За първия (в общи линии) демократичен и проведен в нормални условия референдум в българската история се изговори и изписа много. Някои биха казали, че повече коментари са излишни, но тъй като явлението е не само по-рядко срещано, но и много по-важно от обикновените избори, мисля, че тепърва трябва да започнем да разсъждаваме какво и защо се случи.
За мен темата и конкретната формулировка на въпроса на референдума не са от особено значение. Не защото развитието на ядрената енергетика е маловажен или лесно решим проблем. А защото самият избор на темата и трагикомичните перипетии около формулирането на въпроса и провеждането на допитването са следствие от други, по-дълбоки и по-важни процеси. С риск да бъда упрекнат в конспиративно мислене, убеден съм, че изборът на тема, която със сигурност няма да провокира силна гражданска активност и високо участие, съвсем не бе случаен. Могат да бъдат изброени поне десет теми, които вероятно биха провокирали да идат до урните поне двойно повече българи и същевременно биха могли да имат далеч по-силно отражение върху развитието на страната. Но това не стана. Защо?
Според мен основната причина е ясна и именно тя поражда най-сериозния обществен
вододел на нашето време
България е разделена на две непропорционални части – едно малцинство, което е заграбило огромни публични ресурси и иска до безкрайност да продължава да се разпорежда с тях по свое усмотрение, и едно мнозинство, което бавно и мъчително търси пътя към реализирането на своите естествени (за демократичната уредба) граждански и политически права и отговорности. Мнозинството може да гарантира надмощието и привилегиите си само ако изолира мнозинството от процеса на взимане на решения.
И тъй като това вече не може стане главно чрез традиционните репресивни методи, остава манипулацията. Манипулацията, която наблюдаваме повече от двадесет години – чрез разнообразни и понякога наистина изтънчени способи мнозинството от българите да бъде отвратено и отклонено от участието в управлението на държавата, по възможност – трайно прогонено от страната въобще. За да може, когато си отидат отвратените, да останат отвратителните.
Именно по този вододел премина разделението на обществените сили в България и при отминалия референдум. Първият, най-важен и най-негативен резултат от това събитие, бе поредната успешна стъпка на малцинството да отврати мнозинството и да потуши, поне временно, надигащия се обществен гняв и опитите на различни островчета на гражданството да поемат живота в ръцете си. Внушенията за несъстоятелността на конкретната формулировка бяха умело екстраполирани до масова нагласа за безсмислието на референдума, на пряката демокрация въобще. Доколкото бяха лансирани идеи за някакви алтернативни теми за допитване до народа, почти всички бяха също толкова ирелевантни към най-важните, дългосрочни предизвикателства пред българската нация и държава. Ако прибавим и рестриктивното законодателство, и умишлено смачканата информационно-разяснителна кампания, и различните организационно-технически хватки за отблъскване на гражданите, и демонстративното пренебрежение на първите държавни мъже и жени, картината става ясна. Нужна бе
фарсова версия на пряка демокрация
за да бъде компрометирана и вероятно осуетена реализацията на автентична такава, която да забие пръста дълбоко в гноясалата тъкан на българските псевдоелити .
Защото, въпреки уж непримиримо различните си позиции, по-голямата част от българските елити бяха умишлено и координирано от едната страна на барикадата – срещу народа си. С това искам категорично да подчертая илюзорността на различията между основните политически формации по повод на референдума. Нито една от големите (парламентарни и извънпарламентарни) партии не желаеше и затова не направи нищо, за да провокира наистина активно и масово участие на гражданите. Ако в БСП бе наистина останала поне малко социална чувствителност, тя можеше да инициира и спечели убедително референдум по всеки от тежките социално-икономически проблеми на страната, породени и задълбочени от погрешни политически и законодателни решения. Но това, разбира се, е невъзможно при сегашното олигархично ръководство на левицата, което провежда и подкрепя от години последователна антисоциална политика в интерес на шепа свръхбогати. Ако традиционната десница бе наистина загрижена за демокрацията, тя можеше да поведе гражданската съпротива срещу извращаването и погазването на основни демократични ценности и принципи. Ако формациите, претендиращи да носят нещо ново в българската политика, бяха наистина реформаторски, те щяха за призовават не за бойкот, а за мотивирано участие.
