Георги Лозанов е роден на 26 април 1958 г. в София. Завършва философияв СУ Св. Климент Охридски. Председател е на Съвета за електронни медии четвърта година. Преди това е бил негов член, а още по-отдавна – и на Националния съвет за радио и телевизия. Работил е в сп. Българско фото, след това е заместник главен редактор на Култура. Бил е главен редактор на Егоист. Доцент във Факултета по журналистика и масови комуникации в Софийския университет, преподава още в Нов български университет и в НАТФИЗ Кр. Сарафов. Автор на стотици научни статии и студии посветени на медиите, философията, културологията и изкуствознанието.
Г-н Лозанов, какви са наблюденията ви върху отразяването на предизборната кампания от медиите? Получи ли се някаква дискусия?
– В кампанията освен платена агитация има и журналистическа част, която по принцип трябва да е водеща. Този път това се получи, а платените форми останаха като фон. Водещи бяха скандалните сюжети, които преминават през редакционните формати, и това, което наричаме кампания, почти отсъства. Има журналистическа експанзия в резултат и на действия на едни или други заинтересовани играчи. До голяма степен като че ли има намеса на службите или на параслужбите в тази кампания. Сюжетът с подслушването влезе неслучайно в предизборната кампания – това не е журналистика, не е платена агитация, а трети център, който овладя кампанията. Хубаво е, че в България скандалите дават възможност да се осветят много други теми и сюжети, които иначе не попадат в центъра на вниманието.
Можа ли обикновеният зрител или читател да различи платеното от журналистическото съдържание?
– Сключихме споразумение с частните медии и ЦИК и в някаква степен пропагандните форми бяха обозначени. Въпреки това смятам, че това трябва да става доста по-категорично.
В някои от предаванията обаче беше доста неясно дали поканените гости са в студията като част от договорите, сключени от медията с партията, или поради друга причина.
– Да, това е истината и никога няма да се оправи, докато не се въведе законово понятието политическа реклама. Както има търговско слово, така и трябва да има политическо търговско слово. Рекламите на фирмите са означени и се знае, че другото съдържание не е платено или поне не би следвало да бъде. Същото трябва да се възпроизведе и в предизборната кампания. Засега законодателят не желае да въведе термина политическа реклама. А тя не се състои само от клиповете, а най-малкото от още две неща – платени репортажи и интервюта. Това е политическото продуктово позициониране и е нормално зрителят да знае за него.
Спазват ли се правилата за обозначаване на предизборно съдържание, около които се обединиха електронните медии, СЕМ и ЦИК?
– Мониторингът на СЕМ ще даде отговор на този въпрос, но междинните резултати показват, че, общо взето, те се спазват с известни изключения. За мен обаче най-големият проблем е недостатъчната отчетливост на платените форми. Тя идва и от това, че по закон те не са достатъчно ясно разграничени. Предварителната идея на закона беше платеното съдържание да е колкото се може повече.
Аргументите на депутати от предишното мнозинство да не задължават медиите да обозначават платеното съдържание е, че в някои европейски страни то също се публикува, без да е обозначено.
– Има най-различни практики, ако имаше една единна европейска, щеше да е много лесно и тук да се приложи. Струва ми се обаче, че в нашата доста смътна публична среда е добре да се знае кое редакционно съдържание е платено.
Увеличават ли се чак толкова рекламните бюджети на медиите през този един месец от предизборната кампания, че да накарат вестници и телевизии да загърбят журналистически стандарти?
– Увеличават се, а с колко точно може да се изчисли. Това е едно своеобразно финансиране на медиите от държавата през партиите. Така е замислено и аз не виждам нещо лошо в това, стига да се обозначава. Политическата реклама информира и дава възможност за избор, но избирателят трябва да знае кога е на територията на пропагандата и го облъчват, и кога възприема истински медиен дебат.
Възможно ли е безплатните формати в обществените медии да се увеличат, както препоръча ОССЕ? Колко сериозен е рискът по този начин те да бъдат превърнати в говорилни?
– Навремето именно заради тази опасност беше въведено платеното участие. Имаше много политици, аз ги наричах сезонни, тъй като те излизаха само около избори. Те имаха право на три минути безплатна телевизионна слава, техните близки ги гледаха по телевизията. Изобщо беше един театър. Освен че се разхищаваше публичен ресурс, защото ефирът е такъв, тези неща окарикатуряваха цялата предизборна кампания. Заплащането се въведе като филтър, за да се фокусира политическото говорене около реалните субекти, които можеха да правят политика и да участват във властта. Иначе се получаваше маргинално говорене. Но това време вече е отминало. Не казвам да отпаднат платените форми – естествено че трябва да ги има. Но политиката, освен всичко друго, е и стока, която се пакетира и продава. Същевременно това не значи, че журналистиката трябва да се качва на трупчета, каквато тенденция имаше доста години. Не бива политиците да решават редакционните политики за тяхното представяне.
