Началото на 42-рото Народно събрание мина под знака на дребните хитрини. Дори протоколни, но заредени със символика, достойни за уважение действия бяха подчинени на процедурни хватки и евтини опити да се унижи и надхитри опонентът. Впрочем това не е ново явление, но досега поне в рутинните тържествени моменти партиите спазваха някакво приличие за пред телевизионните зрители и чуждите посланици. Сега нивото е убийствено ниско и потвърждава напълно общественото отвращение и неприемане на все още живуркащия модел на партийна псевдодемокрация.
Без да подценяваме правомощията и публичната роля на председателя на Народното събрание като пръв между равните в законодателния орган, това, което видяхме през първия парламентарен ден, очевидно имаше друг подтекст. За три от четирите парламентарни партии маневрите на жълтите павета са прицелени към излъчването на правителство и овладяването на ключовите позиции в реалната власт. Четвъртата – бившите управляващи – ще се опитва да демонстрира конструктивизъм, но не по-малко безапелационно ще брани завоюваните позиции. Ако денят се познава от сутринта, явно ни очаква цял нов сезон на сериала
Напразните усилия на демокрацията
който има всички шансове бързо да вбеси зрителите.
Няма съмнение, че в този парламент никой на никого не вярва (не без основание) и никой няма да се спре пред каквито и да било хватки, ако е убеден, че те ще му донесат желания резултат. Новите (кандидат) властващи не бива да се сърдят на старите, защото българските партии така и не разбраха, че колелото на демокрацията се върти и ролите на управляващи и опозиция се сменят много бързо.
Но за абсолютизирането на дребните бакалски сметки не са виновни само политиците. Всички вкупом се юрнаха да нищят бройките за и против и да спекулират кога и при какви обстоятелства 120 е повече от 120. Не за пръв път, уви, в медийното пространство бе бламирано простото правило, че преди да пишеш, трябва поне нещо да си прочел. Така дори сериозни издания разтръбиха сензационни конституционни открития (например, че за избор на правителство не са нужни поне 121 депутати) и революционни хипотези (как БСП и ДПС няма да бъдат в състояние да свалят своето правителство, ако отсреща ГЕРБ и Атака се заинатят и ги блокират). Хипотетичното програмно правителство не се е родило и дори още не е заченато, а вече започнаха настойчивите въпроси и смелите отговори колко дълго ще живее и как точно ще погине, разбира се, отново по желязната логика на парламентарната аритметика.
Късата памет и неспособността да се разграничи желаното от действителното са напът отново да изиграят зла шега на българските политици, но и на тези, които е трябвало да бъдат техен коректив. Вярно е, че има страни, където за известно време или дори за цял мандат се е управлявало с мнозинство от един глас. Но тази магия е била възможна по силата не на аритметиката, а на сложната логика на политическия живот, който не е концентриран само и главно между стените на парламента. Ако нещо относно мъчителния български път към демокрацията е наистина потискащо, това е непреодолимата неспособност да се разбере, че силата или слабостта в политиката не идват от бройката на мандатите, а точно обратното. Подмяната на аксиомата Имаме по-голямо доверие в обществото, защото политиката ни е по-добра с Прави сме, защото сме повече е един от неизменните симптоми на неизлечимата
тъпота с взлом
(по Илф и Петров) на днешния български политически елит.
Сега, когато знаещи и невежи усърдно редят бъдещия кабинет и пророкуват неговия дълъг или кратък живот, сме свидетели на почти повсеместно удивително неразбиране, че един глас в парламента може да е непоклатима опора, а мнозинство от 160 депутата – ненадежден заслон срещу политическите бури, защото важни са не бройките, а стойността на предлаганата политика, реалните достойнства на нейните извършители и подкрепата или съпротивата на обществото. Ако бяха поне малко способни да надмогнат бакалско-махленското ниво, политиците ни биха се съсредоточили върху добросъвестното изготвяне и обсъждане с обществото на действителната програма, от която България има въпиюща нужда. Не говоря за тюрлю-гювеча от обещания, поднесен в насипно състояние, в който всяка, дори най-важната, съставка може да бъде подменена по всяко време и с произволни аргументи. Имам предвид истински важното и трайното, около което е възможно автентично програмно обединяване във и извън стените на парламента.
