Един от най-сложните проблеми на финансовата система е как властите да се справят с изпаднала в неплатежоспособност международна банка, за да защитят парите на данъкоплатците. Първият опит за решаване на казуса се появи на 10 декември под формата на трансграничен план на банковите регулатори от САЩ и Великобритания. Той беше представен от председателя на щатската Федерална корпорация за гарантиране на депозитите Мартин Грюнберг и от заместник-председателя на Бенк ъф Инглънд Пол Тъкър. Според тях това са първите конкретни стъпки за премахване на проблемите от прекалено големите, за да фалират международни банки. Проблемите, които се опитват да решат регулаторите, са сходни с тези при фалита на Лиймън брадърс холдингс през 2008-а, когато разформироването на инвестиционната група бе усложнено от факта, че тя имаше значителен по размер бизнес в Лондон, който бе подчинен на английското право. Същата ситуация би могла да възникне отново, защото мнозинството от най-големите американски и английски банки имат поделения във всяка от двете държави.
В стратегическия общ документ на Федералната корпорация за гарантиране на депозитите на САЩ и на Бенк ъф Инглънд е изложена предпочитаната от тях стратегия за управление на евентуален колапс на големи техни международни банкови групи (12 на брой), която би могла да се приложи и за 16 кредитори със системно значение в други държави. В резюме целта е акционерите на изпадналата в беда институция от двете страни на Атлантика да осигурят парите за необходимия за работата й капитал, за да не се товарят данъкоплатците, както това се случи в САЩ и във Великобритания след избухналата през 2008-а криза. Висшият мениджмънт на заболялата група ще бъде отстранен, а тя ще бъде преструктурирана, без да се прекратяват основните й бизнес функции. Същевременно здравите оперативни поделения – чуждестранни и национални – ще получат право да продължат дейността си, за да се ограничат щетите върху по-широката икономика на страните.
В ядрото на стратегията е идеята съответният регулатор да се осъществи интервенцията първо върху компанията майка и след това да започне преструктурирането. По този начин, според документа, ще се избегнат отделни териториални и насочени срещу конкретен субект процедури по несъстоятелност, какъвто беше случаят с Лиймън брадърс. Контролните органи се надяват, че този подход ще формира пазарните очаквания и ще минимизира дестабилизиращата несигурност след банковата експлозия. Следващата фаза е банката в неплатежоспособност да бъде вдигната на крака от съответния регулатор, като за целта той трябва се разпореди с дълга на компанията майка и да го превърне в достатъчен капитал в подкрепа на бъдещата дейност на кредитната институция.
Тази стратегия обаче повдига доста въпроси. От една страна, тя е просто готовност за сътрудничество и не дава правомощия на нито един контролен орган да се намеси в чуждата юрисдикция, за да преструктурира болно дружество.
На второ място, някои анализатори се съмняват, че финансовите регулатори ще използват предлаганите инструменти в разгара на криза. Под заплахата от финансова нестабилност те едва ли биха тръгнали да накърняват интересите на банковите кредитори и по-скоро биха опитали някаква форма на държавна спасителна акция.
Третият спорен момент е, че компаниите майки в общия случай нямат достатъчно финансови ресурси, за да стабилизират балансите на пострадалата институция. Например, холдингът на Джей Пи Моргън Чейз има дългосрочен дълг в размер на 116 млрд. щ. долара, което е 5% от общия размер на банковите активи от 2.3 трлн. долара. В случая с Гълдмън Сакс делът е малко по-голям – 14 процента. Следователно контролните органи ще трябва да преценят подходящия обем на дълга на родителя. Регулаторите в САЩ обмислят да принудят най-големите банкови групи да държат достатъчно дълг на това най-високо ниво. Докато във Великобритания се обмисля на банките да се даде право на избор между две опции: преструктуриране, при което повече дълг да се емитира от холдинговата компания или разработване на наредба, регламентираща поемането на загуби по дълга на най-високите в йерархията структури на всяка банкова група.
На четвърто място, някои скептично настроени анализатори посочват, че оповестените на 10 декември мерки едва ли ще са достатъчни, за да овладеят положението в случай на едновременен фалит на няколко големи международни банки.
Във всички случаи обаче американско-английското сътрудничество е стъпка напред и на теория може да покрие достатъчно голям обем от чуждестранната дейност, осъществявана от националните банки. Например петте най-големи щатски кредитни институции извършват средно 88% от чуждестранните си операции в Обединеното кралство, по данни на Федералната корпорация за гарантиране на депозитите. Почти същото се отнася и за английските компании.
