Бизнесът замира и както пише в едно стихотворение Иван Вазов, от никде взорът надежда не види. Дори управляващите вече признават в официалните си доклади, че фирмите отиват все по на зле. Ръстът на оборотите в промишлеността се забави до 1.1%, а производството през юни отново отчете спад от 0.3%, се казва в доклада Текущо икономическо развитие на България, публикуван наскоро от Министерството на финансите.
Не е нужно обаче да се четат правителствени доклади, за да се разбере, че икономиката на страната продължава да се свлича надолу. Достатъчно е човек да следи обявите за търгове на ипотекирани имоти, за да си състави представа за ситуацията. Само в края на септември съдия-изпълнителите са обявили за публична продан 14 фабрики, три бензиностанции, 25 хотела, 30 търговски и 35 производствени имота, 11 офиса, 16 магазина и още толкова заведения. Това е истинското лице на кризата, пред което всякакви статистики и дълбокомислени анализи губят стойност и значение. Защото в споменатите случаи не става дума за активи от по 50-60 хил. лева. Повечето от имотите са оценени за стотици хиляди и дори милиони левове. А това, че се разпродават, означава, че десетки и дори стотици хора, които са си вадили хляба в тези магазини, офиси, хотели и фабрики, остават без работа.
Да проследим например фабриките. Общият размер на първоначалните цени, от които ще започнат търговете на обявени за продан 14 предприятия, е около 24 млн. лева. Не е нужно да се разказват всичките четиринадесет случая, за да стане ясно на какъв хал е производственият сектор. Достатъчно е да се посочат трите търга, за които са обявени най-високи цени.
Съдия-изпълнителят Шукри Дервиш е обявил първоначална цена за
завода за съобщителна техника в Благоевград
от 7.68 млн. лева. Фирмата, която притежава завода, не е в несъстоятелност, но кредиторите си искат парите и затова имотът със сградите в него са обявени на търг, каза за БАНКЕРЪ съдия-изпълнителят. Както пише местната преса, заводът е стопанисван от ЗСТ АД, собственост на ексдепутата от СДС Илиан Попов и дясната му ръка в политиката и бизнеса Альоша Сиджимов. Благоевградчани си спомнят, че по времето на соца това е бил най-големият завод за телекомуникационна техника, в който са работили 3 хил.души и е изнасял до 300 000 автоматични телефонни централи за Русия.
През 1999 г. като обособена част от холдинга Инкомс Телеком заводът в Благоевград е вкаран в схемата за работническо-мениджърска приватизация. И пак по тази схема е даден на правилните хора.
С най-голям брой акции – по 33.33%, са човекът на Илиан Попов и активен до момента седесар – управителят на завода инж. Георги Манзуров, и директорът на клона на тогавашната Българо-руска инвестиционна банка Иван Николов. Двамата заместник-директори на ЗСТ Иван Иванов и Стефан Душев също са сред акционерите. Бившите работници получават името дребни акционери и общо 12.5% от капитала на работническо-мениджърското дружество. За надзорници Попов праща шефа на НЕК – Благоевград Васил Камбуров, строителния предприемач Петър Байкушев и седесаря Иван Прангов. Последният по онова време е и председател на борда на директорите на Интерхотел Санданскии ликвидатор на Винпром Горна Джумая, пише вестник Струма.
По предпочитаната при управлението на Иван Костов схема с РМД-тата купувачът плаща за завода 5.5 млн. лв. за десет години (в компенсаторки). Всеки сам може да си направи заключението доколко реална е тази сума, като се има предвид, че сега само имотите и сградите на ЗСТ АД се продават за 7.68 млн. лева.
Както повечето предприятия, купени от работническо-мениджърски дружества, и благоевградският завод има нещастна съдба. В ръцете на партийните кадри производството му замира, повечето сгради се отдават под наем на други фирми. А с настъпването на кризата идва и краят на самото предприятие. Заради просрочения дълг към Креди Агрикол България (бившата Емпорики Банк България) теренът и сградите са обявени за продан. И нищо чудно, когато след няколко неуспешни наддавания цената им драстично падне, купувачи на същите тези активи отново да са фирми, свързани с някогашния местен лидер на СДС Илиян Попов, с Альоша Сиджимов и обкръжението им.
