„Лихварските кредити“ през последните две години се превърнаха в огромен обществен проблем. Причината са чудовищните лихви, които фирмите, отпускащи подобни заеми, събират от своите клиенти. Често те надхвърлят шест-седем пъти размера на получения кредит. Липсата на адекватна правна защита срещу лихварите поставя в безпомощно положение хората, заели от тях пари. Проблемът се изостря от факта, че в повечето случаи към подобно финансиране прибягват граждани, изпаднали в крайна нужда.
Острото обществено недоволство накара политиците да обмислят законова регулация за лихварите. Но за момента от тях чуваме единствено откъслечни идеи за справяне с тази финансова проказа. Затова решихме да дадем обществена трибуна на експертите. Започваме с председателя на Сметната палата проф. Валери Димитров, който има стройна концепция за правното регулиране на лихварския бизнес, и то така, че да се създаде възможност за ефективна и евтина защита на длъжниците. Проф. Димитров е дългогодишен преподавател по банково право в Юридическия факултет на УНСС и бивш съветник в БНБ, с десетгодишна практика в нормотворчеството. Опитът му позволява да предлага работещи правни решения за всеки проблем във финансовия сектор.
„Следя внимателно развитието на нашумелия напоследък и болезнен за обществото проблем с т.нар. лихварски, или „бързи“ кредити. Преди всичко искам да подчертая, че според мен проблемът с тези кредити, които ще наричам по-нататък в изложението си „лихварски“, не може да бъде решен само и единствено чрез въвеждането и прилагането на тежки регулативни и надзорни изисквания и средства от типа на лицензиране, изискване за определен размер на собствения капитал, отчетност пред надзорна институция, отнемане на лиценз и налагане на други принудителни административни мерки и административни наказания за неспазване на режима и т.н. Тези изисквания и средства са административноправни и вероятно ще допринесат за по-доброто функциониране на този сегмент от кредитния пазар. Но те имат този недостатък, че не дават отговор на най-важния въпрос, който се поражда на плоскостта на индивидуалното частноправно отношение на всеки пострадал от такива лихварски кредити. Това е въпросът какво става с каскадно растящите, „кожодерски“ плащания по тези кредити, т.е. как кредитополучателят, който е имал неблагоразумието да сключи такъв кредитен договор, да се справи с лавината от лихви? Как да се облекчи положението на тези хора?
Смятам, че решение на проблема следва да се търси нетолкова и не само чрез средствата на публичното право. Очевидно е, че е необходимо специално „антилихварско“ законодателство, съдържащо ефективни нормативни частноправни разрешения, които защитават длъжниците кредитополучатели. Дали това законодателство ще бъде под формата на допълнение към Закона за потребителския кредит от 2010 г., или ще бъде самостоятелен закон е правнотехнически и поради това нетолкова съществен въпрос. По-важното е съдържанието на нормативните решения. По-нататък в изложението за удобство ще използвам термина „специален антилихварски закон (САЛЗ)“.
Идеите и нормативните разрешения, които предлагам тук, не са нещо извънредно и изключително и не влизат в противоречие с основни принципи на правната ни система. Напротив, те се основават на разпоредбите и духа на класическия общ граждански закон – Закона за задълженията и договорите! Според мен лихварските договори в частта си, която съдържа клаузи за огромни по размер лихвени и други допълнителни плащания, които често неколкократно надхвърлят главницата, представляват злоупотреба с право по смисъла на чл. 8, ал.2 от ЗЗД и нарушават границите на договорната свобода, очертани и от добрите нрави по смисъла на чл. 9 от същия закон. Това е достатъчна правна, а и морална основа да се приемат специални законодателни решения от вида на САЛЗ за защита на лицата, в чиято тежест са последиците от такава злоупотреба с договорната свобода.
Предлагам по отношение на договорните задължения за лихви и всички други плащания извън главницата по лихварския кредит, над определен в САЛЗ размер, да се приложи институтът на
частичната недействителност от типа на нищожност
Става въпрос за нищожност, а не за унищожаемост на частта от договора, уреждащ задълженията за такива плащания. Това означава изначална недействителност по смисъла на чл.26 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), а не унищожаемост по смисъла на чл.27 от същия закон, при която последиците от недействителността настъпват с обратна сила вследствие на волеизявлението на оправомощеното засегнато лице.
Нищожността е частична, тъй като ще се отнася не до целия договор за кредит, а само за тази част от задълженията за лихви и за всички други плащания извън главницата, които надхвърлят установен в САЛЗ размер. Този размер е въпрос на разумна преценка, основана на пазарно изчисляване на разходите и рисковете на кредитодателя, например в диапазона 30-45% годишно спрямо главницата по кредита. Над този размер договорите няма да имат действие. Тук ще бъде приложим чл.26, ал.4 от ЗЗД, според който нищожността на отделни части от договора не влече нищожност на целия договор, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона. В случая повелителните правила са тези, които установяват пределните лихви и други допълнителни плащания. Всяко плащане в нарушение на установения законов „таван“ ще бъде нищожно и ще подлежи на възстановяване на платилия го, като дадено без основание по смисъла на чл. 34 и чл.55, ал.1 от ЗЗД.
