Предстоящите избори са особени, дори уникални в редица отношения. Но просто никога досега не е имало политическа надпревара с толкова неизвестни – със сигурност за пръв път сме свидетели на кампания, в хода на която неопределеността нараства, вместо да спада. Всъщност кампания, дори видимост на такава, нямаше, защото повечето от традиционните политически играчи усетиха, че би била безсмислена, особено на фона на абсолютната им импотентност откъм реалистични, работещи управленски решения. Дори проблемите не бяха назовани с истинските им имена. Изчерпаността на елитите лъсна като тиган на месечина, дори заплахата да бъдат окончателно делегитимирани не можа да ги раздвижи.
Явно и Господ да дойде, не може да вдигне този Лазар.
Нека резюмираме
основните неясноти
Победителят е неизвестен, трудно е да се предвиди колко партии ще преминат бариерата, всички възможни коалиционни комбинации са възможни и, в същото време, еднакво безперспективни. Небивало голям брой от малки и нови партии имат реална възможност да попаднат в парламента. Формулата програмно правителство не може да изпълни дори функцията на смокиново листо, защото за него са необходими най-дефицитните неща – нови идеи, готовност за добронамерено партньорство между политиците и най-вече доверие от страна на обществото.
Традиционните инструменти не работят – нито медийната манипулация, нито сплашването, нито дори купуването на гласове. Политиците вече не могат да скрият своята безпомощност, което е най-видимо при двете големи партии. Управляемостта на политическите процеси, включително и на самата предизборна кампания, клони към нулата. Това личи от липсата на познатата резултатност на изпитаните средства. Дори проектантите на иначе гръмките скандали с подслушванията не могат да бъдат сигурни в сумарния ефект от мероприятието.
Всички познати играчи са като вкопани на своите позиции или не могат да променят тенденциите. ГЕРБ ще се свлича до последната минута на изборния ден, БСП не може да вдигне и десета от процента, популисткият импулс на Атака обяснимо заглъхва. Традиционните партии показаха драматична неспособност да реагират и да променят нещо съществено в хода на кампанията.
В моменти като този можем да осъзнаем колко малко знаем за нашето общество и за случващото се
в главите на хората
Дори най-уважаваните, безспорно професионални социолози са крайно предпазливи и признават непрогледността на политическия пейзаж, а и желаещите да шмекеруват на попрището на политологическото шаманство доста намаляха.
Едва на 12 май вечерта ще стане ясно кой е основният движещ мотив на една значителна група от неопределили се българи, поради което прогнозите за избирателната активност варират в непознат диапазон от 15 на сто. Засега можем само да кажем, че нещо се мъти, и то няма да мине без последици.
Качествено новото обстоятелство обаче е друго. За разлика от други моменти в българския преход, сега нестабилността не е
изкуствено произведена
с цел обслужване на определени интереси, тя не произтича от противоречията и изравнените сили между политическите играчи. Много, много далеч от истината са някои политолози, които твърдят, че предизборната кампания е целяла нестабилност и е генерирала хаотично политическо състояние с множество играчи, които да бъдат комбинирани.
Нестабилността идва от невъзможността поне с минимална ефективност да бъде прилаган досегашният модел на управление. Общественият договор е денонсиран, макар че не всички участници все още си дават сметка за това. Поведението им би изглеждало комично неадекватно, ако нещата не бяха толкова сериозни.
Някои се опитват за пореден път да се предрешат. Други са се уловили като удавник за сламка за житейската мъдрост, че и най-лошата последователност е по-добра от рязката промяна. Но почти никой, поне от играчите с вероятно (засега) водеща роля, не показва готовност за истинската, необходима промяна.
Развоят на събитията вероятно ще потвърди хипотезата, че инстинктивната защитна реакция на политическата класа през февруари-март – да ускори изборите преди протестиращото гражданство да се е организирало – ще се окаже стратегически провал. Парламентът ще събере познатите грешници (макар и доста обезсилени) и ще действа на населението като червено на бик, особено предвид липсата на каквито и да било практически
стъпки за решаване
на проблемите на обществото.
В този смисъл периодът на нестабилност, в който навлиза страната, е обективно обусловен. Той не може да бъде избегнат по начина, по който мислят политиците, дори и най-умните от тях. Бихме могли да се надяваме цената на предстоящите събития да е по-приемлива, въпреки че досегашният ни опит сочи обратното. Най-важно е едно – срещу цената, която неизбежно ще платим, да получим наистина качествен продукт, едно пълноценно ново стъпало в социалния ни опит като нация.
Първата и най-важна стъпка е да се прекрати изкуствено генерираното разделение и да се инициира сериозен и мотивиран от почтени намерения разговор по ключовите приоритети на България. Досега всяка партия се опитваше да наложи като приоритети своите идеологеми и дори още по-лошо – тесните интереси на своите елити. След двайсетгодишно насъскване на едни части от нацията срещу други, в момента ние изглеждаме тотално неспособни на сплотеност и солидарност.
Досега приоритетите разделяха, противопоставяха, озлобяваха. А ние, нацията, народът, имаме нужда от
истински приоритети
които да обединяват, а за тази цел – да стъпят на внимателен баланс между интересите на различните групи, на настоящето и бъдещето. Водени от една неопровержима истина – че ако искаме да ни бъде, сме обречени да бъдем заедно и зачитаме взаимно интересите и ценностите си.
Само на такъв тип обединяващи приоритети, обсъдени и приети от обществото, а не само от шепа политици, може да стъпи едно действително полезно програмно управление. Всичко останало ще бъде моментна договорка, неустойчива и неспособна да обедини усилията и жертвите на хората.
Формулирането на такива приоритети е трудно, защото ще трябва да бъдат изречени и признати не една и две горчиви, дори грозни истини. Няма как да заобиколим въпроса Защо стигнахме дотук? А след този въпрос ще се наложи и една цялостна, безпощадна ревизия на основните резултати от прехода. Днешната диагноза е от ясна по-ясна – 90 на сто от българите смятат случилото се през последните 23 години за несправедливо и неприемливо. От тази оценка няма как да се избяга.
Именно затова работата по подготовката, обсъждането и реализацията на националните приоритети трябва да бъде поета от нови граждански структури, нови партии и нови лица. Старите винаги ще предизвикват подозрение, че искат да съхранят част от миналото, дори това да не е така. Новото начало е невъзможно без
доверие в аванс
а днешната политическа класа няма как да го получи. Едно от хубавите неща на тази предизборна кампания бе, че наред с цялата плява се очертаха някои свежи, обещаващи лица.
Не бива да бъдем наивни и да смятаме, че този обрат, особено при нашите обстоятелства, ще се случи гладко, без съпротива. Това е и основната причина за предстоящото засилване на нестабилността и за вероятно високата цена, която ще трябва да платим. Тези, които трябва да си отидат, не искат дори и да се замислят по въпроса. Започва мъчителното вадене на голямата политическа ряпа.
Но процесът е неизбежен, защото така просто не може да продължава. Опитите да се запази досегашният режим на управление ще предизвикват все по-тежки последици и ще стават все по-неприемливи. Надявам се да си спестим най-радикалните форми на изтръгване на ряпата, но вече не можем да ги изключим по презумпция.
Впрочем един от сигурните симптоми на идващото време на нестабилност е, че все по-малко хора и по все по-малко поводи казват: Това не може да стане у нас.
Александър Маринов
