Гергана Жулева е един от основателите и изпълнителен директор на Програма достъп до информация. В тази област работи от 1995-а и зад гърба си има повече от 50 реализирани проекта, свързани с кампании, наблюдения и обучения. Член е на управителния съвет на Международната мрежа на застъпниците за свобода на информацията (Freedom of Information Advocates Network), на редакционния съвет на FreedomInfo.org, на международния консултативен съвет на Access-Info Europe и на консултативния съвет на Privacy International.
nbsp;
Г-жо Жулева, в началото на седмицата Програма достъп до информация и Интернет общество – България порицаха Министерския съвет и Топлофикация София ЕАД за грубо нарушаване на неприкосновеността на личния живот през 2012-а. У нас обаче има редица други дребни казуси, които също потъпкват човешките свободи. Какво ще кажете за случаите, при които хотели задържат личните карти на клиентите си като гаранция срещу кражби?
– Това е абсолютно неправомерно. Могат да задържат кредитната или дебитната ви карта, за да си гарантират плащането, но не и личните документи. Законът им дава право да записват лични данни по-скоро от мерки за сигурност – например, ако на съответното лице се случи нещо, да съобщят на близките му. Но след края на престоя би трябвало да унищожават тази информация, което е основен принцип при събирането и обработката на лични данни. Дали това се прави, е въпрос на проверки, ето защо при констатирано такова нарушение е необходимо човек да се оплаче в Комисията за защита на личните данни.
Търговските обекти, в които се плаща с кредитна карта, също искат документ за самоличност…
– Да, за да се удостовери дали клиентът е реалният собственик на картата. Но нито я снимат, нито взимат информация от нея. Това не е събиране на лични данни и не попада в графата злоупотреби, а е по-скоро за наша защита.
Все по-често се случва мобилни и кабелни оператори да упражняват системен тормоз върху потенциални бъдещи клиенти и дори върху бивши, защото разполагат с телефоните и адресите им… Това не е ли нарушение на закона?
– За съжаление всеки случай е конкретен и взаимоотношенията търговец-абонат не могат да се обобщят така лесно. Съветът ми е да четем договорите, които подписваме, дори да са във вида на общи условия, за да видим какво пише вътре. В много случаи се оказва, че самите ние сме сложили подписа си под документ, който дава извънредни права на другата страна или пък не ни позволява лесно да прекратим договора си с нея. А без нашето информирано съгласие никой няма право да обработва данните ни.
Кой е най-фрапиращият случай на злоупотреба с лични данни във вашата практика?
– В работата си се занимавам главно с отказан достъп до обществена информация. След приемането на Закона за защита на личните данни през 2002 г. всички жалби и разглеждането на конкретните казуси преминаха в Комисията за защита на личните данни. Фрапантни за мен са случаите, при които държавни институции пазят информацията за публични фигури. Преди време например ни бяха отказани подробности за образованието на членовете на политическия кабинет на едно от министерствата с мотива, че това са лични данни. Миналата година пък с наша помощ журналисти се опитваха да разберат къде отиват субсидиите на независимите депутати, след като напуснат политическата си формация, и се оказа, че политическата ориентация на тези народни представители също се смята за лични данни. Което вече е пълен абсурд, защото ако беше вярно, не би трябвало изобщо да има избори в държавата. Да не говорим, че част от информацията за публичните лица не попада под защитата на закона за личните данни и това е описано в нормативната уредба. Такива са данните за притежавани недвижими имоти,конфликт на интереси или принадлежността към структурите на Държавна сигурност. Личните данни на гражданите, политическата или религиозната им ориентация трябва да бъдат защитавани, а не образованието или трите имена на заместник-министрите.
На практика се получава точно обратното – обикновеният човек у нас трудно успява да остане анонимен, а обявяването на поименен списък с премиите на чиновниците се оказва невъзможна мисия…
– Да, в последните години трудно се установява баланс между достъпа до обществена информация, интереса към този вид данни, решенията на съответните органи и най-вече тези на съда. Първо трябва да се направи добра преценка къде е границата между защитата на личните данни и обществения интерес.
