Поредният скандал, предизвикан от Волен Сидеров и неговата десантна политбригада, се превърна в лакмус за отношението на политическата класа и на цялото общество към един от основополагащите елементи на демокрацията – отговорността на избраните политически представители пред закона и морала. Въпросът вече не е само за Сидеров и неговото рецидивиращо хулиганство. На „стрес-тест“ са подложени всички публични институции и личности. Видяхме, че отказът на ръководствата на някои партии да излязат с позиция по казуса „Сидеров“ дори се превърна в повод за остри вътрешнопартийни конфликти.
Проблемът не е нов. Постоянните скандали, които се превърнаха в неотменна характеристика на българската политика, не са „патент“ на Сидеров. Те са логичен продукт на наложилия се през последните години властови манталитет на българските елити и най-вече на политиците. Тук се включва нещо по-лошо от лошите български образци на правене на политика – убедеността, че можеш да постъпваш както си искаш, въпреки възмущението на обществото, и дори да се подиграваш с неспособността му (поради липсата на действени инструменти) да те санкционира за безобразията. Това, което достигна своеобразна кулминация след последните избори и вбесява все повече българи, а вече „вади от кожата им“ дори невъзмутимите брюкселски чиновници, е открито демонстрираното колективно чувство за недосегаемост на управниците.
Този манталитет на ненаказуемост
е коктейл от три еднакво нелицеприятни съставки, които, събрани заедно, образуват взривоопасна смес – презрение към гражданите, необосновано чувство на превъзходство и страх от окончателната обществена санкция.
Колкото и често да употребяват изтърканото клише „Аз съм един от вас!“, днешните управляващи (а и не само днешните) дълбоко в себе си недолюбват всички, които се намират под тях в йерархията на властта. Българският управник презира гражданите и не им признава правото като избиратели, данъкоплатци и просто човеци да питат, да получават отговор и да искат отговорност за постъпките. От думите и делата на българските властници буквално струи внушението „Бъдете доволни на това, което получавате, защото можем да ви отнемем и него!“
Това презрително отношение личи на всяка крачка – от изявленията в медиите през поведението в залата на Народното събрание до изцепките в публичното пространство. То буквално крещи от личния живот на властимащите, които най-нагло отказват да се съобразяват с писаните и неписаните правила, налагащи им рамки в преследването на личния интерес. Мнозина от тези хора наистина са убедени, че нищо нередно не са вършили – защото смятат, че е в реда на нещата да правят всичко, което си пожелаят.
В Етичния кодекс на лицата, заемащи висши длъжности в изпълнителната власт (приет отдавна, през декември 2005 г. с постановление на правителството) пише, че министрите, заместник-министрите, областните управители и други подобни „изпълняват задълженията си така, че да не възниква основателно съмнение дали действията и решенията им са взети единствено в съответствие с обществения интерес“. Когато това изискване е нарушено, виновните трябва да си подадат оставките, а ако не го сторят, министър-председателят е в правото си да ги отстрани. Едва ли е изненада констатацията, че подобно нещо се е случвало много рядко, и то само когато са били налице други, скрити от обществото, основания.
Странното в българската ситуация е, че мнозина висши управници не само не се стараят да разсейват „основателните съмнения“ относно делата си, а точно обратното – като че ли умишлено тестват търпението на обществото. С други думи, мнозинството от българските политици демонстрират, че не ги интересува нито закон, нито етика, че ще правят каквото си искат и че никой нищо не може да им направи.
Към това презрително отношение спрямо гражданите се добавят и едно
необяснимо високо самочувствие
и усещане за превъзходство. Нашите управници не само ни правят на идиоти с нелепите обяснения за гафовете и грешките си. Те наистина ни мислят за такива, защото смятат себе си за супер умни. Само по този начин можем да обясним защо с такъв възторг се отнасят към своите нелепи и дори вредни управленски начинания и с такова негодувание отхвърлят всякакви критики към тях.
Съчетанието на презрение към управляваните и чувството на превъзходство на управляващите е породило в последните една извратена форма на солидарност. Това личи съвсем ясно от безумния начин, по който се изпровожда от поста му почти всеки сгафил властник. Неговата оставка (която по правило се увърта и отлага до безкрай) се представя като „достоен акт“, а на всичко отгоре му се изказва „благодарност за извършената работа“ (която „работа“ всъщност е причина за оставката). В нито един от известните скандални случаи не бе назована (или поне не навреме) истинската причина за раздялата на високопоставения политик или държавен служител с властта.
