Сирия е арена на ожесточени сблъсъци между много политически играчи. Човешките жертви всекидневно се множат, а светът продължава да се обвинява един друг за предизвиканата трагедия. Политиката, която определено е мръсна работа, отново си играе с призрачни фигури, стреля с халосни патрони, които всички трябва да чуят и които имат за цел да отклонят вниманието на широката публика. Когато обаче на масата се появят геоложките карти и геополитическите планове на големите, бързо лъсва неудобната истина. Сирия се оказа в центъра на бурята между алчна вихрушка, насочила поглед към нейните природни богатства, и стратегическото си местоположение.
През 2010 г. тексаската компания Noble Energy откри находищата Левиатан и Тамар в Източно Средиземно море, а по-късно се оказа, че те са само част от цяла система залежи в т. нар. басейн Левант, чийто потенциал се изчислява на 3.5 трлн. куб. м природен газ и на най-малко 1.7 млрд. барела нефт. Израел веднага обяви намеренията си да започне експлоатация на находищата и дори даде старт на проекта по Тамар. Въпреки че претенции към целия Левантийски басейн могат да имат и Сирия, Ливан, Кипър, както и палестинците. За капак на всичко предварителните проучвания показват, че не е изключено да бъдат открити още големи находища на природен газ между египетското и гръцкото крайбрежие. Още през 2009-а гръцка компания направи проучвания и откри малки петролни залежи. Днес те се изчисляват на 22 млрд. барела в района на западното гръцко крайбрежие и около 4 млрд. барела в северната част на Йонийско море.
Всички знаят за икономическата ситуация в Атина и Никозия. Двете страни реално банкрутираха и в момента са неспособни да определят и диктуват каквито и да било условия. В Сирия бушува опустошителна война, която съсипа цялата й инфраструктура, и тя също е безсилна. Арабската пролет дестабилизира достатъчно Египет, а най-яростните противници в Ливан за израелската намеса в Левиатан – шиитското движение Хизбула, е свързано с почти всеки терористичен акт по света. Конфликтът започва да се разраства с апетита на Турция към находищата в кипърските води, която използва аргумента Северен Кипър. Кои претенции са основателни и кои не са – всичко е въпрос на гледна точка. Но е повече от сигурно, че залежите от нефт и газ в Средиземноморието са една от основните причини за кризата в Сирия, защото става въпрос за милиарди долари.
Находището Южен Парс, което се поделя между Иран и Катар, не е просто голямо богатство. То е най-голямото в света на природен газ, чийто обем е шест пъти по-голям от второто по големина находище на планетата – Уренгой в Русия, и е в основата на напрежението между сунити и шиити през последните години. В момента Иран е истински трън в очите на Белия дом. Ислямската република е на второ място в света по доказани ресурси на синьо гориво, с изчислени 33.5 трлн. куб. метра. А планираните газопроводи между Пакистан и Иран означават, че Техеран ще може да изнася газ директно към Китай (катарският дял, поради малката площ на страната, е с ограничена мобилност). Сирия пък се оказва нещо като коридор за Иран към Средиземноморието и оттам пътят към Европа и Северна Африка е отворен. Дамаск всъщност е възлов елемент в този план, който, разбира се, не устройва Катар, нито Анкара, чиито стремежи са основните тръбопроводи да минават през турска територия. Неслучайно спонсори на сирийските бунтовници са най-вече Турция, Катар и Саудитска Арабия, които открито признават това. Не е случаен и фактът, че т.нар. Сирийска свободна армия е съставена почти изцяло от радикални ислямистки групировки. Нещо, което беше използвано както във войната в Афганистан преди няколко десетилетия, така и в Либия. В Ирак пък постоянно се организират бомбени атентати и се извършват показни убийства на възлови фигури в енергийната политика.
След войните в Либия и Ирак контролът върху национализирания преди петрол беше приватизиран, при това от все познати ни компании. Разбира се, сега основната цел е Иран, който е твърде голям играч, и се налага да се сложи кукла на конци, която да вкара тези корпорации в играта с иранските находища. Същото се отнася и за Сирия, основен партньор на Техеран. Двете държави преди три години стигнаха до споразумение заедно с Ирак за съвместен проект. Съвсем ясно е, че той се провали поради събитията в Сирия.