На търг се предлага и габровската гордост
– заводът за пластмасови изделия Капитан Дядо Никола. Едно от най-добре работещите предприятия в близкото минало също бе продадено при управлението на Иван Костов през 1999 година. За купувач бе избрана турската компания Алтън Мая. Тогава тя бе представена като солидна – с няколко завода за бира, ликьори и хлебна мая в Румъния, Турция и Украйна, създадена година и половина по-рано специално за инвестиции в Източна Европа. Медиите дори писаха, че Алтън Мая е част от холдинга Гарипоглу груп, който е сред големите семейни структури в Турция.
През 1999-а обаче Алтън Мая склони да даде 1.38 млн. щ. долара за 67% от акциите на Капитан Дядо Никола, като пое ангажимент половината от тази сума да бъде изплатена с компенсаторни записи. Освен това купувачът се задължи да инвестира през следващите три години поне 10 млн. щ. долара, пускайки бомбата, че част от новото модерно оборудване вече било поръчано и капарирано. С това се изчерпаха добрите вести от Алтън Мая. За изненада на всички две години по-късно заводът се сдоби с нов собственик – регистрираната в Кипър фирма Никорина, чиито представители в управата на завода са турци.
Така или иначе за съдбата на бившия Капитан Дядо Никола днес достоверна информация има само съдия-изпълнителят. А той предлага за продажба неговите имоти, за да удовлетвори претенциите на ипотекарните кредитори Райфайзенбанк (България) и ОББ. Всъщност това е вторият опит за продажба на завода. Първият бе през юли, когато първоначалната цена бе 8.1 млн. лева. Сега цената е паднала до 6.48 млн. лева. Но според запознати тя все още е висока, за да се разчита на успешна продажба.
За размера на бедствието у нас може да се съди и по това, че въпреки невероятния бум на строителството през изминалите години до фалит са стигнали и фирми за производство на дограми. Интернешънъл Асет Банк например се опитва
да си събере вземанията от Евростилл
Двете Л в наименованието на фирмата са важни, за да не стане объркване с многото други дружества, носещи същото име, но с едно Л. Базираната в Кюстендил фирма е ипотекирала в полза на банката не само производствената база, но и складовата си база. Тримата й собственици Генчо Данчев, Даниел Данчев и Страшимир Данчев са взели през 2008-а инвестиционен заем от Интернешънъл Асет Банк за 4.86 млн. евро. С тези пари е трябвало да развият бизнеса си за производство на дограма. От документите се вижда обаче, че от началото на 2011-а Евростилл започва да изпитва големи финансови затруднения. Това личи и от запорите, наложени върху дружествените дялове по искане на И Еф Джи Лизинг, и от договорите за допълнително обезпечаване на кредита. А че това не са временни проблеми красноречиво говори насроченият търг за продажба на земята и сградите, в които се помещава фабриката. Първоначално обявената цена, от която ще започне наддаването за тях, е близо 6.48 млн. лева. Дори да се намери инвеститор, който да я плати обаче, тя едва ли ще е достатъчна да покрие дълга към банката. Но кредитните институции в подобни ситуации са доволни, ако въобще успеят бързо да осребрят заложените в тяхна полза имоти.
Практиката показва, че подобни обезпечения се въртят на пазара минимум една година, преди да се намери някой, който да ги купи. Примери за това колкото щеш и с фабрики – като този на фирма АНИ, която се предлага на търг за трети път, и с хотели, и с производствени площи. Това е поредното доказателство, че бизнесът, поне засега, не вижда перспективи за подобряване на икономическата конюнктура. Ако не беше така, все щеше да се намери инвеститор и за завода в Благоевград, и за този в Габрово, и за фабриката около Кюстендил.
