандидати. Това създава погрешно впечатление, че някои кандидати се ползват с привилегии.
Искате да кажете, че неудобните въпроси бяха спестени на някои кандидати?
– Например към мен и номинирания от СДС Владислав Славов бяха зададени по шест въпроса, което е белег за засилено внимание. От зададените към мен се открояват два – за независимостта ми като евентуален член на ВСС като кандидат на ПГ Коалиция за България и считам ли се в миналото за съпричинител на сегашното състояние на съдебната власт. Ако трябваше да разработвам в детайли тези въпроси, щеше да отнеме поне още един час.
Вторият въпрос беше зададен и на Владислав Славов. Очевидно вие двамата сте сред онези до болка познати лица, които според омбудсмана Константин Пенчев са съсипали съдебната система и с които промяната в управлението й няма как да се случи.
– Ако е казал точно това, не мога да се съглася с колегата Пенчев. Подобно твърдение е злонамерено, защото аз не само не съм участвал в съсипване на съдебната система до 2001 г., когато бях избран за народен представител. Вярно е обратното – един от основните съпричинители съм на материално-техническото изграждане и кадрово укрепване, и то не само на следствените служби, за което има достатъчно доказателства. Съучастник съм в създаването по силата на конституцията и Закона за съдебната власт на апелативните нива на прокуратурата и съда, включително и на Върховния административен съд. Да се твърди, че като бивши членове на ВСС не можем да предложим нищо ново, означава да се игнорира нашият опит, въпреки че с г-н Славов сме заемали различни отговорни постове. Аз вярвам на новите лица, но в кандидатската листа виждам колеги, които формално отговарятна изискването за 15-годишен юридически стаж. Същевременно не трябва да се пренебрегва смисълът на конституционното изискване за минимум 15 години юридически стаж, което очевидно означава, че е желателно професионалният им опит да надхвърля, и то значително, този минимум.Това е гаранция, че кандидатът е натрупал не само професионален, но и значителен жизнен опит. По тези и други причини няма основание да се твърди, че само нови лица са гаранция за един обновен и по-работещ ВСС.
Преди години загубихте битката за независимост на следствието и то стана част от прокуратурата. При последните промени в съдебния закон пък беше обсъждано предложението ВСС да бъде разделен на две камари – съдийска и прокурорска, която да решава и въпросите на следователите. За пореден път беше поставен и въпросът за излизане на прокуратурата от съдебната власт. Как гледате днес на тези идеи?
– Въпросът за мястото на следствието не е от вчера и вероятно в бъдеще отново ще бъде поставен. Сегашното положение е в разрез с моите разбирания за мястото на това звено. Продължавам да мисля, че беше направена грешка, но останах сам и нито една политическа сила не ме подкрепи. Въпреки това, когато бях заместник-министър на правосъдието, подготвих законопроект за разширяване на правомощията на следователите. Много колеги от прокуратурата, съда и научните среди го подкрепиха, което означаваше, че са съгласни да се укрепи следственият апарат. Впоследствие се оказа, че съм се лъгал. Следователите бяха механично прикачени към прокуратурата със странния мотив, че в противен случай трябвало да бъдат съкратени. Отслабването на следствените органи беше процес, провеждан години наред, но аз стоя твърдо на позицията, че капацитетът им не се използва. Цялата отговорност се струпва на разследващите в МВР, които изпитват сериозни трудности.
Нали Европейският съюз настояваше за преминаване към този модел?
– Да, но в същото време остава основното изискване за независимостта на съдебната власт. Както видяхте, и всички кандидати за членове на ВСС бяха питани как съветът ще я гарантира. Въпросът е много сериозен, защото следователите могат да решат много важни дела, които разследващите органи в изпълнителната власт не могат. Но аз бих открил и дискусията как държавата гарантира независимостта на полицейските разследващи органи. Защо не се обсъжда въпросът има ли такъв проблем, или не? Още повече в Закона за МВР изрично е записано, че никой не може да се намесва в пряката работа на разследващите полицаи по досъдебните производства, което презюмира съществуването му. Има ли обаче тази норма реално практическо приложение?.
Кой е най-добрият структурен модел на съдебната власт в днешно време и как да се осигури независимост на разследващите полицаи?
– Самостоятелност на следствените органи и на прокуратурата в рамките на съдебната власт. Ако прокуратурата бъде изведена от системата, ще нараснат възможностите за влияние върху нея от страна на другите власти. Колкото до разследващите полицаи, трябва да бъде следван изпитаният и проверен във времето модел до 1989 година. Дотогава следствените органи бяха в изпълнителната власт и бяха обособени в самостоятелно управление. В много голяма степен то не допускаше намеса в работата му, казвам го от собствен опит. Смятам, че този модел може да бъде приложен отново, като се мисли за независимостта на разследващите. Без да казвам, че е практика, йерархията в силовите ведомства създава възможност за злоупотреби, като се дава предимство на определени дела за сметка на други.