Разбира се, няма да бъде вярно, ако твърдим, че в българския политически елит няма интелигентни, почтени и достатъчно смели хора. Като общност обаче той е достигнал необратима степен на колективна дегенерация, заразен е непоправимо от бацила на егоизма, от малодушието и от неспособността да поема отговорност. Всичко това е увенчано и с безсрамно двуличие.
Другото лице на дегенерацията е страхът
Страхът на политиците от тези, които са ги избрали, преплетен по неповторим начин с чувството за недосегаемост. Страхът е тяхното второ „Аз“, той отразява това, което те всъщност са.
Всички, дори и най-почтените представители на днешния политически елит, имат изградения рефлекс на недоверие и страх по отношение на българските граждани. Поради това те са убедени, че постигането на политическите им цели е невъзможно без прикритост, двуличие и дори съзнателно заблуждаване на избирателите. Оттук идва впечатлението, че всички политици са непоправими лицемери. Ако нещо наистина трябва да се промени, то е: на българската политическа сцена да излезе нова група от хора – хора, от които да не лъха животински страх от демокрацията.
Въпросът е – може ли да стане това
Някои твърдят, че не може, защото няма откъде да се вземат необходимите „по-различни“ политици. Ако може, възниква въпросът как? Спор, че ситуацията изисква спешни мерки – няма. Защото тежко боледуващата и абдикираща от отговорностите си българска държава трябва да се изправи на крака. В сегашното си състояние държавата ни е не просто нискоефективна, тя става опасна за всеки от нас, тъй като не е в състояние да защитава живота, здравето и законните интереси на гражданите си. И което е още по-лошо, държавата вече открито дава сигнали, че се отказва от подобни ангажименти. Само така може да се тълкува повсеместният отказ от поемане на институционална и лична отговорност както при зачестилите големи трагедии, така и при неизброимите неприятни, всекидневни инциденти, да не говорим за масовата шокираща простащина.
Колкото и да отричат управляващите, причинно-следствената връзка е реална и видима. Българската държава е в това окаяно положение не защото е обречена от някакви форсмажорни сили да бъде пасивна и безпомощна, а защото е управлявана по неправилен начин от некомпетентни, безотговорни и често неморални хора. И докато не се смени радикално начинът на управление на държавата, в това число и не се подмени висшият пласт на управниците, положението ще се влошава.
На пръв поглед, положението е баронмюнхаузенско, но, за щастие, в световната и европейската практика има достатъчно прецеденти. Да си припомним, че само преди 25 години италианската политика бе не по-малко корумпирана, неефективна и обществено презирана. Но само за няколко години политическите пластове се преобърнаха и от италианския политически пейзаж изчезнаха най-големите традиционни партии (Социалистическата, Комунистическата и Християндемократическата), а преследваният от правосъдието дългогодишен премиер Бетино Кракси избяга в Тунис и там завърши дните си в изгнание.
Най-същественият въпрос у нас е
каква ще бъде позицията на гражданството
Изчаквателна или проактивна, решителна или колеблива? Ако определена критична маса от гражданска активност стимулира процесите, те ще се развият по-бързо и цената ще бъде по-приемлива. Иначе, ако оставим развоя на събитията само на постепенното съзряване на действащите днес политици, загубите най-вероятно ще бъдат неприемливо високи. В това отношение може да се предположи, че точката на пречупване ще настъпи по-скоро от очакваното, въпреки песимистичните оценки на повечето анализатори. Основният катализиращ фактор е именно тоталната неефективност на държавата при защитата на живота, здравето и законните интереси на гражданите, при това откроявана драстично от задълбочаващата се икономическа криза. Последиците от некомпетентното и непочтено управление на държавата придобиват характера на масови поражения. Все повече хора, поединично или на групи, в знак на отчаяние или рационална решителност, прибягват до правни и други действия спрямо държавата и нейните отговорни представители. Тази тенденция ще се задълбочава. Засега липсват само организация и лидерство, които да канализират тази енергия за смяна на системата и начина на управление, а не просто за подмяна на едни управници с други от същото тесто.
Права бе една почернена майка, която каза „такава ни е държавата“. Държавата ни, в лицето на управляващите я политици, се е превърнала в заплаха за своите граждани, в бедствие сама по себе си. Само че и самите политици не бива да забравят, че за бедствията няма „недосегаеми“.
Александър Маринов
