Усещането за дежа вю доминира в българската политика през последните години, но напоследък става натрапчиво силно. По-конкретно, отново витае идеята за някакъв вид програмно (споменават се и квалификации като правителство на националното съгласие и експертно правителство) управление след парламентарните избори. Изказват се разнообразни мнения – от такива, показващи пълно непознаване на проблематиката, до принципно, макар и аргументирано в различна степен, отричане. Едни смятат, че за програмно правителство трябва да се говори, защото то е обществено необходимо и дори неизбежно (по различни причини, но най-вече заради задълбочаващата се криза в материалния живот, доверието към държавата и публичната етика), други влагат в лансирането на темата по-дълбоки или по-плитки политически сметки.
Няма съмнение, че този начин или механизъм на управление е нетрадиционен и към него се прибягва при някакво особено сериозно предизвикателство, пред което е изправено обществото и което не може да бъде решено със силите само на една част от нацията, респ. на нейните политически представители.
В българския контекст обаче се прибавя едно ключово обстоятелство – крайната изхабеност, корумпираност и делегитимираност на елитите, на първо място на политическите елити. Самите елити осъзнават, че съчетанието на дефицит на политики и ресурси в материалния свят и дефицит на доверие в умовете и сърцата на хората представлява смъртоносна смес за всеки управленец, особено за този, който наистина е много грешен пред народа.
Затова се бият в гърдите, че искат властта и че могат да я упражняват разумно и отговорно, но на практика вече се водят
преговори за някаква формула
която за пореден път да им даде възможност да се измъкнат от отговорност.
Почти четвъртвековната история на българския преход познава три официално прокламирани опита за програмно управление – правителствата на Димитър Попов (1990-1991), на проф. Любен Беров (1992-1994) и на тройната коалиция начело със Сергей Станишев (2005-2009). Днес все повече наблюдатели се питат какво ще правим, ако по някакви причини всички партийно-коалиционни следизборни формули се окажат невъзможни, включително и голямата коалиция ГЕРБ-БСП? Нормалната демократична рецепта е ясна – нови избори през септември-октомври. Същият въпрос ще тегне, ако все пак се окаже възможно да се сглоби някакво крехко (най-вече в политически смисъл) коалиционно мнозинство, независимо от неговата конфигурация.
Опасенията от тези два доста вероятни сценария са, че липсата на правителство или наличието на слабо и съставено на безпринципна основа такова няма да позволи да бъдат решени тежки и неотложни задачи пред българското общество. Всички са наясно, дори и двата основни опонента – ГЕРБ и БСП, макар дълго време да се опитваха да отложат говоренето за тях за след изборите. Към неизменните проблеми като справянето с икономическата криза и предприемането на действени мерки срещу корупцията по високите етажи на властта се прибавиха още по-големи и опасни – невижданият срив на системите за социална политика, вече очерталите се катастрофални измерения и последици на демографската криза и най-вече – избликналата през февруари категорична решимост на голяма част от българския народ, че така повече не може да продължава.
За наше нещастие именно решаването на тези проблеми като безспорни приоритети на едно следващо управление правят много трудно и малко вероятно постигането на съгласие относно една автентично програмно правителство. Причината е ясна – разминаването и дори противопоставянето на интересите, и то нетолкова между днешните политически играчи, колкото между олигархията и народа.
Иначе демократичната теория и практика предлагат работещи механизми за справяне с подобни ситуации. Те са различни, но са подчинени на една идея – постигане на някакъв вид
национално съгласие
което гарантира подкрепа за управлението за определен (обикновено непродължителен) период от време с цел постигане на точно дефинирани и договорени резултати.
Програмното правителство е именно един от тези механизми. То се създава, за да изпълнява конкретна, ясно дефинирана програма на основата на точен график и строг контрол от страна на излъчилото го, обикновено широко и доста разнородно парламентарно мнозинство, но и от страна на обществото. След като задачата на това правителство е изпълнена, то прекратява съществуването си, а излъчилият го парламент се саморазпуска, за да се премине към нормална конфигурация на представителството на интересите в обществото.
