С относителното затихване на уличните протести и префокусирането на вниманието към предстоящите избори зачестиха анализите и оценките какво се случи (или какво се случва). Видимо набира скорост интерпретацията, че нищо особено не се е променило. Някои автори дори направиха категоричното заключение, че след протестите България си остана същата, обосновавайки се с твърдението, че хората на улицата не са успели да постигнат нищо, освен оставката на Бойко Борисов, което дори не било сред основните им цели. Други наблюдатели определят спада на напрежението като затишие пред буря, някои дори говорят, че настъпилото спокойствие е окото на урагана, който предстои да удари с още по-голяма сила.
Трудно е да се определи със сигурност бъдещото развитие на събитията, което зависи от поведението на милиони хора и от многобройни фактори. Но по-лесно е да бъдат отсети и елиминирани очевидно неверните оценки. Тук бих поставил отново въпроса защо хората формулират подчертано неверни оценки на действителността. Според мен възможните причини са три – защото са непросветени, предубедени или платени.
Познавам доста обикновени хора, които наистина смятат, че нищо не е станало и че нищо няма да се промени, защото тези, които са захапали кокала, няма да го пуснат. Разбирам тяхното безверие и не ги съдя. Те са типичната жертва на системата, чието перфидно средство да увековечи господството си е да убеди колкото е възможно повече граждани, че всяка съпротива е безсмислена.
Пред очите ми са и немалко образовани и интелигентни хора, които упорито отстояват неверни тези, защото не желаят да преосмислят минали и днешни оценки. Понякога това е искрена заблуда, понякога – подсъзнателна автоиндулгенция за собствената малодушна пасивност, понякога – чисто и просто интелектуална поза, желание да се противопоставиш на банално-очевидното. И тях също разбирам, въпреки че не мога да ги оправдая.
Най-вредни са интерпретаторите от третата категория. Не бих могъл да ги характеризирам по-добре от Еми Барух: елегантното приплъзване покрай семафорите на властта на една особена група ерудити, импортна стока, които са в състояние да обяснят всички знаци на управляващите според произволен алгоритъм, удобен, угоден…експерти, които сърфират от проект на проект, политолози и интелектуалци с променлив срок на годност. Хора, които пренебрегват нашето ние заради тяхното аз. Днес улицата плаща тяхното вчерашно мълчание.
С този вид душещи откъде идва поредната порция изгода интерпретации трябва да се спори безкомпромисно. Затова по-нататък ще представя няколко аргумента защо България вече не е същата.
Преди всичко България и най-вече българският народ (или поне три четвърти от него) не са същите не заради и дори не след протестите. Протестите бяха индикатор, измерено взривно покачване на градусите на обществената температура, отразяваща тежко болестно състояние. Първата важна промяна – която е предпоставка за всички следващи събития – е
идентифицирането на агента на болестта
Терорът на монополите и картелите, системната злоупотреба с власт, легитимно санкционираното от закони и институции ограбване не са случайни явления. Обществото осъзна, че това е съзнателно израждане на една иначе добра система и че всъщност това, което имаме, не е никаква демокрация. Това е безмилостна диктатура, прикрита със смокиновото листо на изпразнени от съдържание и безплодни фасадно-демократични процедури. Преди тази реалност осъзнаваха малка част от българите, сега това е доминиращата нагласа, независимо доколко прецизно се артикулира.
Нещо повече, обществото посочи и виновниците – елитите, които управляваха България през последните две десетилетия. Не един или друг човек, не една или друга партия, а всички заедно, в сговор и трогателно единство зад показното дърляне. Само върхушката не желае да разбере това, което политическата наука отдавна е изследвала и доказала – сривът на легитимността води след себе си неизбежния край на загубилите доверието на обществото елити. Затова Вилфредо Парето е написал преди повече от век, че историята е гробище на елитите. Бих добавил – към тази последна дестинация са отпътували елити, много по-образовани и заслужили, отколкото нашите.