Но не би. Пролича стремежът публичният дебат да остане впримчен в капана на стари, изпразнени от съдържание, напълно непродуктивни дилеми. Доколкото имаше някакъв импулс да се привлече гражданството, той бе изцяло в руслото на конюнктурната формула умерена гражданска активност в рамките на партийния интерес. За съжаление за обществената резигнация допринесоха и повечето от тези, които би трябвало да будят, а не да приспиват гражданското съзнание. Журналисти, анализатори, изследователи, общественици – в огромното си мнозинство те добавяха аргументи защо не трябва да се участва и какво ненужно и скъпо удоволствие е референдумът.
И така, с дружни усилия на водачите на нацията целта бе постигната, вредата бе нанесена. Но това е само едната страна на монетата. Както казва народът, макар и да не го питат в референдум, много лошо не е на лошо. Защото смачканото, принизено, конюнктурно експлоатирано общонародно допитване открои нещо много важно – неистовия страх на партийните върхушки от народа.
Партиите несъмнено искаха да използват референдума като някаква репетиция или проверка преди парламентарните избори през лятото. И въпреки че би трябвало в общи линии да са наясно какво ще покаже проверката, резултатите дружно ги хвърлиха в паника. Отново бяхме свидетели на дежурните опити всеки да се изкара победител, но този път представлението бе повече от неубедително. Дори тази ограничена гражданска активност потвърди най-лошите страхове на българските политици. Нека обобщим фактите, които бележат
провала на партийните елити
но вещаят победа на гражданското общество.
Първо, регистрирахме първото, и то тежко поражение на ГЕРБ и лично на Бойко Борисов. Несвързаното бръщолевене на премиера относно победата на Джокович и мача на Челси всъщност бе неовладяна стресова реакция на факта, че командите му вече не се изпълняват. При хора и организации, които градят поведението си върху мита за собствената им непобедимост, първата загуба, развенчаваща този мит, има катастрофален разрушителен ефект.
Резултатът не закъсня – Борисов отърча в Сопот и започна чистка около себе си, но не за да решава натрупалите се проблеми, а в отчаян опит да възстанови невъзстановимото. От тази гледна точка например персоналният избор на нов министър на образованието е класически пример за политически Стокхолмски синдром. Премиерът дълго време печелеше благодарение на инстинкта си, но когато сред инстиктивните импулси започне да доминира страхът, краят е близо.
Второ, получихме поредното убедително потвърждение, че БСП е достигнала таван, който със сегашното си ръководство и сегашната си политика не е състояние да преодолее. Макар и подкрепена от националистическите формации, в изгодна за опозиционно говорене среда и благоприятен политически контекст, левицата си остана в предела на отдавна установения електорат, не събира нова подкрепа и не покрива претенциите за някаква алтернатива на управляващите. Първата победа на Станишев за 12-те години, откакто е начело на БСП, бе също толкова неубедителна, както и цялата му кариера на партиен лидер. Позата му на защитник на народовластието предизвиква раздразнение, а не въодушевление.
Трето, остана недоказано, че партията на Кунева иска и може да бъде алтернатива на днешния политически елит. Партия, която осъществява първото си участие в избори под знамето на бойкота (при това мотивиран от чувство за непълоценност и дребни кръчмарски сметки), трудно може да се приеме като партия на гражданите, дори и по разтегливите български стандарти. Да не говорим за видимия дефицит на лидерство и убедителни говорители на партията.
Ако обобщим поуките за вредата и ползата от референдума: излъгаха ни за пореден път, но шансовете да е за последен път нарастват.
Александър Маринов
