БАНКЕРЪ се роди на 12 април 1993-а -три години след като премиерът Андрей Луканов обяви мораториум върху плащанията по външния дълг на България. Вестникът направи първите си стъпки по време на вододела между две епохи – чист социализъм в икономиката и начало на пазарно стопанство съчетани с политическата демократизация на страната. Историята на БАНКЕРЪ отразява пътя на изстраданата българска финансова автокефалност, възродена след пълната изолация от международните финансови пазари, настъпила след фалита на държавата на 29 март 1990-а.
Началото
Днешната банкова система е зачената на конгреса на Съюза за стопанска инициатива на гражданите (ССИГ) на 28 април 1990 година. Нейни стратези са участниците в новопоявилата се тогава организация на бивши номенклатурни кадри – бъдещи честни частници, които вземат решение за учредяване на търговски банки у нас. Присъства Желю Желев, в качеството си на председател на СДС. Предложена е и поправка на чл.13 от конституцията – да се премахне държавният монопол върху банките. След броени дни парламентът гласува промяната. Така решението на депутатите за изменението на чл.13 открива пътя за създаването на частни кредитни институции.
През същата тази 1990-а политиците залагат първата голяма бомба в банковата система, която три години по-късно взриви БНБ заради скандала Емил Хърсев – Тодор Вълчев. На прословутата Кръгла маса, където лидерите на управляващата БКП обсъждат с демократичната опозиция и синдикатите бъдещите политически и икономически реформи в България, е поставен въпросът за ръководството на БНБ. Постига се съгласие тогавашният млад преподавател във ВИИ Карл Маркс Емил Хърсев да ръководи изграждането й като независима емисионна институция. Политиците обаче решават, че временно банката трябва да бъде оглавена от личност с авторитет в чуждестранните финансови среди, която след време да предаде гуверньорския пост на Хърсев. Тази личност се оказва проф. Тодор Вълчев, който след приемането на Закона за БНБ през 1991-а става неин управител. Подуправители са Емил Хърсев, Ганчо Колев и Милети Младенов, а членове на управителния съвет са шефът на валутното управление Стоян Шукеров, на банковия надзор Владимир Владимиров, на левови операции Любомир Филипов, на управление Емисионно Розалина Нацева. За главен икономист е избран Любомир Христов (по-известен днес като кандидат-вицепрезидент на Миглена Кунева). Година по-късно пък Владимир Владимиров става първият главен изпълнителен директор на новосъздадената Пощенска банка, а на негово място за шеф на банков надзор е избран Камен Тошков.
На 19 февруари 1991 г. БНБ обяви първия си фиксинг на лева спрямо конвертируемите валути и така доларът влезе в кривата на безкрайните бъдещи спекулации с изходна позиция от 28.25 лева.
Държавните предприятия все още бълваха стоки по нелиберализирани цени, а излишъкът от тази евтиния куфарните търговци изнасяха в съседните страни.
Порочното зачатие
Една от първите създадени след 10 ноември 1989-а банки в България се появи на бял свят с благословията на тогавашния премиер Андрей Луканов. Става дума за Банка за земеделски кредит, която е учредена през 1990-а по Указ №56 – по това време все още няма нито Закон за БНБ, нито Закон за банките и кредитното дело. Най-колоритното в БЗК по онова време обаче е, че нейни акционери са синовете на британския медиен магнат Максуел – Ян и Кевин Максуел. Робърт Максуел е бизнес партньор и приятел на Андрей Луканов, включително и по масонска линия. Приживе има съмнителна репутация, а краят му е трагичен (според официалната версия на 5 ноември 1991 г. пада зад борда на луксозната си яхта в близост до Канарските острови), както и на Луканов.