Къде е Русия в цялата схема? По време на продължаващия повече от 29 месеца сирийски конфликт Москва оказа сериозна подкрепа на управлението на Башар Асад. Говорим основно за оръжейни доставки – пистолети, гранати, части за танкове, бойни самолети, ракети, военни съветници и дипломатическа защита. Защо обаче руските власти защитават така неотстъпчиво сирийския режим? Основните причини са стратегически и финансови. Сирийското пристанище Тартус е единствената останала международна военна база извън бившия СССР. На второ място, според статистиката, през юни 2012-а икономическите интереси на Русия в Сирия са се равнявали на 20 млрд. долара, около 5 млрд. от които идват от продажби на оръжия.
Естествено, когато войната все някога приключи, Сирия ще трябва да бъде построена отново. Не е тайна, че тази доста печеливша задача ще се падне на този, който успее да наложи свои хора в управлението в Дамаск. Възстановяването на опустошената от кървавия конфликт Сирия ще струва най-малко 73 млрд. долара, ако започне още сега, показва проучване, поместено в близкия до властите сирийски вестник Ал Уатан и цитирано от Франс прес. Според изследването бомбардировките, боевете и саботажите са разрушили за две години напълно или частично 1.5 млн. жилища. Значително е пострадала и инфраструктурата. Страната ще се нуждае от 10 хил. строителни обекта, на които да работят най-малко 30 строителни фирми, 15 хил. камиона и 10 хил. бетоновоза. Нуждите от бетон ще възлизат на 400 млн. кубични метра, а от желязо – на 30 млн. тона. Ще се наложи не по-малко от 6 млн. работници да бъдат мобилизирани за участие в тези обекти. Очевидно на никого не му пука, че сирийският конфликт е отнел досега живота на повече от 110 хил. души, 2 млн. са бежанците, а 4.25 млн. са хората, напуснали родните си места, в държава с население от 22 млн. души.
Днес много погледи са насочени към Вашингтон. Президентът Барак Обама вече започна мащабно блиц лобиране за подкрепа за удар по Сирия. Лобирането се разпростря от Капитолийския хълм до Кайро, където държавният секретар Джон Кери разговаря с арабски дипломати по телефона в опит за осигуряване на международна подкрепа. След като заключи с висока степен на убеденост, че сирийското правителство е извършило смъртоносно химическо нападение в околностите на Дамаск на 21 август, администрацията на Обама няма особен избор, освен да реагира на това пресичане на червената линия, която лично президентът определи преди година. За запазване на авторитета на САЩ и своя собствен американският президент е длъжен да действа бързо и решително. Той също така трябва да обясни на американците и на света какво е заложено в Сирия и какво ще е водачеството на САЩ при слагането на край на тази криза.
Обама разбираемо разглежда всякаква намеса в Сирия като хлъзгав наклон към скъпоструваща война, която американците не искат и няма да подкрепят. Дори след употребата на химически оръжия екипът му реагира бавно и след много колебания реши да накаже Асад – но само с бърза операция, която няма да окаже пряко отражение върху изхода от гражданската война и само ако Конгресът даде съгласието си. Но светът възприема този ход не като предпазливост, а по-скоро като двоумене, което подсилва впечатлението, че САЩ се крият зад икономическите си проблеми и, преследвани от призраците на Ирак, вече не са склонни да водят света. Това ще влее дързост в противниците на Вашингтон и ще отчае приятелите му. Белият дом може скоро да се окаже сам в противопоставянето на Иран или Северна Корея или срещу натиска на Китай и Русия, които използваха правото си на вето в Съвета за сигурност, за да блокират разрешение на ООН за намеса в Сирия. Американците с право са уморени от войни, но урокът в Сирия е, че бягството от вече поетите глобални отговорности само ще създаде по-големи проблеми, които в крайна сметка ще повишат както цената, така и вероятността от тяхна намеса.
Като част от кампанията администрацията на Обама даде да се разбере, че тайните усилия на САЩ да обучават сирийските бунтовници са започнали да дават резултат. Според Ню Йорк таймс първата група от 50 бойци, обучени от ЦРУ, вече е започнала да се внедрява в Сирия. САЩ обаче все още не са въоръжили бунтовниците. През юни ЦРУ получи разрешение да снабдява умерени противници на режима в Дамаск, но три месеца след това те все още чакат. Според висши представители на Белия дом сега Вашингтон иска да подсили опозицията, но не иска тяда надделее. Основните страхове на администрацията от американскитевъздушни удари са, че те могат да наклонят баланса на силите в конфликта и ако режимът падне, е много вероятно отворилата се празнина да се запълни от ислямисти.
По материали от чуждестранния печат
