Тези дни стана известно, че вицепремиерът Симеон Дянков обикаля страната като футболен скаут и ухажва кметове, членове или подкрепени от други партии да станат членове на ГЕРБ. Самият Дянков не отрече, а поясни, че кметовете осъзнавали колко добра работа върши правителството и колко добре би било за местните общности да се ползват от специалното отношение на управляващите (за което се предполага, че се осигурява от принадлежността на градоначалника към партията на властта). Вече бяха изнесени и примери за кметове, обявили, че ще извършат този
знаменателен политически трансфер
nbsp;
Някои от тях дори заявиха, че го правят за доброто на хората от общината. Дали наистина е за добро и дали е за хората от общината като цяло, или за точно определени хора, е друга тема… Други се заинатиха и дадоха да се разбере, че колкото и да ги ухажва министърът на финансите, няма да се пребоядисат. Което вероятно вещае лоши дни за управляваните от тях общини.
Този оригинален принос на ГЕРБ към съвременната демократична практика поражда някои въпроси. Преди всичко можем да се запитаме защо управляващите правят такава дивотия. Фактът, че не е първата, нито последната, не може да обясни предприемането на такава стъпка, противоречаща на конституцията, законите и неписаните норми на демократичната политическа култура.
Какво очакват да спечелят? Ценни кадрови попълнения? Едва ли, ако беше така, щяха да се опитат да ги привлекат преди изборите. Осигуряване на подкрепа за парламентарните избори? Може би, но не толкова със силата на личния лидерски пример (малцина биха подкрепили такава нелоялност), а по-скоро с оглед на организационно-техническите ресурси за влияние върху изборните резултати. Което дава още един ориентир относно начина, по който ГЕРБ възнамерява да остане на власт.
Демонстрация на сила
nbsp;
и уязвяване на противниците? Твърде детинско изглежда, но не е изключено.
Каквито и да са евентуалните ползи, загубите са неизмеримо по-големи. Преди всичко Дянков вече по нищо не се различава от Ахмед Доган, който взриви общественото недоволство преди изборите през 2009 г. със заявлението, че той разпределя ресурсите в държавата. Към множеството примери, че министърът на финансите злоупотребява с властта си и надвишава правомощията си да разпределя еднолично публичните финанси, се прибавя още един, при това илюстриращ използването на обществени фондове за тяснопартийна изгода. Като добавим, че ръководството на партия очевидно е осведомено и подкрепя тази екзотична инициатива,
ГЕРБ поема политическата отговорност
nbsp;
като цяло. Поредният закъснял опит за измъкване на премиера (Аз не знам там, как Цецо ги приема в партията) не реши проблема, а го задълбочи, както обикновено става, когато Борисов реши да дава съвети. В случая – великодушното съгласие, че кметът на Съединение не е нужно да става член на ГЕРБ, достатъчно е да стане независим, за да не го дърпат разни партии.
Трябва да припомним, че при всички незаконни и непочтени практики на предишните правителства толкова далеч не се е стигало. Това е открито признание, че правителството работи с местната власт на основата на двоен стандарт – своите общини се ползват от всевъзможни облаги, а за чуждите остава дежурното оправдание криза е, няма пари, допълнено с оригиналното обяснение на Дянков, че това е така, защото 60 години управлявали комунистите. Да му се неначудиш на вицепремиера – кога стана чиновник на Международния валутен фонд, кога се превърна в такъв яростен антикомунист. Както и премиерът, впрочем.
По-нататък, едва ли скандалът ще остане само за вътрешна употреба. Станишев няма да пропусне да го ПЕС-оизира,и то в момент, в който управляващите получиха пореден брюкселски шамар заради аферата Марковска. Любопитно е как сега ще реагират босовете на Европейската народна партия, които бранят правителството като Раймонда Диен. Може би цитират – пряко или по смисъл – преценката на един американски президент за поредния латиноамерикански диктатор:
Кучи син, но наш кучи син
nbsp;
Освен това подобно политическо съблазнителство има и по-лоша страна – то показва несигурност и страх пред наближаващите избори. Явно ръководителите на ГЕРБ разполагат с автентична информация за динамиката на нагласите в обществото и разбират, че рязането на ленти няма да е достатъчно за добро представяне на изборите. Прибягването до подобни панически похвати ще демобилизира кадрите на управляващите и ще ускори една неизбежна бъдеща тенденция – примъкналите се към ГЕРБ интересчии от всевъзможни крилца и перца ще се изпарят веднага след като усетят, че ледът се пука. За да се пренасочат към поредните властници.
Но всичко това са проблеми на ГЕРБ – каквото са дробили, това да сърбат.
По-съществен е въпросът какво да правят кметовете, попаднали в подобна, меко казано, деликатна ситуация. Може би ще бъда упрекнат, но няма да ги посъветвам да възприемат героичната позиция на кмета на Калофер (при това безпартиен), който заяви, че дори финансовият министър да му предложи милиони за проекти в общината, няма да се съгласи да стане член на партия ГЕРБ. Позиция, несъмнено почтена, но в днешните условия непродуктивна и, което е по-важно, не единствено приемлива. С властници като днешните може да се действа по друг начин.
Не е ли по-разумно – ако наистина кметът иска да работи за хората, а не за лично облагодетелстване – да направи персонален политически компромис, да вземе парите и да ги използва за добруването (а в редица случаи – за оцеляването) на общината. А когато дойдат изборите – да действа по съвест.
Всъщност, става дума за нещо много по-важно и трудно – как да се справим с днешния политически елит, който се е вкопчил за позициите си и очевидно ще ги брани с всички средства. Да се призовава към отговорност в името на държавността е безсмислено – както каза един емблематичен депутат от управляващите по повод сечта в планините, държавата сега е наша, и горите са наши, така че ще правим каквото си искаме. Да се разчита на съпричастност към автентичните демократични ценности и норми е нелепо – за българските властници те са нещо чуждо и непонятно, което става само за словоблудство. Да очакваме съобразяване с европейските стандарти и институции е нереалистично – нашите политици се позовават на тях само когато виждат в тях одобрение и похвала.
Ако искаме да се отървем от паразитите в гривата на лъва (все по-проскубан и измършавял), трябва да приложим подхода –
с техните камъни по тяхната глава
nbsp;
Знам, ще ми припомнят мисълта за целите и средствата и това, че лошите средства компрометират добрите цели. Но друг избор няма, като имаме предвид, че тази много малка и много вредна каста е концентрирала цялата власт – политическа, административна, съдебна, медийна, икономическа.
Един проблясък на надежда идва от обстоятелството, че сред днешните представители на политическия елит има, макар и малко на брой, хора, които са достатъчно умни, предпазливи и далновидни, за да предвидят последиците от безбрежната арогантност. Може да се спори дали е редно процедурата да бъде пожертвана, доколкото върху нея се крепи законността (както направи президентът Плевнелиев в случая с Венета Марковска), но и безизходицата отдавна стана непоносима. Вероятно има и други, които се досещат, че стабилността на институциите (и на хората по върховете им) идва не от формалните правомощия и от бариерите на процедурите, а изключително от легитимността, т.е. обществено признатата полза и справедливост на техните действия. Вероятно българските политици не са единствените по света, които са си помислили, че вместо да убеждаваш обществото, е достатъчно да пазаруваш избиратели, изборни комисии или направо избрани длъжностни лица. Но там са разбрали, че този път не води до никъде.
Тук очевидно не са и кълбото с демократичната прежда все повече и все по-безнадеждно се уплита.
nbsp;
nbsp;
