Много актуално стана напоследък да се занимаваме с превъплъщенията на този вид морско главоного в нашата действителност. Независимо дали се визира един-единствен персонаж или съвкупната октоподщина, овладяла върховете на обществото и наложила престъпните си интереси, често пренебрегваме предпоставките за това явление. Може би най-важната, да не кажа фаталната, измежду тях е нашата апатия и примиренчество към тези, които сме излъчили да ни управляват, които се хранят (съвсем не зле) от нашите пари, ала ги харчат значително по-зле от своите. За да има организирана престъпност – другото име на октопода, сме виновни ние, гражданите. И не защото не сме изпълнили призива от Марсилезата (На оръжие, граждани!), а защото търпим държавата не само да толерира престъпниците, а и дори да се държи като тях.
Да очакваме от хора, умишлено поставили се извън закона в преследване на големи интереси, да се съобразяват с някакви правни и морални норми, е все едно да очакваме
алкохолик да подпали Винпром
nbsp;
умишлено.
Но с политическите и административните ръководители на държавата нещата стоят съвсем иначе. Те са длъжни да дават пример в спазването на писаните и неписаните норми на демократичното управление. Защото публичното лидерство е преди всичко личен пример. Тези, които са най-високо, са във фокуса на обществения взор и така трябва да бъде. Само че ние страдаме от някакъв граждански астигматизъм и не виждаме (или не разпознаваме) фрапиращи нарушения на формалните и моралните правила на политиката и държавничеството дори в техния крайно размит и всеопрощаващ български вариант.
Събитията около официалното предложение за въвеждане на данък върху лихвите от влоговете, превърнало се в текст от проектозакона за бюджета за 2013 г., са перфектна илюстрация как управлението на държавата не само се е превърнало в октоподщина, но и ние го търпим.
В случая няма да коментирам експертните становища на финансистите относно целесъобразността и евентуалните последици от въвеждането на този нов данък. Ще се съсредоточа върху политическите, административните и етическите аспекти на вземането, оповестяването и аргументирането на това решение пред публиката и хората, които в своята цялост носят неопровержими белези на преднамерена нечестност и неуважение към обществото, примесени със съзнателно закононарушение (престъпване на изрично формулирани в действащи български закони принципи и изисквания).
Тъй като последното може да се квалифицира като тежко обвинение (което, ако се докаже, в една нормална държава би довело поне до оставка на финансовия министър, ако не и до по-тежки политически и административни последици), ще започна от него. Първото сериозно закононарушение се изразява в това, че подобна законодателна мярка, засягаща доходите на голяма част от гражданите, трябва да бъде внесена най-късно два месеца предварително за
обсъждане от социалните партньори
nbsp;
Някакво хипотетично изключение би могло да се случи при форсмажорни обстоятелства, но такива очевидно няма, освен достигналата патологични мащаби склонност на министъра на финансите да укрива истината. (Не коментирам твърде вероятната хипотеза въпросното форсмажорно обстоятелство да е просто липсата на пари в хазната, но прикриването на този факт е още по-тежко нарушение.) Не е ясно дали синдикатите и работодателите наистина ще обжалват текста, както заплашиха, но аргументите им са непоклатими.
Второто нарушение е още по-сериозно, защото дава пореден пример за погазване на базисни принципи на демократичното държавно управление. В Закона за администрацията, който регламентира и дейността на органите на изпълнителната власт (а Министерският съвет и министрите са такива органи), изрично е записан
принципът на предвидимостта
nbsp;
Въпреки че не е специално дефиниран в закона, този принцип има съвършено ясен смисъл – действията, в това число и административните актове, издавани от органите на изпълнителната власт, трябва да бъдат съобразени с изискването за предсказуемост.
Което ще рече – с възможността гражданите, фирмите и другите юридически лица да имат достатъчно яснота и време, за да могат да се подготвят за изпълнение на съответните актове. Държавата и тези, които имат мандат да я управляват, трябва да бъдат открити и кооперативни с обществото, а не да дебнат като пор зад кокошарник.
Именно по тази причина в нормалните държави (не като нашата), управлявани от истински държавници (не като нашите), такъв начин на осъществяване на промяна, засягаща интересите на стотици хиляди граждани, е невъзможен. Дори да се прецени и докаже, че е необходимо, подобно изменение на правилата би трябвало да влезе в сила най-рано през 2014 година.
Но тези формални закононарушения все още не са най-лошото в поведението на министъра на финансите и правителството. Има далеч по-осъдителни неща.
Преди всичко останало съзнателното
заблуждаване на обществеността
nbsp;
Когато изтече информация за готвената промяна, от Министерството на финансите обявиха (и лично министърът го потвърди), че такъв вариант не се предвижда и не се разработва.
Всъщност те не просто са знаели, а са работели по въпроса. Това не е обикновена подлост, а окто-подлост (осморна подлост). Някои биха възразили, че думите на нашите политици, а за съжаление и официалните позиции на българските институции, отдавна не се приемат за чиста монета.
Това е в значителна степен вярно, но опасно и неприемливо, защото означава разрушаване на фундаменталната връзка между гражданин и държава, абсолютно необходима за демократичното управление. Ако управниците лъжат гражданите, защо гражданите да казват истината на държавата? Защо да декларират доходи, защо да сигнализират за нередности, защо да съдействат за разкриване на престъпления? Това води до тотално отчуждаване, а отчуждението между гражданин и държава е летална диагноза за демокрацията. Дянков и другите днешни управници (както и управниците пред тях) не лъжат за пръв път, но дали ще им е за последен, зависи от нас.
Второ, напълно неприемливи са опитите за съзнателно манипулиране (въвеждане в заблуждение) на обществото чрез неверни и незащитими аргументи за въвеждането на новия данък. Проблемът не е в това, че министърът на финансите изглежда некомпетентен, неинформиран и дори невеж в някои отношения. По-сериозни са последиците от спекулациите с думи и принципи, които означават много за всяко съвременно демократично общество. Като например идеята за
социалната справедливост
nbsp;
и нейната реализация чрез конкретни политики и законови норми. Разбира се, гаврата с идеята и практиките, допринасящи за социалната справедливост, не започва от днес. Не по-малко възмутително бе поведението на т.нар. български социалисти, които не само въведоха плоския данък, без да им мигне окото, но и ни убеждаваха колко това е справедливо.
Но днешните управници минаха всякакви граници. Те знаят, че най-лесно ще съберат липсващите им милиони от множеството дребни спестители, които нямат реална алтернатива, нито политически и икономически ресурс да се защитят. Въпреки че е несправедливо да взимаш наравно от най-бедните и най-богатите. Като десерт идва и опитът с откровени лъжи, че така е в Европа – казано с едничката цел да се подсилят аргументите за една нечестна кауза.
Разбира се, не е вярно, че е така в Европа. Както в Европа, така и по света доходите от лихви под определен праг не се облагат. Тази категория дребни вложители се защитават – това е безусловен принцип дори в държави с доминиращи десни управления и политически нагласи. Да не говорим за необходимостта да се разгледат и други казуси – например да се облагат ли детските влогове, или влоговете, в които се набират пари за лечение.
Не съм съвсем сигурен колко пари реално ще събере държавата от този нов данък, нито колко ще струва администрирането му. Това, което е неоспоримо отсега, е, че такъв начин на действие ще нанесе неизмеримо по-големи щети от евентуалните ползи, които биха могли да се реализират с помощта на събраните средства. И най-вече ме плаши налагането на усещането, че държавата е един огромен октопод, който с пипалата си безмилостно засмуква малките рибки, а ласкаво гали събратята си.
Александър Маринов
