Тези дни министър-председателят на България попълни и без това вече дългия списък на перифразираните (от него) и усъвършенствани (според него) мъдрости от вековете. С крилатата фраза Думите отлитат, построеното остава той очевидно искаше да изтъкне действения, съзидателен характер на ръководеното от него управление като контрапункт на предишните, които само са говорили, а нищо не са построили.
Като изключим комичната страна на опитите на един спорен политик да се прави на большой ученый, афористичната активност на Борисов дава повод за наистина сериозна дискусия. Интересното, разбира се, не е преиначаването (съмнявам се да е умишлено) на оригиналната сентенция Думите отлитат, написаното остава. Българското общество се нуждае отчаяно от размисъл по темата
кое и защо остава
и трябва да остане.
Не поставям под съмнение необходимостта от големи инфраструктурни проекти и като цяло от построените, физически реални, железобетонни оставащи неща. Но големият въпрос е какво, кога, защо и за сметка на какво да се строи. Никога поговорката Залудо работи, залудо не стой не е важала за държавното строителство, а най-малко през XXI век можем да я приемем като рецепта за определянето на най-важните, съдбоносни за нацията насоки на влагане на публичните усилия. В нашата ситуация се натъкваме на едно очевидно неразбиране (ако не е нещо по-лошо) – очакването строежът на асфалтови и информационни магистрали да реши сам по себе си проблемите на обществото, на неговото материално и духовно ниво. Без да са проведени компетентни проучвания, анализи и дискусия кои точно от множеството възможни строежи да изведем като приоритет, без какъвто и да било опит да се прецени кое от вече построеното може да служи като пример за оставащо и кое трябва да бъде премахнато като амортизиран, неизползван или дори опасен строеж.
Ще бъде несправедливо да упрекваме единствено Борисов и ГЕРБ в
nbsp;
хиперболизиране на значението на построяването
(или премахването) на материалните неща. СДС разруши – в буквалния смисъл на думата – организационно-икономическата и оттук социалната структура на българското село с убеждението, че премахването на омразните текезесета е достатъчно за създаването на съвременно селско стопанство. В резултат на което на пазара вече трудно се намира селскостопанска продукция българско производство. Чехите не разрушиха кооперативите, а ги реконструираха според новата ситуация и постигнаха много по-добри (включително и политически) резултати.
В средата на 90-те години БСП издигна в култ възстановяването на промишлеността, разбрано буквално – спрените поради липса на пазари и приходи предприятия да заработят отново. През 1995 г. те наистина заработиха, но просто така, за да димят фабричните комини, а един министър дори даде разпореждане на директорите да не изплащат кредитите си към банките. Огромната част от заработилите фабрики обаче бързо натрупаха загуби, а тези, които наистина можеха да печелят, попаднаха в захвата на входно-изходната икономика.
Резултатът не закъсня, няма нужда да припомняме какво се случи през зимата на 1996-1997 година. Между другото, социалистите очевидно не са отишли много напред, след като защитават тезата, че един строеж (АЕЦ Белене) ще ни оправи. От тази гледна точка разликата между Борисов и Станишев не е съществена – единият иска да
строи магистрали, другият – АЕЦ
а нито единият, нито другият благоволяват да обяснят с аргументи какви точно проблеми ще решат (но и какви ще създадат) всеки един от тези строителни пориви.
Можем да продължим с редица съвсем реални държавни интервенции, които представляваха строеж, т.е. промяна или изграждане на нови неща, обявявани, ако не за панацея, то поне за нещо, което ще изиграе решаваща роля за възхода на страната. Можем да говорим и за масовата, а по-късно – за работническо-мениджърската (неслучайно наречена разбойническо-мениджърска) приватизация и за операцията с външния дълг на страната, и за профуканите милиарди бюджетни излишъци. Някой би възразил, че последните изброени не са строежи. Може да не са били строежи в буквалния смисъл на думата, но са представлявали реални промени в материалната среда на живот на българите, променили съществено (и все към по-лошо) условията за настоящото съществуване и шансовете за бъдещето.
