Професор Огнян Герджиков е преподавател по търговско право в Софийския университет Св. Климент Охридски и председател на арбитражния съд към Българската стопанска камара. При управлението на НДСВ беше народен представител и председател на 39-о Народно събрание. През лятото беше поканен от сегашния парламентарен шеф Михаил Миков да оглави съвета по законодателство, закрит от ГЕРБ в началото на мандата им. Съветът е консултативен орган, чиято задача е да прави предварителна оценка на законопроектите с цел отстраняване на грешките в тях. Възстановената структура трябваше да започне работа от началото на месеца, но това още не се е случило.
nbsp;
Г-н Герджиков, Съветът по законодателство към Народното събрание, за председател на който бяхте поканен, трябваше да започне работа от началото на ноември. Сформиран ли е вече съставът му и възложени ли са конкретни задачи?
– Решение за възстановяване на този консултативен орган има, но за съжаление това все още не е факт. Получих две покани да го оглавя – и двете лично от председателя на парламента Михаил Миков. Първата покана дойде преди няколко месеца и тогава бях малко уклончив. Колебаех се да се натоваря ли с още една задача, при това толкова сериозна и отговорна. При втората покана миналия месец Миков настоя и поех този ангажимент. Уговорихме се да изготвя правила за работата на съвета, в които да бъде определена и неговата структура. Всичко това го направих, изпратих го по мейла и оттогава – ни вест, ни кост. Някакво затишие по въпроса. Разбирам, че обстановката е взривоопасна, и на Народното събрание не му е до градивна дейност. Те мислят как да спасяват положението. Така че към днешна дата съветът по законодателството го има само като проект. За да стане част от правния мир, той трябва да бъде одобрен със съответния акт на Народното събрание. Но аз оставам на повикване. Може утре да се обадят, но може и никога да не се обадят.
Вие как виждате структурата и работата на съвета?
– Идеята е постоянният му състав да е около 12 души, а в случай на нужда да бъдат привличани експерти в по-тесни области. По време на 39-ото и 40-ото Народно събрание съветът имаше 24 членове, но аз реших че трябва да се редуцира. Във всеки случай такъв консултативен орган е абсолютно необходим и това пролича в законодателната дейност на 41-ото Народно събрание. Приети бяха неща, които са твърде, меко казано, спорни.
Май не можете да простите някои неща в законодателната му продукция? Като например шоковото смъкване на минималния капитал за регистрация на ООД-тата от пет хиляди на два лева.
– Не мога и няма да го преглътна. Тази идея се въртеше още в 40-ото Народно събрание, но тогава успях да предотвратя тази глупост. Как е възможно една държава да допусне подобна въпиюща неграмотност? Това е направено от хора, които са прочели само първото изречение от всичко, което трябва да знаят. Чуха, че Франция въведе първа минимален капитал от едно евро преди десетина години, но само дотук стигнаха – до двата лева. А оттам нататък следват още много неща, с които да бъдат защитени както търговският и гражданският оборот, така и публичният интерес. Това показва непознаване на материята и е пълен провал. Уж се борим срещу кухите фирми, а създаваме предпоставки да се множат и да виреят. Никаква гаранция за кредиторите и насърчаване източването на ДДС. В Германия за регистриране на ООД изискват 25 000 евро капитал. Ние се оказахме евроидиотите в това отношение.
Но пък радетелите за ударното намаляване на минималния капитал твърдяха, че и 5000 лв. не спират мошениците…
– Затова капиталът трябваше да се вдигне от 5000 на 20 000 лв. например, а не да се сваля. Смисълът от такъв размер на капитала е във всеки един момент дружеството да разполага с чисто имущество, а то е разликата между неговия актив и пасив, поне равно на минималния капитал, за да служи за гаранция на кредиторите. Вярно е, че дружеството може да поема далеч по-високи задължения, но 20 000 лв. са все пак гаранция. А каква гаранция са два лева? Излиза, че ООД-то, което би трябвало да е сериозен търговски субект, не дава никаква гаранция на кредиторите, докато участниците в персоналните дружества и едноличният търговец отговарят неограничено с личното си имущество.
Отхвърляте твърдо и въвеждането на 10-годишна абсолютна давност за вземанията на кредиторите. Основният аргумент на вносителите на този законопроект е премахване на т. нар. вечни длъжници.