Поради неразбиране или склонност към заяждане напоследък ме провокират – защо пък тези четири (или три) партии да са неспособни да изработят и приложат наистина качествена (което означава обществено необходима) управленска програма. Причините са поне три и заслужават сериозна дискусия не заради днешната задънена улица, в която сме попаднали.
Първата причина за програмната импотентност на тези (и на останалите традиционни) партии е циничното и
лицемерно отношение към ценностите
на демокрацията и на публичния живот.
Няма ценност – свобода, равноправие, справедливост, достойнство, отговорност, отчетност пред обществото – с която тези партии и техните ръководители да не са спекулирали и с която да не са се подиграли. Всичко е игра на думи, а играта с думите доведе до пълното им изхабяване и изпразване от съдържание. Същите тези лица, които виждаме в парламента, са ни предложили безброй примери за лъжливи клетви в името на ценностите и за безпроблемно отмятане от клетвите.
През февруари БСП тържествено обеща в програмен документ, приет от висшия орган – конгреса, че ще отмени плоския данък. През март ревизира тази клетва в обтекаем вариант, а след няколко дни ще се откаже от нея изцяло, разбира се, с познатия аргумент – че това се налага от коалиционното (програмното) управление. Такива лупинги са правили абсолютно всички, и то не заради някакви действителни форсмажорни обстоятелства, а заради ограничената, текуща, глупаво разбрана политическа и икономическа изгода. По същата логика в момента, когато замирише на риск и провал, те са готови да си плюят на петите и да зарежат обществената каруца в калта.
Втората причина е
подмяната на съдържание с процедура
в политиката. Властта се реализира чрез технология, но и най-добре разработената и прилагана технология на управление не може да замени съдържанието на истинската политика – намирането на най-добрия възможен баланс на интересите в обществото. Най-лошата последица от нечестното спечелване и консумиране на властта е не поругаването на моралните принципи, а създаването на един изопачен модел на интересите и тяхното представителство. Тези четири партии в днешния български парламент са убедени, че не просто имат правото да говорят от името на всички българи, а че всички българи трябва да ги слушат, когато говорят. И да изпълняват каквото чуят.
Станишев, Борисов, Местан и Сидеров са очевидно и политически, и генетически неспособни да разберат, че едно е да осуетиш влизането на реална алтернатива в парламента, а друго е да управляваш от името на 40 на сто от избирателите, при това несъвместими помежду си. В този смисъл добра, успешна програма е не тази, около която ще се спазарят 121 или дори 160 народни представители, а програмата, която ще посочи пътя за реално решаване на големите проблеми, която ще акумулира минимум от публично доверие и ще даде шанс за сплотяване на разединеното и обезверено общество.
Както вече казах, тези 240 души в парламента не си вярват помежду си, не вярват дори и на себе си, а какво остава да получат доверие в обществото.
Накрая, в мнозинството си тези, които претендират, че ще властват, са неуверени хора, които
избиват комплексите си
за сметка на обществото. Между тях няма нито един, който да е влязъл смело в битка и да е бил готов да заложи името и благополучието си в името на хората, които претендира да води. Страхливи и пресметливи, готови да жертват приближените си, силни в перченето и слаби в отговорността – как такива водачи биха могли да съставят и приложат една реално необходима програма, която да решава реални и трудни проблеми, да лекува язви, да отстранява тумори от обществения организъм. Те се смятат за непогрешими и незаменими – как партиите, ръководени от подобни лица, ще приложат иначе често цитираното правило на Стамболов:Ще правя каквото трябва, пък после вие ме съдете. Опиват се от моментната си сила, родена от стечението на обстоятелствата, но не могат да я използват за получаване на трайно предимство.
Разбира се, между актьорите на сцената има и такива, които си правят по-тънки сметки. Това тепърва ще проличи и ще заслужава отделен анализ. Но дори и тънката сметка не излиза, когато е направена без кръчмаря.
Александър Маринов
