Делото САПАРД за пране на пари пропадна и всички сме много възмутени. Защо обаче, не знаем. Кое от т. нар. знакови дела не е пропаднало, че да не пропадне и това? Безкраен низ от оправдателни присъди и тук-таме някоя условна. Радостта от инцидентните тежки наказания стига най-много до първата инстанция. Горната е безпощадна и заличава вътрешното убеждение на долната със свое убеждение, още по-вътрешно.
И все пак – законът един и същ, доказателствата – същите, а присъдата – обратна. Да е в едно от сто дела – да го разбереш. Да е съдебна грешка – също. Грешка обаче никой не признава – нито прокуратурата, нито съдът. Всички прави, а народът гледа накриво. В случая се стигна и до единомислие – съдът оправда недолюбваните от ОЛАФ Людмил Стойков и Марио Николов, а прокуратурата се съгласи. Хем безгрешни, хем единодушни.
Ама щели да разследват прокурора по делото, че оттеглил без знанието на началниците му протеста срещу оправдателната присъда. По какви доказателства? У нас те никога не стигат, дори да са с купища. А как ще оспориш вътрешното убеждение на един магистрат? В това е убеден човекът, това пише. Не можем да търсим сметка и за бъркотията в йерархията на прокуратурата. Преди да бъде въздигнат в конституционен съдия, бившият главен прокурор Борис Велчев ни втрещи с откритието, че тя нямала сериозен провал. Написа и книга срещу обвинителния уклон, с която стана професор. Междувременно искаше декриминализация на половината Наказателен кодекс и кореше Брюксел, че не вижда успехите му. И че там пресилват нещата с интереса си към знаковите дела.
Най-сетне да припомним, че такива вече няма след решението на новия ВСС да закрие едноименната комисия. Точка по въпроса!
nbsp;
nbsp;
nbsp;