Другата създадена по Указ№56 кредитна институция бе Първа частна банка. Според един специален доклад, предаден в началото на 1997-а на вече покойния Николай Добрев, ПЧБ е създадена с уставен фонд от 10 млн. лв., като част от него е внесен от държавните фирми Кореком и Металхим. В корените на тази банка, която за няколко години се разраства до истински български финансов гигант, са учредителите на Съюз за стопанска инициатива на гражданите – Венцислав Йосифов, който оглави банката и я ръководеше до самия й край, Валентин Моллов, който по-късно създаде банка Моллов и я фалира, издателят Петьо Блъсков, бизнесмените Александър Черпоков и Димитър Звездев.
След приемането на Закона за БНБ през 1991-ва и на Закона за банките и кредитното дело през 1992-а със светкавична бързина се нароиха куп частни банки, присъединявайки се към семейството на вече съществуващите 59 държавни кредитни институции. Те пък на свой ред се пръкнаха след постановлението на Министерския съвет от 19 май 1989-а за превръщането на клоновете на БНБ в самостоятелни банки.
Появи се и модата всеки забогатял, неизвестно как и откъде, едър бизнесмен или групировка (по онова време някои от тях бяха свързани със силовите такива) да има банка. Така бяха създадени Първа източна международна банка (ПИМБ), Международна банка за търговия и развитие на братя Боневи, Тексимбанк на Георги Найденов, Турист спорт банк на Емил Кюлев и Любомир Гибински, Кредитна банка на Мултигруп, Българска търговска и инвестиционна банка на Васил Божков, Банка Славяни на Георги Агафонов, АГРОБИЗНЕСБАНК на Христо Данов и Христо Александров и Частна земеделска и инвестиционна банка на Георги Пиримов и Кирил Дунев, КАПИТАЛБАНК на Красимир Стойчев и Ангел Първанов, ЕЛИТБАНК на Иво Георгиев и други. Чак до последната учредена през 1994-а частна кредитна институция – Българска земеделска и промишлена банка, свързана с групировката Орион на Веска Меджедиева и Румен Спасов и Орсовите кооперации.
Над дузина трезори за броени години. Да направиш банка не беше никак трудно в началото. Капитал от 10 млн. лв. и да не си съден. Частни банки бяха създадени със заемни средства от държавните трезори. Законът позволяваше необезпечените заеми, а и не придиряше за произхода на средствата. Пък и за да получиш лиценз от БНБ, по закон трябваше да си внесъл 25% от уставния капитал. За периода 1990-1995 г. ДСК е раздала 70 млрд. (стари) лв. кредити, преобладаващата част от които са използвани за създаването на частни банки и фирми. Лицензи получават стотици финансово-брокерски къщи, обменни бюра и други финансови структури. Появяват се и т. нар. популярни банки, които не бяха подвластни на каквито и да регулации. Частният бизнес влизаше в банковия сектор и превземайки държавните кредитни институции, появили се от преструктурирането на клоновете на БНБ в различни населени места. Така Кремиковската банка попадна в ръцете на СИК и стана Първа източна международна банка, Петричката банка се прероди в Бизнес Банка, Маданската банка се превърна в Кристалбанк и така нататък, и така нататък. Частниците превземаха държавната банкова собственост не със спечелени от тях пари, а отново със заеми, от държавни кредитни институции, с фиктивни кръстосани замени на акции или с апорти на ливади, сгради или непостроени курортни селища в далечни земи – като Доминиканската република например.
Банка Славяни например беше включила в капитала си безценна църковна утвар и стотици картини, Балканска универсална банка искаше да увеличи капитала си с апортна вноска на скъпоценен камък – изумруд, който стоеше в трезора на БУЛБАНК в клона на ул. Калоян. Из София обикаляше и един стратегически метал – цирконий. Няколко пръчки от него първо бяха уж на банка Славяни, после се озоваха в капитала на БУБ на небезизвестния Васил Нинов, но след като и тя закъса, синдикът й ги затвори в сейф в БНБ, докато не ги иззе следствието. Днес дирите им се губят.
nbsp;
Консолидация!