Но българският опит показва, че дори най-автентичните (поне на теория) програмни правителства – тези на Димитър Попов и Сергей Станишев – демонстрираха един перманентен и постоянно задълбочаващ се дефект на българския политически елит на прехода –
огромният дефицит на почтеност
и перманентното неспазване на споразуменията в резултат на изкушенията от конюнктурни политически изгоди. Освен това този опит илюстрира една реална слабост на програмното управление – винаги когато пред него се поставят размити, нереалистични или демагогски цели, то се превръща в арена на задкулисни политически противоборства и губи предимствата си. През 1991 г. правителството на Попов можеше да разчита на консенсус единствено по отношение на някои антикризисни мерки и на част от стъпките за либерализиране на икономиката. По останалите въпроси (приемане на конституцията, приватизация, ред и законност) интересите на основните политически играчи се разминаваха драстично, поради което след май 1991 г. правителството се движеше по инерция, без да предприема по-съществени управленски инициативи. По същия начин, до приемането на България в ЕС, правителството на Станишев провеждаше относително кохерентна политика, но след това на дневен ред излезе въпросът кой ще опере пешкира, за да се стигне до прословутите провокационни изказвания на Доган в самия край на мандата
Няма основания да смятаме, че днес основните политически партии и лидери в България си имат по-голямо доверие, точно обратното – тайфунът от компромати и истински компрометиращи разкрития се засилва. Напротив, за разлика от началото на прехода проблемите в отношенията между партиите и техните лидери вече отстъпват място на центробежните сили вътре в партиите и на недоверието на огромната част от гражданите в партийната система и в институциите като цяло.
Това често поражда илюзията, че е възможен изход, ако програмното управление
изолира политиците
и се опре на експертите. Включването на непартийни фигури в кабинета е възможно, но остава техническо решение, което може да спомогне за преодоляването на някои специфични пречки, но то не може да отстрани фундаменталния проблем – дефицита на политическо доверие.
Програмното правителство може да бъде съставено както предимно от политици, така и предимно от лица без политически позиции и с признати професионални компетентности. Трябва обаче да е ясно, че без санитарен минимум на доверие и почтеност програмното управление се обезсмисля и може да доведе до още по-големи беди, отколкото традиционното партийно или коалиционно управление.
Недостатъците на
програмното правителство
не са пренебрежими, поради което то среща сериозни възражения. На първо място, този тип управление предполага липса на точно адресирана политическа отговорност, която е основополагаща за демократичното управление. При тази формула не е ясно как се разпределя бремето на отговорността за често неизбежните непопулярни политики, поради което винаги сред участниците в него се появяват изкушения да си приписват заслугите и да прехвърлят вината на партньорите. Няма по-силно доказателство за това от управлението на тройната коалиция, при което взаимното недоверие между партньорите ги накара да прибегнат до безумното квотно разпределение на властта, но и това не осуети скандалната развръзка в края на мандата. В по-краен вид съществуват и опасения, че програмното управление може да се използва за по-продължителен (от необходимото) отказ от пълноценни демократични процедури и дори то може да доведе до плъзгане към меко (а защо не и по-твърдо) недемократично управление.
Шансовете на едно програмно правителство зависят главно от
отношението на гражданите
Ако през 2005 г. бе много трудно да се убеди мнозинството от българите, че тройната коалиция е почтен и добронамерен съюз, то днес е илюзия да се мисли, че настоящият политически елит ще получи от обществото още един шанс да докаже способността си за почтено и отговорно управление. Като се имат предвид и прозрачните замисли на част от най-активно говорещите за програмно управление, най-вероятно това усилие не само е обречено на провал, а вероятно няма да бъде добро решение.
Но има всички изгледи да се върнем към сериозно обсъждане на въпроса, когато българската политика стъпи на чисто.
Александър Маринов
