Изострящият се сблъсък между БСП и създаващата се „млада партия“ АБВ често се представя като лично противоборство между Сергей Станишев и Георги Първанов. Впрочем, доста ограничено виждане, тъй като по същество става дума за проект за реконструиране на цялото пространство от центъра наляво, но това е друг въпрос. Интересна е интерпретацията на личните отношения между двамата през призмата на безспорния факт, че именно Първанов постави тогава неизвестния (освен с фамилията си) Станишев на своето място, а сега като че ли ни предлага версия на класическия руски сюжет „Я тебя породил, я тебя и убию!“ Да се вгледаме в тази линия на анализ е обещаващо, защото драмата между предшественици и приемници не се разиграва за първи път в БСП, а в пушилката на междуличностните конфликти се губи същественият въпрос за съдържанието на политическото наследство и въобще за приемствеността в българската политика.
На първо място, в България много рядко сме били свидетели на
естествена смяна на лидерството
По правило това се е случвало по принуда – било поради тежък провал, било поради формална необходимост. Ако се ограничим до лидерските промени в БСП, само един-единствен път (през 1991 г.) председателят на партията (тогава Александър Лилов) сам реши да се оттегли, въпреки че спокойно можеше да запази поста си. Във всички останали случаи лидерът си тръгваше поради изострена докрай невъзможност да остане (Живков през 1989-а, Младенов през 1990-а, Жан Виденов през 1997-а) или поради конституционна несъвместимост (Първанов през 2001-а). Засилената драматичност и конфликтност на подобни ситуации неизменно слагаше отпечатък не само върху избора на следващия ръководител, но и върху „политическото завещание“ на предшественика, ограничаваше необходимата приемственост в ценностите и политиките, защитавани от партията. Като изключим моментния водопад от (лицемерни) благодарности към отиващия си, неизменно се формираше нагласата, че се полага началото на „нова ера“, че „започваме на чисто“. Вниманието се концентрираше върху отрицанието на предишните личности и действия (друг е въпросът основателно или не); всеки път се отприщваше поредната лавина от партийни кариеристи или приспособленци, видели своя звезден миг за политическа кариера и икономическо замогване.
На второ място, смяната на лидерството в българската политика и в частност в БСП почти винаги се е извършвала като форма на
компромис между враждуващи крила или клики
а не с оглед на трайните интереси на партиите. Поради тази причина обикновено са били избирани не най-добрите, а най-безопасните, или по-точно казано, тези, които са изглеждали безлични или послушни. Търсени са били персони, сравнително еднакво отдалечени от противоборстващите страни, което по правило означаваше без ясни позиции или премълчаващи позициите се. Излъчването на най-приемливия (или на най-малко неприемливия) породи една своеобразна низходяща и засилваща се с годините спирала на качествата на ръководителите – колкото по-безличен и приспособим си, толкова по-големи са шансовете ти да се изкатериш до върха.
Трето, лидерската смяна в българските партии почти винаги е била съпътствана с
драматични прояви на неблагодарност и предателство
Живков бе брутално излъган, че ще запази поста на председател на Държавния съвет (очевидно неадекватното му изражение на популярната снимка на трибуната на пленума на 10 ноември се дължи на изумлението от подлостта, а не на въздействието на медикаменти). Жан Виденов никога не би станал председател на БСП без изричната подкрепа на Лилов, но първата мишена за прочистване на ръководството на партията станаха именно хората, смятани за приближени до Стратега. Жан Виденов посочи Първанов като свой приемник, но последният не изчака и сто дни, преди да стовари цялата вина за провала от 1996-1997 г. върху предшественика си (впрочем, чиято дясна ръка беше). В това отношение по различни причини (вкл. и по-добро семейно възпитание) Станишев доста по-постепенно и по-тактично преформатира „Позитано“ в постпървановата ера. Но тактът си е такт, а идва момент, когато се налага ясно да се каже и покаже кой е бивш и кой е настоящ. От тази гледна точка съвсем не е странно, че председателят на БСП е доста изнервен и подозрителен – той разбира, че някъде около него вероятно е човекът, който не само ще го замени на поста му, а може би ще му стовари всички истински и мними вини за упадъка на социалистическата партия.
Четвърто, постоянното възпроизвеждане на тази сага на предателствата кара българските политически лидери да са крайно мнителни, ревниви към способните около себе си и същевременно много уязвими към ласкателите и нагаждачите, маскирани като лоялни съратници. Непрекъснато спадащото качество на „близкото обкръжение“ на партийните лидери, което вече приема формата на гротеска, е най-доброто доказателство за отровните последици на кадровата параноя, която тресе българския политически елит. А свръхфокусирането върху видимите и невидимите атрибути на личното поведение изтласква на заден план принципите и ценностите, превръща ги в несъществени ритуални добавки към персоналните кулоарни интриги.
Между другото, капанът на
илюзията за контролирана приемственост
и добре обмисления избор на „политически наследник“ не е български патент – той е щраквал и за много известни и силни политически лидери. Често очевидният фаворит е причинявал или е ставал повод за големи огорчения на своя патрон. Маргарет Тачър посочи Джон Мейджър за свой наследник, а той изигра ключова роля в комплота за нейното сваляне от поста й. Любимецът на Митеран – най-младият премиер в историята на Франция Лоран Фабиус, с политическите си грешки и гафове предизвика началото на кризата на Френската социалистическа партия и залезът на авторитета на президента. Въобще идеята, че можеш да си отгледаш приемник като цвете в саксия и да му предадеш с чувство на изпълнен дълг и спокойствие политическото си завещание изглежда по-скоро заблуда с разочароващ край.
Най-доброто, което може да направи един политически лидер за отстояване на трайните ценности и за продължаване на започнатите ключови политики, е не да си избере любимец и да му осигури лидерска „проходилка“, а да създаде в партията си условия за нормално развитие и
състезание на качествените политици
Ако това състезание се води по добри правила и съдията е справедлив, шансът да израсне надежден следващ лидер е реален. И най-важното – у нас вече се смята за проява на наивност аксиомата на лидерството, че лидерът се ражда в очите и сърцата на последователите, а не в кабинетните схеми на патрони и съзаклятници. Както БСП, така и останалите системни партии отдавна нямат водачи, които да се чувстват истински свързани с партийните членове и симпатизанти и се водят от съзнанието, че им дължат отчет. Българските политици се чувстват неуютно сред хората, затова изкуствено аранжираните масовки са единствената им форма на публична проява. За да станеш истински лидер, е нужно да те припознаят и признаят хората, а не да те назначи предишният партиен началник.
Това липсва на българските партии и политици – те не владеят и дори вече не разбират механизма на завоюване и отстояване на доверието, без нечестните прийоми на купената медийна популярност, нагласените рейтинги и мощните финансови инжекции на олигарсите. А без този истински лакмус на лидерството практиката всеки да се домогва до върха, като унижава и унищожава предшественика си, ще продължи да разяжда българската политика.
Александър Маринов