– И тук по същия начин са прочели само първото изречение. Наистина, има страни, в които се прилага с абсолютна погасителна давност, и тя най-често е 10 години. Но после има запетайка и след запетайката пише много други неща. Първо, в различните страни е различно. Има искове, които се погасяват с 30 години давност, и други, които изобщо не се погасяват. Има и случаи, в които страните могат да удължават или да скъсяват давностни срокове. Въобще има много модели, но никъде няма една-единствена абсолютна 10-годишна давност. Ние пак искаме да смаем света с нещо много велико.
Не смятате ли, че тези изблици на внезапна загриженост за длъжниците са подтикнати от конюнктурата – и политическа, и стопанска?
– Това се харесва на масовия длъжник, който трябва да се издължи за парното и тока. И казват: Герджиков не е прав да говори срещу тези неща, нали в Европа така се прави. Да, ама не се прави точно така. Ами вземете един съдебен процес у нас – той може да трае десетилетие. Да речем, че ми дължите 100 000 лв. и ви осъждам да ми ги върнете на десетатата година. И след като съм претърпял загуби и съм се борил по инстанциите, вие ми казвате: абсолютната давност изтече. При сега действащото право по време на съдебен процес давност не тече. Със завеждането на делото съм спокоен, че времето вече не ме притиска. А те искат да премахнат този защитен механизъм за кредитора, за да чуе от длъжника едно : Гледай си работата! Ами че един студент юрист във втори курс е наясно с погасителната давност, а нашите законотворци чули-недочули и правят закон. Не мога да намеря равновесието в себе си, като гледам такива недомислия.
Привържениците на това предложение твърдят, че всъщност искат да стимулират кредиторите да си търсят вземанията.
– Да, но виждате, че събирането на дълга не зависи само от тях. Абсолютно сигурно е, че длъжниците ще започнат да бягат и да се крият, за да се доберат до изтичане на абсолютната погасителна давност. Ще разтеглят процесите с всички възможни средства. Кой друг освен тях има интерес от тази игра на котка и мишка? А неизправната страна са те, не кредиторите. Оборотът трябва да се дисциплинира, но като се отчита интересът и на двете страни. С такъв елементарен механизъм не става.
По същия начин ли стои въпросът за т. нар. лична (или потребителска) несъстоятелност?
– Там въпросът е деликатен, но принципно не съм против. В много държави има несъстоятелност на физическите лица, но тази материя е много тънка. Изключително трудно е да се намери точната рецепта, защото и това е вратичка за измъкване на длъжника. В някои страни се опариха и започнаха да правят сериозни промени в последните години. Стигна се и до намеса на Европейската комисия, която припомни, че договорите трябва да се изпълняват, а кредитите да се връщат.
А как гледате на идеята банките да споделят риска от продажбата на ипотекираните пред тях имоти на стойност, по-ниска от тази на кредита?
– Ние можем да се похвалим с една стабилна банкова система, нека не опитваме да я разбалансираме. Една от най-добре работещите институции у нас е БНБ. Не съм изобщо против да се вземат мерки за отчитане на интереса на кредитополучателите, но нека това да не е за сметка на стабилността на банковата система. Нужен е професионален поглед, а не бързи популистки решения.
Актуален в този аспект е и въпросът за банковите лихви, които са цената на кредита.
– Цената на кредита у нас очевидно няма как да е толкова ниска, както в по-развитите държави. Пазарните условия са такива, а срещу пазара трудно се рита. Като говорим за това право на банките, трябва да сме наясно, че ако те не разполагат с тази възможност, това ще оскъпи ресурса. И банката ще бъде принудена да определи от самото начало още по-висока лихва, за покрие риска. Въпросът е да не се злоупотребява с възможността за едностранно изменение на лихвата. Едностранната промяна на лихвения процент трябва да почива на обективни показатели и критерии, които да са отнапред ясни. Трябва да се намери точната мярка, която да гарантира интереса на двете страни.
Ядоса ли ви решението за продължаване на мораториума върху продажбата на земя на чужденци?
– Изобщо не проумявам как е възможно българският парламент да вземе това абсурдно решение, с което влязохме в историята на Европейския съюз. Това е нещо нечувано и невиждано. Оставете националистите с мантрата да не се продава земята на Ботев и Левски. Никой не те кара да продаваш на чужденец, ако не искаш. Но пък и защо да не продадеш на по-висока цена, ако не можеш да обработваш и стопанисваш тази земя? Ами че цените й вече се вдигнаха именно заради изтичането на мораториума. Както българин може да купи земя в Европа, така и европеец трябва да може да купи у нас. Каквито и да са проблемите у нас, ако не бяхме се присъединили към Европейския съюз, България щеше да е една дълбока провинция. Сега перспектива все пак има.
