БСП никога не се е ползвала с реномето на особено демократична и отворена партия. Ала щом стане въпрос за търпимост към различните мнения, останалите родни формации, включително и десните, не са много по-добри от нея. Фактите са прозаични. В момента левицата може и да изглежда по болшевишки предана на председателя си след поредицата от грешки, които той допусна. В същото време никъде не се чуват толкова много несъгласни с лидера и официалната линия, колкото в столетницата. И това едва ли е само защото тя е на власт.
Изказването на депутата Димчо Михалевски, че новият заместник-министър на инвестиционното планиране Джейхан Ибрямов няма подходяща квалификация за това, с което ще се занимава, е само един от примерите за това. Червените имат привилегията да изразяват неудобни мнения, без да се страхуват. Съвсем друг е въпросът
дали инакомислещите биват чувани
и дали те изобщо могат да променят партията си.
Още в изборната нощ през май Румен Петков, който остана извън парламентарните листи, поиска оставката на Станишев. Няма два варианта. Лидерът на партията трябва да покаже мъжество, че е осъзнал, че като лидер на партия тя не е натрупала потенциал, заяви той. Въпреки че бившият вътрешен министър в тройната коалиция е смятан за част от лагера на Георги Първанов, изказването му предизвика почуда сред партийците най-малкото защото през 2013 г. БСП увеличи гласовете спрямо предишния вот с близо 200 хиляди, а депутатите си – двойно. Станишев успя да елиминира Петков от битката за Народното събрание, но той запази силните си позиции в Плевен и сега отново е спряган като следващ шеф на местната организация.
Георги Кадиев е другото остро камъче в БСП, обявяващо се срещу председателя, и е сред малцината червени депутати, които си позволяват открити критики към него. В парламентарната група мнозина са недоволни, но не смеят да изразят настроенията си публично. Това се отнася в още по-голяма степен и за привържениците на БСП. В интервю за в. БАНКЕРЪ през юни Кадиев сподели: Хората са възмутени, омерзени и се чувстват изцапани. Сигурно има и такива, които ще стигнат до по-крайни мерки. Някои вече ми изпращат СМС-и, че ще напускат партията. Тогава той разказа и с какви аргументи някои негови съпартийци са му обяснили, че са против оставката на Станишев: Ти сега едва ли не ще унищожиш кариерата на Станишев в Европа. Ако някой обаче я унищожава, то това е самият той, коментира Кадиев.
Статутът на неподчиняващите се на ръководството волни политически ездачи зависи от зрелостта на партиите им. Петков и Кадиев трудно биха стигнали далеч, ако бяха в ГЕРБ например, където властовият кръг е крайно стеснен и на дръзващите да оспорват думата на председателя бързо намират
начин да им скроят шапката
Ако бяха част от коя да е друга формация, двамата вероятно или щяха да си намерят място покрай ръководството, или изобщо нямаше да могат да преминат през цедката за първите редове.
Интересен вътрешен критик на БСП е бившият депутат проф. Георги Близнашки, който може да бъде засечен сред протестиращите пред парламента, макар да е член на столетницата. Той не е част от партийната върхушка на социалистите, а е от отбора на левите интелектуалци. Впрочем любопитно е, че в противопоставянето между поддръжниците и противниците на кабинета големият липсващ са университетските преподаватели, хората на перото и художниците, които през годините подкрепяха левицата. Те или избраха да стоят настрани, или просто да не се показват, което доведе до това, че контрапротестът беше оглавен от спорни личности. Наскоро Близнашки направи следната прогноза пред в. БАНКЕРЪ за развитието на БСП: Трябва да сме наясно, че Сергей Станишев няма да си подаде оставката. Нагонът към властта е доминиращият мотив във всичките му действия и в целия му живот. Той няма личен живот, няма професия, чрез която да се доказва и да търси изява. С проекта Станишев са ангажирани твърде много хора – както вътре в страната, така и извън нея.
ГЕРБ си остана
остров на монолитността
и след като падна от власт. Най-вероятно и в този парламент огромната част от депутатите на Борисов ще останат непознати дори и за политическите наблюдатели и журналистите. Бившите управляващи, меко казано, никога не са окуражавали вътрешната критика и различието. Мирослав Найденов разкритикува Цветан Цветанов чак след като стана ясно, че няма да влезе в парламентарните листи, а Емил Димитров също се разприказва след тежък конфликт с бившия вътрешен министър. Искра Фидосова пък се оказа единствената виновна за тоталитарния начин на управление на парламентарната група, за да могат Борисов и Цветанов да излязат целите в бяло. И тримата обаче до ден днешен се кълнат в обичта си към Бойко.