Докато частните банки никнеха като горски гъби след дъжд, държавата реши, че трябва да намали броя на своите кредитни институции, като ги консолидира. Плановете бяха по този начин да възникнат пет-шест големи и стабилни банки. За целта още в началото на 1992 бе създадена Банковата консолидационна компания – фирма, която притежаваше мажоритарните дялове в капиталите на всички държавни банки. Първите й шефове бяха Пеньо Хаджиев, Михаил Янакиев и Елен Георгиев. Задачата й бе да окрупни и след това да приватизира тези кредитни институции. С първата се справи относително успешно – в рамките на четири години. Още през 1993-а 30 държавни банки се обединиха и създадоха Обединена българска банка. След това последваха и други консолидации. За втората обаче на БКК й трябваше доста повече време.
nbsp;
Държавните пари раждат скандали!
Правителствата обичаха държавните предприятия не защото бяха ефективни, (напротив – затъваха заради липсата на пазари след срива на СИВ (съвет за икономическа взаимопомощ), а защото можеха да ги източват и да пълнят с пари от тях предизборните си каси. А банките бяха принудени да работят с държавните фирми, защото частният производствен сектор едва прохождаше. Първите големи сделки и неминуемо съпровождащите ги скандали бяха именно с мастодонтите на държавната икономика. С подкрепата на БНБ през 1992-а бе отпуснат първият консорциален заем за авиокомпания Балкан, в който се включиха най-големите български търговски банки.
Доставката на петрол през Химимпорт за Нефтохим забърка аферата Марк Рич. През юли 1992-ра при управлението на Филип Димитров специалният отряд за борба с тероризма нахлу в сградата на Химимпорт, сякаш атакува щаб на терористична организация.
Дълговете на Кремиковци към Булгаргаз пък се превърнаха в обект на истинска война между Туристспортбанк и Кредитна банка. Която започна през 1993-а и се води чак до края на 1994-а.
През същата тази 1993-а подуправителят на БНБ Емил Хърсев реши да си вземе обещания му от политиците още през 1990-а гуверньорски пост и организира преврат в БНБ. Макар да бе блестящ финансист и администратор, Хърсев подцени политическите контакти, изградени от проф. Вълчев, и претърпя фиаско, което му костваше поста на подуправител в БНБ. Той бе принуден да се оттегли в частния сектор, където звездата му изгря с нова сила, а неговото място в БНБ зае Любомир Филипов.
nbsp;
Смърт на кредитора!
През 1995-а и началото на 1996-а въртенето на едни и същи пари и потъването на голяма част от тях в икономиката я доведе почти до колапс. Нереформираният реален сектор поглъщаше огромни суми, без да може да връща кредитите.
Темата за лошите кредитори изедници, които си искат парите от държавните фирми, беше постоянна за властта. В периода 1995-1996 г. министърът на промишлеността в правителството на Жан Виденов Климент Вучев, символ на войнстващата посредственост, дори прикани държавните фирми от телевизионния екран в никакъв случай да не си погасяват кредитите.
По това време Иван Миронов, шеф на Балканбанк, поиска от правителството да поеме Балканкар холдинг за година и половина, за да го преструктурира и оздрави така, че да почне да връща огромните си заеми на банката, но това категорично му беше отказано.
На българската икономика можеше да помогне само МВФ – с кредити срещу реформи. Но вицепремиерът Румен Гечев, с журналистическото прозвище Поразяващата уста, категорично отказваше да сключи споразумение с МВФ през 1995 година. Необоснованият му оптимизъм за развитието на България без патерица задълбочи проблемите до тяхната нерешимост.
nbsp;
Началото на края
Ан Макгърк застъпи като шеф на мисията на Международния валутен фонд в България през декември 1995 г. – малко преди края на Румен-Гечевия розов период. И след приемането на Закона за уреждане на необслужваните кредити (ЗУНК), с който държавата пое лошите дългове на предприятията към банките. Нейният предшественик Ръсел Кинкейд се скъсваше да обяснява, че този закон няма да проработи, а предприятията трябва да бъдат приватизирани и това е най-добрият начин да бъдат оздравени. Белокосата леля, обута с леки гумени галошки, притичваше от БНБ до правителството и обратно. Ан Макгърч, както я нарекохме тогава, по-късно бе ужилена чисто по български – откраднаха чантичката й от култовия ресторант Крим, докато обядваше в компанията на експерти.
