Улисани – но не в темпове и петилетки, а в увековечаване на властта и богатствата си – тези, които би трябвало да водят България, не забелязват, че нацията и страната вървят към упадък. Не просто икономически спад и нарастваща бедност, не само влошен здравен и образователен статус на огромната част от населението, не главно културен и духовен упадък. България чезне физически, пространствено, в буквалния смисъл. Мнозина са се вкопчили като удавник за сламка в илюзията, че през XXI век една държава, при това член на ЕС и НАТО, не може да изчезне, че няма да ни оставят да загинем. Но неизбежността, или поне голямата вероятност това да се случи, е неумолима и непременно трябва да бъде оставена като точка № 1 в
дневния ред на обществото
nbsp;
Без истерия и без катастрофични спекулации, но и без капка самозаблуда. Ако българското общество и българските институции (пришпорени от него) не предприемат задълбочено обмислени и обсъдени, незабавни, но в същото време дългосрочни мерки, шансовете ни да оцелеем и да скъсим поне част от дистанцията до развитата част от Европа ще клонят към нулата.
Любопитното в тази ситуация е, че не става дума за някакви строго пазени тайни. Напротив, редица ключови фрагменти на диагнозата са публично оповестени и точно затова е необяснима липсата на сериозна дискусия.
Данните от последното преброяване са налице, както и множество проучвания за емиграцията, застаряването, спадащата раждаемост, обезлюдяването на цели региони, пустеещите земи, влошеното здравно състояние във всички възрастови групи, нарастващите дялове на отпадащите от училище, функционално неграмотните, трайно безработните. Всичко това е известно, при това не от вчера. Става дума за трайни и набрали скорост процеси, които много трудно могат да бъдат преобърнати дори тук и сега да започне прилагането на необходимите стратегии и политики.
Въпреки това институциите на властта, медиите, неправителственият сектор, бизнесът, дори част от учените продължават да
наблюдават ставащото
nbsp;
с необяснимо, граничещо с престъпна безотговорност безразличие. Нека подчертая – говорим не за някакво необозримо бъдеще, а за тежки негативни последици, които вече се проявяват, а след 10-15 години ще поставят под въпрос протичането на жизненоважни функции, без които обществото се разпада на изолирани групи, борещи се за оцеляване поединично.
Да припомня само някои факти. Всяка година от регистрите се заличават населени места, останали без нито един жител. Хиляди са населените места, където липсата на жители доведе до осъдително ограничаване на основни социални, политически и граждански права. Големите постижения на цивилизацията – пощите, жп линиите, болниците, училищата, заводите, църквите – изчезват от все по-голяма част от страната. Дежурното обяснение е – няма пари. За какво ли не има, за основните обществени функции няма. Убеждават ни, че магистралите ще решат въпроса, но вече има достатъчно примери в Европа (Испания, Португалия) за скъпоструващи магистрали, преминаващи през опустели райони.
Най-страшно и практически необратимо е, че от местата, където тези жизнени функции затихват, си тръгват и хората – първо младите, после всички, които имат къде да отидат. Другите са на доизживяване. Тогава възниква въпросът –
на какво разчитаме?
nbsp;
На чудо? На европейските пари? На откриването на несметни подземни богатства? Или на липсата на избор и инстинкта за оцеляване на българина?
Освен сложността и напредналата фаза на тези дегенерационни процеси има и още едно, силно утежняващо ситуацията обстоятелство. Като нация ние сме силно ограничени – и количествено, и качествено – от ресурси да спрем и преобърнем упадъка. Не става дума главно за финансови ресурси, а за два други, взаимносвързани – хората и знанията.
В никакъв случай не споделям тезата на Бойко Борисов за лошия материал, още по-малко конструкцията всички са маскари. Но за едно гигантско усилие, каквото е необходимо за предотвратяване на катастрофата, са необходими много съществени човешки ресурси, значителен брой не просто честни, а високоподготвени , компетентни и мотивирани хора на всички нива, във всички сектори, из цялата страна. На настоящия етап такъв готов човешки
ресурс не съществува
nbsp;
Той трябва да бъде създаден – така, както изграждането на едно голямо здание е невъзможно без предварително наливане на солидни основи. Условията за формиране на този човешки ресурс не само са лоши, те се влошават постоянно. Все повече хора, особено сред най-добре подготвените, са принудени да търсят реализация извън страната. Управленските грешки, плод на корист и неграмотност, разсипват оставащото. Дефицитът на кадри в администрацията, здравеопазването и образованието скоро ще остави под съмнение дори и чисто номиналното функциониране на тези сфери.
Не по-малко опасна е липсата на задел от знания, от научно проверени модели на управленски решения и реформи в редица тежкоболни сектори. Голяма част от провежданите днес реформи са всъщност резултат на нечия мания за величие или невежество, прикрито зад високопарни думи. Наблюдаваме не само липса на потребност от знания, нещо по-лошо – съзнателно отбягване на научните анализи и аргументи, тъй като те ограничават възможността за произволни и користно мотивирани управленски решения.
През последните месеци многократно защитавам тезата, че един от малкото ценни и в същото време почти неизползвани ресурси за овладяване на кризисната спирала е
българската емиграция
nbsp;
Не говоря за неосъществими и дори лицемерни лозунги от типа на Да върнем емигрантите, още по-малко толерирам абсолютно несъстоятелните твърдения на Симеон Дянков, че гурбетчиите вече се връщали масово. Нищо подобно, редица факти говорят, че както нагласите за емиграция, така и реалното емигриране нарастват. Дори в утежненото си положение в условията на криза българските емигранти изпращат у нас все повече парични средства, с което не само помагат на близките си, а и на стиснатите в името на самоцелни икономии публични финанси.
Реален ефект може да има само ако българските емигранти бъдат наистина приобщени към решаването на големите проблеми на България, а това означава да им бъдат възстановени орязаните политически и граждански права. Българските политици, които съзнателно отрязаха пътя към институциите на десетки хиляди подготвени и придобили истински демократични нагласи емигранти, трябва да бъдат принудени да поправят пакостите си, докато не е късно. Да не говорим за чисто формалното обстоятелство, че конституционно ограниченото пасивно избирателно право, както и фактически силно затрудненото активно избирателно право за стотици хиляди българи влизат в драстично противоречие с принципите и нормите на Европейския съюз.
Българските емигранти
nbsp;
по света могат да направят много за България, но това няма да стане, ако продължава да господства доктрината Имаме нужда от парите ви, не от идеите и способностите ви.
Преди известно време бях поканен да говоря за проблемите и перспективите на българската политика пред общност от образовани и проспериращи българи. В частност, изложих и по-горните предупреждения за неминуемо драматично влошаване на положението у нас в дългосрочен план. За моя изненада, реакцията на част от аудиторията бе: Защо ни говорите тези известни неща? Една от фаталните опасности е именно да привикнем към тези (а и още по-мрачни) факти и изводи, да се примирим с тях като нещо неизбежно, или обратното, като нещо, което е много лошо, но просто не може да се случи.
Тъй като страната вече навлезе в едногодишния период до следващите парламентарни избори, убеден съм, че разгръщането на отговорна и компетентна дискусия по реалната заплаха от необратим упадък на България е един от последните шансове да избегнем катастрофата. Ще дойде момент, когато дори да имаме желание да видим истината и да действаме адекватно, ще бъде твърде късно.