Предлагате създаването не на Закон за печата, а на напълно нов медиен закон. Какво смятате, че трябва да представлява и да включва той?
– Обществените медии са пред много сериозни норми и забрани, а печатът и интернет медиите живеят и печелят от това, че прекрачват тези норми, които другите спазват. Мисля, че е европейска тенденция да се намери обща регулаторна рамка, която да е по-либерална, но и заедно с това да обхваща цялата среда. Трябва да има прагове на концентрация на собствеността в медиите. Това е свързано с две неща – първото е прозрачността на собственост до физическо лице. Второто са праговете на диагонална концентрация – колко различни вида медии може да притежава един собственик, какви типове производство и разпространение може да има още той. Тези неща могат да се урегулират само с нов закон. По принцип не е необходимо това да става чрез законодателството, но в България просто няма начин да се приложи по друг начин. Затова е нужен закон за медийните или информационните услуги.
Аз не твърдя, че в сегашната ситуация има кой знае какви монополни натрупвания. Но разговорът е размяна на обвинения без обективна основа. За да кажем, че има монополни позиции, трябва да въведем специализирани разпоредби, защото това са много специализирани пазари. За съжаление в това отношение не действа почти никаква регулация. А няма съмнение, че след световната криза има връщане на доверието към регулациите. Очаква се бизнесът, комуникациите и др. да се развиват в разумни граници.
Много е важно в този закон да се предвиди и създаването на регистър на държавното финансиране на медиите. Министерствата и институциите могат да имат свои комуникационни програми, от които медиите да се финансират. Но всичко това трябва да влезе в единен регистър, в който да се вижда коя медия какви пари и от кого е взела.
Извън разговора за независимостта на медиите според вас възможно ли е все още моделът на съществуване на един масов всекидневник, който не е проводник на корпоративни интереси, да се издържа само от продажби и реклама?
– За всекидневник вече е късно. Хартиеният всекидневник в неговия масов вариант постепенно отминава и става все по-бутикова форма. Аз съм сигурен, че той няма да изчезне, но ще има малки читателски елити, който търсят по-коментарна журналистика, за които четенето на вестници е част от ритуала на всекидневието. За мен бъдещето на хартиената преса е в малките, качествени издания, които аудиториите да могат да наричат моя вестник.Но масовата комуникация вече няма да се извършва чрез хартиените тела, както през миналия век.
Всички знаят, че особено преди избори политиците говорят това, което би се харесало на хората. Не мога да не ви попитам обаче и за едно друго сродно явление – журналистическия популизъм. Преди няколко месеца, след като правителството подаде оставка, част от медиите обърнаха на 180 градуса редакционната си политика към бившите управляващи и се представиха като защитници на народния интерес. А във вторник кандидат-депутат на ГЕРБ беше уцелен с яйца на телевизионен диспут, а той счупи чаша в краката на водещия и напусна импровизираното студио. Как ще коментирате конкретния случай и изобщо темата?
– Популизмът е комуникативно ехо, все едно че публиката сама си говори. Що се отнася до журналистическия популизъм – тенденция, която съм забелязал, е, че медиите преди изборите обикновено предварително застават на страната на победителя. Те имат сетива, а това и не е толкова трудно, няколко месеца преди това да се настроят на идващата вълна и да започнат да я лансират. Обикновено това върви ръка за ръка със силно критично отношение към онези, чийто мандат свършва. Така беше с Костов, със Сакскобургготски, с тройната коалиция, да не говорим пък за Виденов.
При такъв завой не се ли предават интересите на медийния потребител, който три-четири години си убеждавал в едно, а после – в точно обратното?
– Да, предават се, но имайте предвид и че медиите следват масовите настроения. Друг въпрос е, че точно в тази предизборна ситуация е малко трудно те да решат накъде да се обърнат. Все пак може да се усетят някои неща. Това положение може да се промени само тогава, когато медиите започнат да имат идентичност, да я заявяват. Чак тогава масовите настроения няма да ги лашкат напред-назад. Ако дясното е в период на криза, дясната медия ще се опита да му помогне, а няма да застава на другата страна. Това не значи, че ще е партийна притурка. Става въпрос за ценностна ориентация. Но за това в нашето общество трябва да могат да се лансират ценностни нагласи. А това все още е много трудно – първо, трябва цялата мътилка от прехода да почне да изтича, което за съжаление така и не става.
Що се отнася до скандала с бившия депутат – той се усети, че е в капан, но късно. Имаше предварително очакване, че в този формат отношението към бившите управляващи ще бъде критично. Поведението на самата аудитория беше много агресивно и се създаде впечатление, че тя е подбрана заради нагласата й. И Доброслав Димитров си изпусна нервите, реагира по недопустим начин. В дебатите по света, които съм гледал, наистина се разменят тежки реплики, понякога може и да се хвърли нещо. Но това обикновено се случва между политици…