Не е нужно да си гениален учен, достатъчно е просто да познаваш историята, за да разбереш, че този процес е необратим и не спира, докато не бъдат излъчени необходимите на обществото нови елити. Дори някои по-умни български политици вече проумяват това и съвсем не е случаен напливът на заявилите желание да напуснат политическото поприще. Останалите по-глупави (или по-уязвими заради деянията си) ще се опитват да се задържат до последно и, разбира се, в последна сметка ще бъдат изчовъркани като рапан от черупката му.
Вторият важен аргумент в полза на твърдението, че България вече не е същата, е нарасналата до небивали (и, трябва да признаем, опасни) граници обществена и
индивидуална решимост за натиск
за постигане на желаната промяна. Зачестилите актове на агресия и автоагресия, най-вече трагичните самозапалвания, не са изолирани актове на невменяеми хора. Самозапалването по принцип е особен вид самоубийство, то носи послание към общността. Това послание се споделя, умножава и засилва решимостта на останалите. Затова Пламен от Варна се превърна (и тепърва ще се утвърждава) като символ на порива на народа за справедливост, така както студентът Ян Палах стана символ на съпротивата на чехите срещу братската помощ през 1968 година.
Освен това стихването на повече или по-малко стихийните улични действия неправилно се интерпретира като траен спад на протестната вълна. Истината е, че въпреки масираните и коварни действия на политическата класа, въпреки опитите да бъдат заведени в кьорсокака на политическата пасивност (да си припомним бързо оттегления призив за бойкот на изборите) една значима част от гражданите започнаха да се прегрупират, намериха пролука и очевидно ще направят легитимен опит да се явят на изборите през май. Не изключвам възможността да бъдат възпрепятствани чрез машината на ЦИК и послушната съдебна система, но това само ще налее масло в огъня. Иван Кръстев е прав, когато твърди, че досега всички кризи в страната са се решавали чрез договаряне вътре в елита, но днес такова договаряне е трудно, а и няма да бъде достатъчно, защото сега обществото не е разделено на ляво и дясно, а на горе и долу. Влизането дори на една малка парламентарна група, представляваща протестиращото мнозинство, ще промени кардинално ситуацията, защото за пръв път през последните 20 години ще има координирано и неподправено парламентарно и извънпарламентарно действие за промяна.
Третият аргумент в полза необратимостта на промените е свързан с очевидната
паника и неадекватност сред елитите
За този вече трудно контролируем процес има множество индикатори. Може би най-фрапираща е лавината от безумни обещания, изсипали се още преди началото на предизборната кампания. Сидеров обеща 1000 лв. минимална заплата, БСП го надцака с 40 на сто увеличение на всички доходи, в т.ч. в частния сектор (не е ясно как държавата може да направи последното). Обещават три деца на семейство, физкултурни салони във всички училища и национализация на всички комунални услуги. Това не е обикновеното предизборно залъгване, това е безсмислено лъгане, очевидно дори за най-обикновените и отчаяни хора. Сигурно по повод на такива ситуации народът казва Когато Бог реши да накаже някого, първо му взима ума.
Израз на пълно неразбиране на реалността са и намеренията на основните партии да се договорят за някакво програмно правителство след изборите. Сега не е 1991 г., втори път номерът За Бога, братя, не купувайте! няма да мине. Тогава имаше надежда и всеки вярваше на своята партия. Сега не вярват на никого, поне не и сред тези, които се канят да ни свият познатия номер.
Друга характерна илюстрация на обзелото политиците паническо безумие е идеята за т.нар. изборен борд, която бе лансиране от служебния премиер, но очевидно е съгласувана на консултации с политическите сили. Първоначално Марин Райков покани в борда всички лидери на партии и представители на протестиращите, но някой бързо му дръпна юздите, тъй като впоследствие той обяви, че е изпратил писма само до парламентарно представените партии. Тоест очаква се отново вълците да пазят стадото.
Само че старите влъхви пропускат да видят, че стадото вече не се състои от кротки добичета, готови да отидат на заколение. Бурята може да е поутихнала, но не е приключила.
Александър Маринов