В същото време бомбата, заложена в банковата система, бе започнала да отброява времето. В списък с мерки, в полето на който наш централен банкер бе сложил гриф Две от три, ставаше дума за фалита на българските банки. Настояването на МВФ бе да бъдат фалирани две от трите големи държавни банки – Стопанска, Минералбанк и Балканбанк. Избраха първите две, третата ги последва сама. Освен тях фалираха и над дузина частни, започвайки с ПЧБ.
Нещата тръгнаха на зле. Галопиращата инфлация все по-отчетливо се родееше с хиперинфлация. Доларът опря до 3000 лв., банките даваха 80% годишна лихва по депозитите, а чужденци спяха за 2 долара в нашите четиризвездни хотели…
nbsp;
Курс купува, курс продава, курс – патки пасе
А век преди това е било друго. По времето на Стамболов един златен лев е равен на 7 долара. Тогава с една заплата среден държавен чиновник е можел да прекара заедно със семейството си цял месец в Париж в сносен хотел и да му останат за пътни и за харч, пише Симеон Радев в Строители на съвременна България.
Но пък от 1934 до 1944-а БНБ е тази, която крепи лева, привързан към райхсмарката. В продължение на тези 10 години валутният курс е 33 лв. за стоковите плащания и 22 лв. за нестоковите, не е мърдал и стотинка, разказва проф. Христо Калигоров, съвременник на събитията. Тогава на практика в България е имало фиксиран курс и форма на валутен борд.
Та кръгът се затваря през 1997 година – с идеята за валутен борд. За борда и неговите поне петима бащи е писано много. Две години преди да ни сполети паричният съвет обаче, се прави опит за овладяване на валутната истерия. Малко известен факт е, че на 12 юли 1995 г. управителят на БНБ проф. Тодор Вълчев предупреждава за финансова буря. Той пише в писмо до членовете на управителния съвет: Обстановката обаче вероятно ще се промени още преди края на 1995 г. и в началото на 1996-а. Поради предстоящи големи плащания по външния дълг, нарастващи затруднения в износа и увеличаване на вноса (вследствие относителното обезценяване на лева, евентуално забавяне в хода на преговорите с международните финансови организации и под действието на други фактори). Съществува реален риск към края на годината да загубим контрол върху движението на валутния курс и да се стигне до взривообразни корекции… Предложението му обаче за въвеждане на форма на фиксиран валутен курс (кроулинг пег или змия в тунела) е категорично отхвърлено от неговите колеги в управата на БНБ. От лятото на 1995 г. следва поредица от грешки, която довежда паричната политика на БНБ до нейния антипод – валутен съвет.
nbsp;
Смяната на караула в БНБ
Шумотевицата от смяната на караула на Батенберг 1 през есента на 1995 г. , когато идва Любомир Филипов, наречен по-късно Гробокопачът на банките, влошава ситуацията. От БСП са назначени и подуправителите. Отваря се една от най-тъжните страници в историята на БНБ. Май, юни, септември, ноември и декември на 1996 г. бележат само пиковите моменти от перманентната валутна криза през годината, довела до обезценка на лева спрямо долара с над 600 процента. Изтичането на капитали се ускорява. Тегленето на валута от фирми и граждани вътре в страната, както и репатрирането на зелени пари в чужбина започват систематично да орязват валутните резерви на страната. Валутният резерв пада драстично, като в началото на 1997 г. стигна до критичния минимум от малко над 400 млн. щ. долара.