Като председател на Арбитражния съд към Българската стопанска камара виждате ли проблем с арбитражните клаузи в договорите за кредит? Неотдавна описахме случай, в който фирма за бърз кредит отказва той да бъде погасен предсрочно, за да се ползва от високите лихви по него. Комисията за защита на потребителя и съдът се произнасят в полза на кредитополучателя и глобяват дружеството за отказа. Но то завежда арбитражно дело срещу кредитополучателя въз основа на арбитражната клауза и го печели. В крайна сметка държавният съд казва, че неизправната страна е кредитополучателят, а частният съд (какъвто е арбитражът) казва обратното.
– Тази ситуация е наистина проблемна и трябва да се мисли за прецизиране на закона. Но пък и всеки, който сключва договор, трябва да го чете внимателно. И ако не може нещо да разбере, да се консултира за рисковете. В правото човек трябва да си отваря очите – то е за бдящите, не за спящите. Като цяло българският бизнес не е наясно с големите предимства на арбитража пред държавното правосъдие. Може би и адвокатите играят роля в тази насока, тъй като хонорарите им се влияят от броя на инстанциите. За разлика от производството пред държавния съд, арбитражното е едноинстанционно. Това носи и рискове, тъй като възможностите за атакуване на арбитражното решение от държавния съд са строго ограничени. Но голямото предимство е в пестенето на време и средства. Мога да се похваля, че при няколкостотин дела, решени от нашия арбитражен съд, имаме едно-единствено решение, отменено от ВКС.
Знае ли се все пак колко арбитража има у нас?
Знае се кой е най-големият и най-старият – този при Българската търговско-промишлена палата. Смея да кажа, че нашият (б. р. – към Българска стопанска камара) е вторият по значимост. Но наред с тях има още Господ знае колко. Не е лошо да има един регистър, но няма. Не мисля обаче, че има проблем с работата на арбитражите, оплакванията са основно от държавното правосъдие.
Как разчитате понятието съдебна реформа?
Правосъдната система е фундаментът на държавата. Но още в началото на прехода беше направена грешка с несменяемостта на съдиите. Много магистрати се почувстваха, сякаш над тях е само Господ, и всъщност то си е така. Познавам лично великолепни съдии, но наред с тях има такива без необходимите морални устои. Даже да са много по-малко, една лъжица катран е достатъчна да развали кацата с мед. Има и вътрешно противоречие в съдебната власт. Искаме тя да се подчинява само на закона, а избираме част от Висшия съдебен съвет въз основа на политически квоти. Това според мен трябва да прави само юридическата гилдия, включително при избора на членове на Конституционния съд, който структурно не е в съдебната система.
Преди дни управляващи и опозиция се скараха кой е виновен за забавянето на промените в съдебния закон, твърдейки, че с тях ще правят съдебната реформа. Възможна ли е тя без сериозни конституционни промени?
Сериозната промяна в тази област изисква за съжаление промени в конституцията. И то такива промени, които са в пълномощията на Великото народно събрание. Това е ясно още от едно старо тълкуване на Конституционния съд, което стесни изключително много възможността за конституционни промени от обикновеното Народно събрание. Пътищата са два – или Конституционният съд да застане на друга позиция и с тълкувателно решение да развърже ръцете на обикновеното Народно събрание, или да бъде свикано Велико народно събрание. Но пък сега не е моментът за това – обществото е максимално разделено, конфронтацията е стигнала своя предел. В такава ненормална обстановка не може нищо нормално да се сътвори.
Изпреварихте въпроса ми възможно ли е в тази политическа обстановка да се прави разумно и балансирано законодателство?
– Очевидно е, че така не може да продължава. Ние сме в една почти революционна ситуация и започвам да се чудя защо управляващите не направят нещо за потушаване на напрежението. И това, което според мен трябва да направят, е да поискат да им се даде възможност да работят до изборите за Европарламент догодина. Опозицията да влезе в пленарната зала и да се приемат важните закони като бюджетния и изборния. Ако управляващите кажат: ние ще управляваме до края на май и ще направим избори 2 в 1, напрежението моментално ще спадне. Но оставка сега и веднага не е правилният ход.
Студентската стачка ви засяга и пряко – като преподавател. Подкрепяте ли я, или я осъждате?
– Животът е по-силен от правото. Правото никъде не регламентира как се правят революции. Протестът на младите е обясним, но можеха да го направят по-умно. Какъв е смисълът да се блокира университетът? Той ли е виновен за сегашното състояние на нещата? Има ли смисъл студентите да се изпокарат, защото много от тях искат да учат? Но младостта невинаги може да бъде и ентусиазирана, и мъдра.