Трайчо Трайков беше отстранен от икономическото министерство след серия от противоречия с лидера на ГЕРБ и Симеон Дянков, но и той дръзна да говори чак след като бе вън от правителството. Още от основаването си ГЕРБ е особена партия, в която идеологическата и идейна спойка между съмишлениците не е особено силна и най-често се свежда до мъглявата формулировка десни реформи.
Пред по-голямата толерантност към другомислещите в българската политика има един много сериозен проблем, който засяга всички, с изключение на БСП и ДПС. Той е предизвикан от нестабилните партийни основи. При болшинството от формациите прекалено многото различни гласове буквално могат да унищожат единството им. Ето как преди да бъде избран за лидер на ДСБ Радан Кънев обясни защо за поста няма друг желаещ: Кандидатурата ми е на ръководството и на водачите на листите, които в голяма степен представляват регионите, защото организационно партията надали би могла да понесе дълга окопна война между повече претенденти. Няма пречка за други кандидати, но истината е, че между авторитетните хора в ДСБ има съгласие да няма братоубийствени сблъсъци.
Разбира се, най-емблематичният пример за деленето вдясно е СДС. Едно от нещата, които доведоха дотам, че на последните избори синята партия да получи едва с около хиляда гласа повече от партията на Светльо Витков, беше, че в нея дълго време съжителстваха личности с прекалено различни разбирания, светогледи и намерения. И почти всяка една от тях бе като отделна Вселена. И до днес например не е напълно изяснено отношението на ръководството на СДС към ГЕРБ. Миналата година формацията изпадна в положение да има парламентарна група, по-голямата част от която изобщо не общуваше с централата на Раковски 134. Скоро след това последва изключването на Мартин Димитров, Ваньо Шарков и Димо Гяуров, а Надежда Нейнски сама обяви, че напуска партията. Процесът продължи и към края на 41-вото Народно събрание почти всички народни представители на СДС бяха вън от формацията.
Мнозина приемат опита за създаване на Реформаторския блок със скептицизъм именно заради наситената с разделения история на десницата. В първите години на СДС волните ездачи бяха толкова симптоматично явление, че дори доведоха до появата на специални термини. Димитър Луджев и Иван Пушкаров бяха наречени сини мравки, Едвин Сугарев и Светослав Лучников – кинжали, а разделението получи звучното име люспене. През 1991 г. 39-мата депутати, несъгласни с новата конституция, направиха палатков лагер пред парламента и тогава лъсна дълбокото противопоставяне между сините. Индивидуален политически ездач бе и бившият президент Желю Желев, който през 1992 г. разкритикува остро правителството на Филип Димитров. След това в акт на честолюбие Димитров поиска от парламента вот на доверие, който не получи, и така първото правителство на СДС падна от власт.
Като министър-председател Иван Костов намери хитър начин да неутрализира неудобния за всички лидери и партии индивидуалист Едвин Сугарев, изпращайки го посланик в Индия. През 1999 г. бившият лидер на ДСБ уволни десетина министри от кабинета си, сред които беше Евгени Бакърджиев – един от най-силните тогава хора в СДС. Две години по-късно бяха отстранени още две важни фигури – Христо Бисеров и Йордан Цонев. В социалистическата партия отлюспването на политици с подобно влияние изглежда немислимо.
Та, парадоксално, 24 години след 10 ноември единствената партия, която може да издържи на сериозни критики отвътре, без това да бъде последвано от роене или от изгонване на инакомислещите, е БСП. ДПС също е достатъчно устойчива, но в нея различието никога не е било почитано. Червените партийци не страдат от излишна слабост към свободомислещите, а са толерантни към тях, тъй като се опасяват от разцепление. Затова и фигури като Георги Първанов, Татяна Дончева и др. са комфортно интегрирани в широкото ръководство на столетницата. На безопасна дистанция от реалната власт, но и на показ пред обществеността като доказателство, че партията приема и другите. С годините в БСП естествено се е появила и толерантността към различния с партиен билет, стига идеите му да не са твърде плашещи. Важно е и че различните кланове са се научили да съществуват съвместно и да се спогаждат.