Прозрачно ли е тогава сегашното правителство?
– Трябва да отбележим първо, че през 2009-а правителството отвори своята вътрешноправна информационна система – сега тя е достъпна в интернет и всеки може да види какво се е обсъждало на заседание на Министерския съвет. За сравнение, през 2003 г. един журналист води дълго съдебно дело за това, че му беше отказана стенограмата от първото заседание на кабинета на НДСВ. Второ, това правителство се присъедини към международната проява Глобална инициатива за открито управление и впоследствие прие оперативен план, който съдържа 33 мерки.
И какви са резултатите от тези промени?
– Всяка година проучваме общо 490 интернет страници на български институции в изпълнителната власт, които са длъжни по закон да публикуват повече данни за дейността си, и се забелязва бавно и постепенно (може би по-бавно, отколкото на нас ни се иска)подобряване на показателите на активната прозрачност. Едно от нещата, което прави добро впечатление, е, че миналата година бяха приети специални задължения за онлайн публикуване на бюджетите и финансовите отчети – Министерството на финансите и някои други ведомства обявяват ежедневните си плащания по СЕБРА и те могат да бъдат проследени от всеки. Ситуацията определено се подобрява, но скромното ми мнение е, че промяната става само чрез обществен натиск – натиск от страна на медиите за по-голяма прозрачност от страна на гражданите, които подават заявления, и от страна на организации като нашата, които следят какво се случва в публичния сектор.
Какво още искате да се случи за по-добър достъп до информация?
– На много ниско ниво все още са финансовата прозрачност и бюджетната отчетност. Желанието ни е да има по-голяма прозрачност около договорите за обществените поръчки, тъй като при тях институциите ползват обществени пари, договорите се изпълняват с бюджетни средства и трябва всеки да може да проследи тези плащания. Затова сега, успоредно с проучването на интернет страниците на споменатите 490 институции, изпращаме и едни заявления, в които ги молим да ни предоставят копие от последния договор по обществена поръчка, подписан от тях през миналата година. Приятно съм изненадана, че почти 170 ведомства вече са ни изпратили такива копия, но истински ме изумиха мотивите, с които други от запитаните отказват да ни предоставят информацията. По Закона за обществените поръчки, особено що се касае до откритите търгове, те са длъжни да обявяват тези договори в Агенцията по обществените поръчки, след което данните влизат в нейния регистър. На нас обаче ни отговарят, че името на фирмата изпълнител или цената на поръчката са търговска тайна, което е не само смешно, но издава и непознаване на нормативната база. В допълнителната разпоредба на измененията в Закона за достъп до информация от 2008 г. ясно е записано, че цената, предметът, изпълнителите, подизпълнителите и санкциите по тези контракти не могат да бъдат търговска тайна. И който не иска публично да е известно, че участва в такава поръчка, не би трябвало изобщо да се явява на конкурс за нея.
Имате ли лично обяснение защо финансовата информация у нас се пази толкова строго дори в нея да няма нищо нередно?
– Такива са традициите. За разлика от други европейски държави, в България няма традиции за прозрачност на финансовата информация. В Швеция например, където функционира най-старият закон за свобода на информацията, декларациите на гражданите са в публичен регистър. У нас това е защитена информация и е почти немислимо да се случи. От друга страна, има данни, които не се крият умишлено. В общините, да речем, тази информация отдавна е публична и самото приемане на бюджетите става след обществено обсъждане. Вероятно другите институции също ще преодолеят този консерватизъм.
Ще се справим ли с корупцията, щом толкова строго си пазим информацията?
– Достъпът до информация е само условие за превенция на корупцията, но не я отстранява сам по себе си. Има си органи, които установяват къде е истината при констатирано нарушение. Защото това, което понякога изглежда като корупция, може да е нещо съвсем друго. Отказът за предоставяне на информация също не би могъл да се тълкува като сигнал за нарушения, тъй като в много случаи е свързан просто с непознаване на законодателството.