Макар и със закъснение, БНБ затяга рестрикциите и спира необезпеченото рефинансиране на банките през ноември 1995 година. ДСК обаче води независима политика и предколедно изписва в три частни банки 4 млрд. лв. Облагодетелстваните са Бизнес банка, Добруджанска банка, ПИМБ и ТБ Славяни.
nbsp;
Изход
Основното настояване беше Виденовото правителство бързо да въвежда борда, а то нямаше политическа воля за това. Във Вашингтон явно не бяха наясно докрай с политическата ситуация в България, а тук протестите вече бяха започнали. Рейтингът на правителството беше паднал до 17 процента.
Тогава Иван Костов и Красимир Ангарски отпътуват за Вашингтон, без да имат уговорка за среща с когото и да било. Все пак ги приема държавен секретар, дясна ръка на Клинтън. Нашите, неканени, успяват да проучат предварително какви маниери има домакинът. Било им е казано, че ако си вземе бонбон – от онези смучещите се, които винаги са на заседателната маса, работата ни е спукана. Не стига друго, но и по чисто българска традиция, закъснели за срещата. Когато домакинът ги срещна в кабинета си, веднага грабнал един бонбон и започнал нервно да го дъвче. Иван Костов много се смутил и започнал да говори заобиколно. Държавният секретар се изнервил допълнително и казал: Абе казвайте за какво сте дошли направо. Тогава Ангарски отсякъл, че търсят подкрепа за борда. И показал социологически изследвания, защото американците много вярват на такива неща. Тезата им била, че при тази ниска подкрепа за правителството на Виденов то не може да въведе валутен борд. Американецът излязъл с идеята СДС да подкрепи БСП и да се направи нещо като коалиционно правителство, което да въведе борда. От това Костов подскочил на място и казал, че е невъзможно. Той заявил, че искаме предсрочни избори, а в САЩ терминът предсрочни избори е нещо непонятно. Но след като Костов изказал всички доводи – икономически, политически и социологически, държавният секретар отсекъл: Добре тогава, ще ви помогнем.
nbsp;
Как марката би долара?
Разказът е на Красимир Ангарски: Разхождаме се с Ан Макгърк, тогавашната шефка на мисията на МВФ за България, по Витоша. Вървим по пътеката покрай Морените. Говорим си за коя валута да вържем лева. Ан и дума не дава да се продума за друго освен за долара. Долар, та долар. Износ, внос – всичко ви е в долари, непрекъснато повтаря тя. Настоявам за марката, за евроориентацията на България, макар че по това време бяхме фалирали. Като свършиха облите камъни, тръгнахме по една пътечка. После пътеката се разклонява на две – дясната отива към ски пистата, лявата – към хижата. Спряхме там и се чудим накъде да вземем. Реших, че е време за твърдост. Казах й: Аз съм скиор, тръгвам към ски пистата, това за мен е пътят наБългария, пътят към Европа, марката. Макгърк постоя известно време като вцепенена, а после тихо добави: Добре, ще те последвам. Така вързахме лева за марката, а после за еврото, което се оказа добрият вариант за страната ни, която след по-малко от две години ще стане част от ЕС, а две години след това и от еврозоната.
nbsp;
Отворен край
Валутният борд бе въведен в България на 1 юли 1997 година. Той фиксира българския лев първо към германската марка, а от 1 януари 1999 г. – към еврото. Тази автоматична система за регулиране на държавните финанси, която изолира политическите щения на управляващите байганьовци, е едно от най-сериозните достижения на родната демокрация.
Китайците се псуват и на майка, както ние, балканците, но най-голямото им, макар и несексуално проклятие, е: Да живеещ в интересни времена! Валутният борд ни лиши от част от атракциите, които можехме да си поднесем, просто защото бие през ръцете всеки, който посегне на стабилността на лева. Но поради липса на фискален борд напоследък ни се случиха неща, които ни карат да съжаляваме, че нямахме и такъв. Нещото, което да отреже изцяло пъпната връв на политиците с парите. За да не сме най-бедната нация в ЕС.
*Автокефалия (от гръцкото авто – сам, самостоятелен, отделен, независим и кефали – глава, началник) е термин, който се употребява в църквата след началото на Vвек, а сега е приложим не само към църковни организации, а и към всички, имащи своя върховна независима власт.