Държавното строителство не е само и главно леене на бетон, нито дори измисляне на нови структури и правила. То е умение първо да мислиш, второ, да решаваш отговорно и аргументирано, трето, да действаш последователно, решително, но и открито. А това са наистина остро дефицитни качества сред тези, които днес ни управляват. И са ни управлявали през последните 22 години. Не само на ГЕРБ и Борисов, въпреки че днешната власт наистина би била достойна за комедиен сериал от рода на Да, господин министър-председател. Ако работите не вървяха към плач и страдание, а не към смях.
Но нека се върнем на днешните вълнения относно изреченото и построеното. Тъй като е ясно, че преди да дойдат бетоновозите, е нужно някой да обмисли вариантите, да ги съпостави, да планира достатъчно далновидно, няма как да пренебрегнем значението на мисълта и на основното средство за нейното изразяване – думите.
Думите, умните думи,
изречени намясто и навреме
са ахилесовата пета на днешното управление. Предишните управляващи не правеха чак такива словесни издънки, ала и те лъжеха безсрамно или изричаха абсолютно несъдържателни неща. Но тъй като днешните не направиха нещо по-същество, за да докажат несъстоятелността на предишните (не броим зрелищните арести и още по-зрелищните оправдателни присъди и пускания), ще се съсредоточим върху тях. Защото изречените от министър-председателя и неговите – в точния смисъл на думата – министри и депутати безсмислици имат статута на разрушителни материални фактори. Как иначе можем да коментираме последиците от следните мъдрости, изговорени през последните седмици и последвани от съвършено материални последици за стотици хиляди хора.
Как е възможно да представиш като политически организирана акция протестите на хората от Девин, Доспат и Борино срещу закриването на болницата им на фона на фактите за десетки смъртни случаи и усложнения, настъпили в резултат от транспортирането на болните до далечната смолянска болница? Как изглежда уравнението, в което от едната страна са два милиона лева, а другата – десетки, а в бъдеще стотици човешки животи? Защо тази страшна цена трябва да плащат обикновените хора, а тези, които са източили болницата, са недосегаеми – вече повече от три години – и за настоящата власт?
Как е възможно един министър да заяви, че надбавки и обезщетения за раждане, отглеждане на деца и т.н. не бива да се дават в пари на родителите, за да не ги изпиват. Означава ли това, че майките, които излязоха да протестират по площадите на столицата и редица областни центрове, са под влиянието на алкохолна абстиненция?
И ако проблемът с изпиването на детските е реален проблем за част от родителите, защо проблемът не се
назове с истинското му име?
Защото идват избори, а общността на родителите, пропиващи детските надбавки, е ценен електорален ресурс?
Защо отвързаха детските надбавки от минималната работна заплата? За да могат да спекулират с повишаването на тази заплата с предизборна цел, без да рискуват логичното увеличаване на разходите по веригата?
Защо направиха персонала от кръвните банки държавни служители – за да им вземат бонусите? И сега им предлагат 16% евентуално увеличение на заплатите срещу 40% намаляване на доходите? Последицата е налице – масово депозиране на заявление за напускане, което заплашва сериозно нормалното функциониране на болничната помощ. Борисов и неговите министри и депутати (както и останалите от политическия елит) не се притесняват от това – те са под ласкавите грижи на Правителствена болница.
Защо за някои (далеч не всички) строежи и за някои (малцина избрани) фирми пари има винаги и за всичко, а за всичко останало няма и трябва да реже до кокал? От спортни зали ли имат нужда университетите, или от инвестиции в дейности, които генерират интелектуален потенциал?
Както е тръгнало, железобетонните строежи на днешната власт не само ще ни излязат много скъпо, а има все по-реална вероятност от тях да се ползват все по-малко хора. А тези, които ще ги ползват, ще им измислят подходящи имена, свързани с останалото от Борисов и компания. Най-вероятно – несъвсем цензурни, подобно на наименованието на паметника пред НДК.