Вашият колега Пламен Стоилов, който е представител на следствието в сегашния ВСС, беше единственият член на съвета, който повдигна въпроса за невъзможността на съвета да се намесва в делата по същество. Във връзка с провалите по знаковите процеси той заяви в прав текст, че това е тема табу и съдиите оказват яростна съпротива срещу всеки опит да бъдат питани за странните си решения. Смятате ли, че съветът може да допълва класическия инстанционен контрол, след като Съветът на Европа призова вече за въвеждане на процедури за разследване на съдебни решения, за които има основателни подозрения, че са корупционни?
– Ако кадровият орган се намеси в хода на делата и насочи съдия, съдебен заседател, прокурор или разследващ към вземането на едно или друго решение, това би било намеса в тяхната независимост, гарантирана от конституцията. Не би било редно ВСС да се намесва по висящи производства. Но по отношение на актовете, които вече са влезли в сила, смятам, че няма никаква пречка да бъде проследено тяхното постановяване, тяхната мотивировка, да се направи анализ на т. нар. свършени дела. Това е трудна и обемна дейност, която не може да обхване всички дела. ВСС сега може да се намесва по въпроса за спазване на процесуалните срокове и да наказва, това е нещо нормално. Иначе ще наблюдаваме отстрани само защото на колегите от съда им се иска да бъдат абсолютно независими. Дори проверките за насрочване на делата им се струват за намеса в тяхната независимост, и то при положение че в закона е указано в какви срокове трябва да стане това.
Не е ли редно обаче съветът да има правомощия да инициира възобновяване на приключили дела?
– Мисля, че това и сега може да стане чрез главния прокурор.
Но не е длъжен да го направи.
– Вярно, че не е длъжен, но ВСС е достатъчно авторитетен субект, за да се отнесе към главния прокурор, който е негов член по право. Той би трябвало поне да вземе отношение и да отговори на съвета дали констатациите му или тези на съдебния инспекторат дават достатъчно основания да поиска възобновяване на едно дело.
По гражданските дела обаче такъв механизъм няма. А по тях се водят спорове за огромни имущества и Върховният касационен съд отказва масово разглеждането им като трета инстанция.
– Вярно е, че при тези дела нерядко се засягат чувствително интересите на гражданите, че трябва да се използват всички механизми за проверка на делата, като бъде използван по-активно капацитетът на ВСС и на инспектората. Но тук е мястото за изява и на административните ръководители. Те са затова ръководители, за да могат директно, на място да вземат отношение и да предотвратяват много по-сериозни грешки. Тогава и работата на съвета и на инспектората би се облекчила много. Най-често административният ръководител се надява на втори мандат и подминава първо по-дребните нарушения, после – и сериозните.Все пак сегашният ВСС свърши немалко работа по отношение на дисциплинарната практика, която нарасна много.
При сегашното управление полицейските операции зачестиха, но обвинителните актове все не покриват критериите на съда и сериозните присъди са изключение. Как така доказателствата все не стигат за тежки осъдителни присъди, а спорът кой е виновен – МВР, прокуратурата или съдът, остава неразрешен?
– Не бих посочил еднозначно прокуратурата за главен виновник. Струва ми се, че изявленията оттам по неприключили дела са пестеливи. Както във всички години след промените, най-словоохотливи са представителите на изпълнителната власт. Това говорене има плюсове, но и минуси. Вярно е, че те трябва да убеждават обществото и избирателите, че правят нещо. Пък и обявяването на успешна акция респектира престъпния свят, има силен превантивен ефект. Въпросът е да не се изнасят данни, които биха попречили на разкриването на обективната истина. Разминаването между говорене на ранен етап и съдебния акт е нещо нормално, особено ако се окаже, че доказателствата не достигат.
Проблемът е, че спрямо лицата, ангажирани в сериозни престъпни схеми, в нередки случаи те не достигат.
– Не бих казал. Като заместник-министър на правосъдието отговарях и за местата за лишаване от свобода. Ако правораздавателните органи правеха само грешки, какъвто неверен извод може да направи един гражданин от публикациите в медиите, затворите ни нямаше да са препълнени.
Препълнени са, защото за разлика от всички други, не строим нови затвори, и то при масова ненаказана престъпност. В последните години прокуратурата прекрати ударно над половин милион наказателни дела, зад които се крият неразкрити престъпления, ненаказани престъпници и съсипани жертви.
– В Министерството на правосъдието винаги е стоял на дневен ред въпросът за сградния фонд на местата за лишаване от свобода и се прави необходимото в съответствие с финансовите възможности. Не разполагам със статистика в момента, но мисля, че броят на затворниците на глава от населението е съизмерим с тозив другите европейски страни.И не става дума за ударно прекратяване, а за изтичане на давностни срокове. Няма държава, в която такива да не се прилагат. В повечето случаи причините са обективни, а в малка част е налице субективен фактор. Оценката в тази насока отива в черногледа крайност, но трябва да се знае, че нашите правораздавателни органи работят немного по-зле от колегите си в други страни. Престъпността ни не е чак толкова масова и различна от другаде, но ние предпочитаме да се самобичуваме, надявайки се, че така ще се харесаме повече на европейските ни партньори.Трябва ни малко повече самочувствие и повечко патриотизъм!