В тази връзка смятам, че разумно нормативно решение би било всички договори за лихварски кредити, които съдържат клаузи за лихвени и други плащания извън главницата над законовия предел, да бъдат квалифицирани от САЛЗ в съответната част като
договори, сключени в противоречие на закона
по смисъла на чл.26, ал.1 от ЗЗД (именно противоречие с императивно установения таван на лихвените и други плащания извън главницата) и поради това частично нищожни. Това трябва да бъде изрично установена от закона последица. Примерната нормативна разпоредба може да бъде формулирана така: “ Клаузите по тези договори, които предвиждат задължение за плащане на общи разходи по кредита на годишна основа в размер, надхвърлящ пределния годишен размер, установен в този закон, са нищожни.“
Възможно е и друго нормативно решение: лихварските кредитни договори, съдържащи клаузи за плащания над установената горна граница, да бъдат квалифицирани в САЛЗ като договори, сключени при крайна нужда и при явно неизгодни условия по смисъла на чл.33 от ЗЗД. Очевидно е, че от житейска и от фактическа гледна точка разглежданите тук кредити са именно такива. Според ЗЗД тук последицата е недействителност под формата на унищожаемост, т.е. даването на потестативното право на засегнатия от крайната нужда да прекрати действието на съответните клаузи от договора чрез едностранно изявление.
Има и трета възможност. Няма пречка, според мен, в САЛЗ да бъде установено, че крайната нужда и явно неизгодните условия водят до нищожност, а не до унищожаемост на съответните лихварски клаузи.
По-ефективното и разумно нормативно решение безспорно е нищожността като изначална и непоправима недействителност.
В практически план прилагането на частичната нищожност означава да се даде право на
кредитополучателя да предяви тази нищожност
и така да се защити срещу кредитора по лихварския кредит, като съответно откаже на законно основание плащане, което надвишава пределния размер. Очевидно е, че поради това срещу него за такива плащания не могат да се инициират никакви изпълнителни производства.
В социален план прилагането на института на частичната нищожност решава проблема на всяко лице, което може да пострада от „кожодерско“ лихварство. Кредитополучателят се освобождава от непосилното бреме и лихвените и другите допълнителни плащания по кредита се нормализират в рамките на законоустановения таван.
Във финансово-икономически план прилагането на института на частичната недействителност ще означава и запазване на договорите в установените от закона граници и в този смисъл нормализиране и легитимиране на този сегмент от кредитния пазар. Очевидно е, че този вид кредитни услуги са с висок риск, поначало имат по-висока цена от банковото кредитиране и поради това е очевидно, че лихвите по тези кредити не могат да се сведат по размер до банковите лихви. В този смисъл предлаганият тук модел не засяга несправедливо търговците, които са се специализирали в този тип финансови услуги.
Прилагането на института на недействителността в полза на кредитополучателите по лихварски кредити поражда ред въпроси, на които трябва да се даде отговор в САЛЗ чрез
целесъобразни и ясни нормативни решения
На първо място, трябва да има категорична разпоредба, която да забранява кредитополучателят да се откаже от правото си за предявяване на нищожността. Това е очевидно, за да се избегне рискът от договорно дерогиране на признатото от закона право чрез евентуален натиск от страна на кредитодателя.
По-нататък изключително важен въпрос е как ще се предявява нищожността. Няма пречка в САЛЗ да се предвиди следното нормативно решение: лихварските клаузи по договорите да бъдат оповестявани като нищожни от Комисията за защита на потребителите (КЗП) по искане на засегнатия кредитополучател. Разумно е да се даде правомощие на КЗП да създаде и поддържа специален публичен регистър на оповестените за нищожни съответни части на тези договори. Решенията на КЗП не могат да имат конститутивен, т.е. правосъздаващ характер. Те просто ще декларират, обявяват публично един настъпил по силата на закона факт – частичната нищожност на лихварските договори.
Поради нищожността на лихварските клаузи те не могат да се потвърдят и съответно да се запази действието им. Поради това предявяването на нищожността от засегнатия кредитополучател не може да се ограничи със срок.
В случая от КЗП ще се изисква едно просто изчисление за размера на плащанията, които са над установения в САЛЗ „таван“, и съответно обявяване на лихвите и на другите разходи по договора за „орязани“ до легитимния размер в съответствие с правилото на чл.26, ал.4 от ЗЗД. Същото се отнася и ако се приеме вариантът за нищожност поради квалифицирането в САЛЗ на лихварските договори за сключени при крайна нужда и явно неизгодни условия.
От момента на депозирането на искането за предявяването на недействителността в КЗП спрямо кредитополучателя трябва
да се спрат всякакви съдебни и арбитражни производства
и производства по принудително изпълнение, свързани с кредитния договор. Това спиране трябва да бъде ex lege и да има действие до произнасянето със съдебно решение по действителността на задълженията на кредитополучателя. В тежест на кредитодателя лихвар ще бъде, ако иска да преодолее спирането, да образува такова производство в съда. Разумно е това право да се ограничи със срок, например 12 месеца. Ако кредитодателят не упражни това право в рамките на този срок, това трябва да доведе до неговото преклудиране и съответно до прекратяване на всички тези висящи производства срещу кредитополучателя.
Трябва да се подчертае, че всички спорове по лихварските договори трябва да се разглеждат само и единствено по съдебен ред. Има вече достатъчно данни в практиката за злоупотреба с арбитражното производство във вреда на кредитополучатели по лихварски кредити (вж. статията във вестник „БАНКЕРЪ“, бр. 43 от 25 октомври 2013 г.). Целесъобразно е в САЛЗ да се забрани изземането и ограничаването на компетентността на съда чрез арбитражни клаузи в договора за кредит. Необходимо е изричното обявяване на подобни арбитражни клаузи за нищожни.
Ако се прецени, че все пак трябва да се допусне арбитражно решаване на споровете, по-добро решение би било да се създаде специализиран арбитраж към Комисията за защита на потребителите, пред който задължително да се отнасят споровете по клаузите на лихварските кредити. Създаването обаче на такъв арбитраж ще има този недостатък да направи решаването на проблема по-скъпо поради неизбежните бюджетни разходи.“
